Откъс от "Депеш Мод" на Сергий Жадан

Издателство "Парадокс"

Издателство "Парадокс"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Депеш Мод", с автор Сергий Жадан, предоставен от Издателство "Парадокс"


ВНИМАНИЕ! Препоръчва се на всички бъдещи, настоящи и бивши студенти, на всички, живели и неживели в Студентски град.


Кучето Павлов, Вася Комуниста, Саша Карбуратора и самият Жадан, разбира се, като фронтмен – това е основният "състав" на поукраинчената версия на "Депеш Мод". С подобни кучета, вече извън страниците на книгите си, Жадан и до днес лети в космоса... (вж. авантитула)
Беквокалите са поверени на Какаото, Маруся-дъщерята на генерала, начинаещите кагебейци Вова и Володя, действащи под прикритие на рекламисти в моден демократичен вестник, спонсориран от братска американска фондация...




Всеки, който е бил студент, знае какво се разбира под т.нар. "студентски живот". Всеки, който е живял в "общак", има безброй истории, много по-интересни, по-забавни, по-жестоки от тези от казармата. Но когато това се случва в една посткомунистическа страна като Украйна в началото на 90-те години, надали онези, който не са го преживели, имат представа как се смесват култури, режими, предразсъдъци, музикални течения, марихуана, секс, алкохол. Животът е динамичен, пъстър, ексцентричен, напрегнат, странен.


А защо именно "Депеш Мод"? Авторът отговаря, че със същия успех книгата би могла да се нарича и "Пинк Флойд". Просто това е музиката на поколението от 90-те и наистина книгата трябва да се чете под съпровода на "Депеш".


Много бързо историята на вечно пияните, напушени и негнусливи типове се превръща в история за дружбата, омразата, предателството, надеждата и отчаянието. (...) "Депеш Мод" е и моя история, нали и аз съм част от поколението на 90-те, поколение, което търси светлината в края на тунела.
Анджела Величко, "НВ style"


Сергий Жадан – Черният романтик на съвременната украинска литература и култура – е роден през 1974 г. в Старобилск, а днес живее и работи в Харков. Поет, преводач на поезия от немски (Целан), английски (Буковски), белоруски и руски, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха публиката не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат "Жадан и кучетата" – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група "Собаки в космосi".


Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност, след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник (само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. "Ню Йоркър". Пак според същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е лирична, а романите му напомнят на Бъроуз и бийт поколението, със спорадични повеи на магически реализъм.


Ако тези определения могат да се оспорват, то безспорни са две неща – критиката обявява романите му за "манифест на цяло едно поколение", а той самият е сред шепата украински автори (преди него е само собственият му духовен учител Юрий Андрухович), широко издавани по света. Творчеството му е превеждано на немски, английски, полски, сръбски, хърватски, литовски, белоруски, руски, арменски и т.н., и е отличено с много национални и международни награди. През 2017 г. Жадан е удостоен с държавната награда "Василий Стус" за особен принос към украинската култура и активна гражданска позиция.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Депеш Мод" на Сергий Жадан


17.06.93 (четвъртък)
УВОД № 1
16.50
На 17 юни, около пет следобед, Кучето Павлов се опитва да влезе в метрото. Той се приближава към вхо­да, отива право при униформената жена и вади от джоба си удостоверение за ветеран. Униформената жена гледа удостоверението и чете "Павлова, Вира Наумивна". "И?" – пита.
– Баба – казва Кучето Павлов.
– Къде е бабата?
– Това е – показва удостоверението Кучето. – Моята баба.
– И какво?
– Тя е ветеран.
– Е? А ти какво искаш?
– Тя е горяла в танк.


Жената още веднъж поглежда към удостоверението. Кой знае, мисли си тя, може и да е горяла, по снимката не може да кажеш.
– Ами, добре – казва тя. – Какво да направя аз?
– Пуснете ме – казва Кучето.
– И ти ли си горял в танка?
– А, чакайте сега – започва да се пазари Кучето, – може да ѝ нося ядене.
– Какво ядене?
– Ами, ядене – Кучето си припомня какво всъщност яде баба му, когато ѝ дават. – Млечни продукти, разбирате ли? Кашкавал.
– Ще ти дам аз на тебе един кашкавал – казва незлоб­ливо униформената леля.


Кучето разбира как изглежда всичко отстрани. Как той удря глава в огромната безкрайна стена, с която се е заградил от него животът, удря без каквато и да е надеж­да за успех и всички житейски превилегии, в това число и пропускът за метрото, точно сега не сработват, ето така изглежда. Той събира целия си кураж и казва нещо от рода на – чуйте ме сега, жено, той, разбира се, не говори така, но съдържанието е приблизително същото.


Та чуй­те ме, внимателно, жено, – казва той, – нали? Само не се нервирайте. Ето какво ще ви кажа, жено. Вие, разбира се, можете да ме обидите, виждам, че ме обиждате, обиждате ме, нали? Чуйте, чуйте, искам да ви кажа още нещо, чуй­те. Но въпреки това, нали разбирате, как да го кажа – ами, вие там, не знам точно, можете да се отнасяте по различен начин към това, съгласен съм, за вас практически това може да не означава нищо, но се съгласете, че баба ми не може да пукне от глад само заради това, че мене – закон­ния ѝ внук, някаква си, извинете, подла тиловачка ей тъй нà, не го е пуснала в метрото.


Ще се съгласите ли? (е, на това място те просто се втренчиха един в друг, но нека така да е) – той се съсредоточава и внезапно се гмурва под ръката на жената, като размахва във въздуха удосто­верението за ветеран и изчезва в прохладното черво на метрото.
"Каква подла тиловачка? – мисли си госпожата. – Аз по принцип съм родена 49-а година".


17.10
Кучето слиза на празния перон под стадиона, някъде след около час "Металист" ще играе последния си дома­кински мач, днес всички трябва да се съберат, нали знае­те как става, закриване на сезона, всякакви такива неща, навън е дъждовно лято, небе с облаци и някъде точно над Кучето се намира полуразрушеният стадион, през последните години той съвсем се разкисна и свлече, през бетонните плочи започна да избива трева, особено след дъжд, трибуните са осрани от гълъби, теренът също е гняс, особено когато играят нашите, разградена страна, разградено физкултурно движение, големите ръководи­тели прецакаха най-главното според мене, както и да го въртиш, а в Съветския съюз имаше две неща, с които мо­жеше да се гордееш – футболното първенство и ядреното оръжие, а тия, които лишиха народа от тези забавления, едва ли ги чака спокойна и безгрижна старост, нищо не подронва така кармата както шибаната национална поли­тика, това е сигурно.


Кучето стои още известно време на перона, от другата страна трябва да дойдат едни познати, така че просто трябва да почака, Кучето е изморен и из­мъчен – вече трети ден пие, че и времето е лошо, сигурно е от времето, от кръвното или както там се нарича, как се нарича състоянието, когато пиеш трети ден и извед­нъж преставаш да разпознаваш роднините и близките си? Очевидно – кръвно.


Той дори не може да си спомни какво стана – лятото започна така добре, валеше, Кучето успешно и безгрижно пропиляваше младините си, когато изведнъж приятели от рекламата повлякоха безработното по убеждение Куче в дълбините на рекламната индустрия, по-просто казано, взеха го за куриер в рекламния отдел на вестника си. Кучето страдаше, но се държеше и ходеше на работа.


Ползата от него беше малка, но хубавото беше, че вече някак се смя­таше за човек, самият той никога не се връзваше на това, но приятелите са приятели, за да управляват по груб кон­тактен начин социалния ти статус, аз още отначало казах, че няма да издържи дълго, но не ме послушаха, казаха, че той всъщност е нормално момче, малко сбъркано, но нищо, нищо, съгласявах се аз, нищо.
На Кучето му стигнаха десет дена, след което се запи и не отиде повече на работа, а за да не го намерят, започна да пие при познати,


Кучето, за своите деветнайсет години, има половин град с познати, една нощ дори преспа на га­рата – там се срещна с познати гъбари, които отиваха със сутрешната електричка някъде в Донбас за суровина, и но­щува с тях под колоните навън, три пъти го провериха па­трулиращите, отговорно седя до сутринта да слуша басни за гъби и други термоядрени неща, след което не издържа и си тръгна към къщи. И тук го настигна телефонният звън.


В друго състояние Кучето за нищо на света не би вдигнал слу­шалката, но вътре в него вече плават сребърните пъстърви на тридневния алкохолен запой и болезнено го удрят с опаш­ки по бъбреците и черния дроб отвътре така, че му се вие свят и той вдига слушалката автоматично. "Куче? – викат по телефона. – Да не си посмял да затвориш!" Приятелите от рекламата Вова и Володя, които са го уредили на своя глава в рекламния бизнес, седят някъде в комсомолския си офис и като си дърпат един от друг слушалката, се опитват да убе­дят


Кучето да говори с тях и от време на време се сборичкват на тепиха. "Куче! – казват те. – Само да си посмял да затво­риш телефона. Педал! – казват те, след като се убеждават, че Кучето ги слуша. – Ако затвориш сега, мъртъв си. Ще те закопаем, чуваш ли?" "Ало"– отговаря на това Кучето. "Какво ало? – нервират се Вова и Володя. – Какво ало? Чуваш ли ни?" "Да" – казва уплашено Кучето. "Добре – ободряват се Вова и Володя. – Значи, сега е десет сутринта". "Какво?" – Кучето окончателно се изплашва и затваря. Телефонът вед­нага задрънчава отново. Кучето нерешително вдига. "Ей!!! – дере се някой в слушалката. – Педал!!! Само да си затво­рил!!! Чуваш ли ни??? Само да си затворил слушалката!!!" Кучето трудно преглъща слюнката. "Чуваш ли ни?" "Ъхъ" – нерешително казва Кучето.


"Значи така – викат хората от рекламата. – Сега е десет сутринта. Само да си затворил!!! Чуваш ли??? Само да си затворил!!! Сега е десет. В пет и половина ще те чакаме до стадиона. Ако не дойдеш, ще ти откъснем топките. Ако дойдеш – също ще ти ги откъснем. Но за тебе е по-добре да дойдеш. Разбра ли???" "Да" – казва Кучето. "Разбра ли ни?!!" – не могат да се успокоят хората от рекламата. "Разбрах" – казва Кучето Павлов, усещайки как пъстървите в него весело се гонят някъде под гърло­то. "Какво ти е? – питат най-накрая хората от рекламата. – Лошо ли ти е?" – "Да." "Да ти донесем ли нещо?" – "До­несете пиячка." "Педал" – казват Вова и Володя и затварят.


Кучето си поема дъх. Десет часà. Трябва да се преоб­лече или да се напие, по-добре да се напие, разбира се. От съседната стая излиза баба му. Това е неговата баба, той я обича и така нататък, дори ходи с удостоверението ѝ за ветеран, дори може да каже, че се гордее с нея, не съвсем обикновено, а до известна степен, казва, че е горяла в танк, аз не си представям много-много старата с танков шлем, въпреки че е възможно. "Какво има, Виталик?" – казва тя. "Работа, бабо – казва Кучето. – Работа." "Каква е тая работа – оплаква се старата. – Вчера цял ден звъняха и питаха къде е тоя педал. А аз откъде да знам?"


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на BULEXIT
    BULEXIT
    Рейтинг: 289 Неутрално




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK