Откъс от "Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше" на Юнас Юнасон

Издателство "Колибри"

Издателство "Колибри"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше", с автор Андрей Тарковски, предоставен от Издателство "Колибри"


До момента от четирите книги на Юнас Юнасон са реализирани над 15 милиона екземпляра в 45 страни на 5 континента! Добрият стар Алан Карлсон се завръща в новия роман на писателя, който ни предлага истински геополитически анализ на съвременния свят от гледната точка на един шведски демократ.


"Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше" ни пренася на остров Бали, на сто и първия рожден ден на Алан Карлсон. Заедно със старата си дружка, дребния мошеник Юлиус Юнсон, решават да се поразходят с балон – който, естествено, се спуква и ги отнася в морето, където ги прибира севернокорейски кораб, пренасящ какво? – ни повече, ни по-малко обогатен уран. Оттук започват приключенията на двамата приятели, които ги отвеждат от Северна Корея в САЩ, Кения, Танзания, Дания и най-сетне в родната Швеция.




Пътят им се пресича с маршрутите на Доналд Тръмп, Ангела Меркел, външния министър на Швеция, без да броим разните нацисти и националисти, които се опитват да ги пречукат. Запознават се с индиец с непроизносимо име и със собственичка на погребална агенция, в която Юлиус се влюбва. Междувременно в ръцете им попада още един кашон обогатен уран, който в крайна сметка предават на когото трябва. За да не стане някоя беля. Всичко това коства немалко умствени усилия на нашия старец, който тук не се разделя със своя таблет, а в края на приключението дори проявява доза самокритичност: "Твърде много размишлявам".


Шведският майстор на бестселъри Юнас Юнасон в продължение на две десетилетия гради кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент. За щастие на читателите, внезапно решава да обнови живота си и се посвещава на литературата. Историческата сатира "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" е абсолютен триумф в Швеция, в резултат романът е преведен на 35 езика.


Екранизацията с Робърт Густафсон в ролята на най-сериозния смешен човек в литературата - Алан Карлсон, също има цели легиони от почитатели. Много скоро феноменалният успех на "Стогодишният старец" е дублиран – през 2013 г. излиза "Неграмотното момиче, което можеше да смята", в бестселър се превръща и "Убиеца Андерш и неговите приятели".


превод Радослав Папазов


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс


ИНДОНЕЗИЯ


Луксозна стая на райски остров би трябвало да накара всеки да се чувства щастлив. Алан Карлсон обаче никога не е бил всеки и това нямаше да се промени през сто и първата година от живота му.


За известно време се задоволяваше да седи на шезлонг под някой чадър и да му сервират питиета в най-различни цветове. Особено като се има предвид, че до него седеше неговият единствен и най-добър приятел, заклетият дребен мошеник Юлиус Юнсон.


Скоро обаче на стария Юлиус и на много по-стария Алан им омръзна да не правят друго, освен да харчат милионите от куфара, който бяха донесли от Швеция.


Нямаше нищо лошо в това харчене. Просто стана еднообразно. Юлиус реши да наеме яхта, дълга четиристотин и петдесет фута, и прилежащия ѝ персонал, така че той и Алан да седят на палубата с въдица в ръка. Това би внесло някакво свежо разнообразие, ако двамата обичаха да ловят риба. Или поне да ядат риба. Вместо това по време на разходките с яхтата двамата приятели правеха на палубата същото като онова, което се бяха научили да правят на плажа. Нищо.


Алан от своя страна уреди Хари Белафонте да долети от Щатите, за да изпее три песни на рождения ден на Юлиус – толкова по темата твърде много пари и твърде малко неща за правене. Хари остана и за вечеря, макар и да не му платиха за това. Като цяло тази вечер донесе някакво разнообразие.


Причината Алан да избере именно Белафонте бе, че Юлиус се увличаше по новата младежка музика. Юлиус оценяваше жеста и премълча, че този музикант е бил млад малко след края на Втората световна война. В сравнение с Алан обаче си беше същинско дете.


Въпреки че посещението на световната звезда на Бали беше само едно цветно петънце на фона на сивото ежедневие, то щеше да остави задълго следа у Алан и Юлиус. Не заради тези няколко песни, изпълнени от Белафонте. А заради нещо, което той си носеше и което бе погълнало вниманието му по време на закуската, преди да отпътува. Беше някакво устройство. Черна плочица с отхапана ябълка от едната страна и екран от другата, който светваше, щом някой го докосне. Хари го натискаше ли, натискаше. От време на време изсумтяваше. После пък се разхилваше. За да изсумти след това отново. Алан никога не проявяваше прекомерно любопитство, но всичко си имаше граници.


– Макар да не ми е работа да се ровя в личните работи на господин Белафонте, все пак ще си позволя да попитам какво правите. Случва ли се нещо в тази така де, в това там?


Хари Белафонте разбра, че Алан никога преди не е виждал таблет, и с радост му демонстрира как работи. Таблетът показваше какво се случва по света, какво се е случвало преди и какво най-вероятно ще се случи в близко бъдеще. В зависимост от това къде го натискаш, изскачаха всевъзможни снимки и видеоклипове. И някои невъзможни. Натиснеш ли други копчета, засвирваше музика. Трети пък караха таблета да проговори. Казваше се Сири. Явно беше женски.


След закуска Белафонте си взе малкия сак и черния таблет и се отправи към летището за полета към къщи. Алан, Юлиус и мениджърът на хотела му помахаха за довиждане. Таксито на музиканта едва се бе загубило от поглед и Алан веднага се обърна към мениджъра с молба да му намери таблет като този на Хари Белафонте. Столетникът се бе забавлявал с разнообразното съдържание на устройството, а малко неща постигаха подобен ефект у него в последно време.


Мениджърът тъкмо се бе прибрал от конференция по хотелиерство в Джакарта и там бе научил, че основната задача на персонала не е да задоволява гостите, а да ги презадоволява. Освен това господата Карлсон и Юнсон бяха от най-добрите клиенти в историята на туризма на Бали. Не е изненада, че още на другия ден мениджърът бе осигурил таблет за Карлсон. И мобилен телефон към него като бонус.


Алан не искаше да бъде неблагодарен и не спомена, че няма нужда от телефон, тъй като всички, на които би позвънил, бяха мъртви от петдесет години. Без Юлиус, разбира се. А той нямаше телефон, който да вдигне. Това обаче можеше да се поправи. – Заповядай – каза Алан на приятеля си. – Всъщност е подарък от мениджъра за мен, но аз нямам на кого да се обадя освен на теб, а ти до този момент нямаше с какво да ми вдигнеш.


Юлиус благодари за жеста. И реши да не напомня на Алан, че той все още няма как да се обади на Юлиус, макар и поради обратната причина.
– Само не го губи – добави Алан. – Изглежда скъп. Преди си беше по-добре, когато телефоните бяха с шнур и закрепени към стената, така човек винаги знаеше къде са.


* * *


Черният таблет се превърна в най-скъпоценната вещ на Алан. Освен това го ползваше безплатно, тъй като мениджърът на хотела бе инструктирал персонала в магазина за електроника да приготви таблета и телефона с всички екстри. В това се включваше например симкартите да са свързани с хотела, чиито телефонни сметки се удвоиха, без никой да разбере защо.


Столетникът се научи да борави с чудатaта джаджа и едва станал сутрин, вече я включваше, та да провери какво се е случвало през нощта. Невероятните новини от цял свят го забавляваха. В Неапол например сто лекари и медицински сестри се редували да се регистрират един друг в болницата и после да бягат от работа, а в същото време си получавали заплатата. В Румъния пък осъдили толкова много държавни чиновници за корупция, че затворите в страната се препълнили. Решението на свободните чиновници било да се легализира корупцията, вместо да се строят нови затвори.


Алан и Юлиус свикнаха с нов сутрешен обичай. Старият се състоеше от оплакванията на Алан по време на всяка закуска от пронизителното хъркане на приятеля му, което се чуваше въпреки делящата ги стена. Новият беше същият, плюс дето Алан докладваше какво е прочел в таблета. В началото на Юлиус му харесваха кратките новини, най-малкото защото отклоняваха вниманието на Алан от хъркането. Остана очарован от румънската идея незаконното да се направи законно. Колко по-лесно би било да си дребен мошеник в такова общество.


Алан обаче скоро му изби тази идея от главата, защото, ако да си дребен мошеник станеше законно, самото понятие щеше да спре да съществува. Юлиус, който вече беше готов да предложи да напуснат Бали и да се отправят към Букурещ, рязко изгуби ентусиазма си. Радостта от дребните измами идваше предимно от това, да преметнеш някого за нещо, за предпочитане бе този някой да си го заслужава или поне да не страда много. Ако да мамиш вече не се счита за измама, то какво остава?


Алан го успокои, като му обясни, че румънците въпреки това излезли на улиците да протестират срещу плановете на политиците и чиновниците. Средностатистическият румънец не бил толкова философски настроен като управляващите. Според него крадците трябвало да бъдат затваряни и нямало никакво значение нито каква титла или позиция имат, нито дали има, или няма къде да ги затварят.


Сутрешните разговори все по-често се въртяха около темата накъде из широкия свят да поемат Алан и Юлиус, след като тук бе станало така еднообразно. Водещата новина на закуска бе, че температурите на Северния полюс вече са с двайсет градуса над нормалното, и Алан се зачуди дали това не бе една от възможните дестинации.


Юлиус натика печени макарони в устата си, сдъвка ги и заяви, че не смята Северния полюс за подходящ за тях двамата, особено при положение че ледът е тръгнал да се топи. Юлиус щял да настине, ако си намокри краката. Освен това там имало бели мечки, а за тях Юлиус знаел само, че вечно са в ужасно настроение. Змиите на Бали поне се бояли от хора. Алан подхвърли, че не е особено странно белите мечки да не са особено весели, щом ледът се топи под краката им.


Ако нещата станели много зле, белите мечки можело да се разходят до сушата, докато все още има време. Най-добре до Канада, защото в Щатите отново си имали нов президент – беше ли разказал на Юлиус? И този, новият, не пускал всеки през границата.


Да, Юлиус беше чувал за Тръмп. Така се казваше. Белите мечки може и да не бяха тъмнокожи, но на първо място бяха чужденци. Така че нямаше много на какво да се надяват.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 13290 Неутрално

    Гледах филма. Беше странен, но ми хареса.
    И уважаеми редактори, авторът не е Андрей Тарковски, споменат наистина само на едно място :)

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  2. 2 Профил на ruc10600791
    ruc10600791
    Рейтинг: 1341 Неутрално

    ЕМЕС

    Някой в ДНЕВНИК не поумнява,
    явен жесток комунист се явява.”
    Рейтинга го безсмислено корегира,
    ако против компартията се реагира.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK