Откъс от "Цената на златото. Завръщане. Досиетата" на Генчо Стоев

Издателство "Рива"

Издателство "Рива"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Цената на златото. Завръщане. Досиетата", с автор Генчо Стоев, предоставен от Издателство "Рива"


В настоящия том за пръв път са събрани заедно и трите романа от семейната сага на Генчо Стоев "Цената на златото". Наричам неговата трилогия "странна", защото се отличава от обичайния тип семейни саги, каквито са например "Буденброкови" и "Форсайтови", а в българската литература – македонската четирилогия на Димитър Талев.


"Странното" е в това, че за разлика от класическите семейни саги, които постъпателно разглеждат историята на един род, следвайки хронологическата смяна на няколко поколения, трилогията на Генчо Стоев разглежда родовата летопис само чрез "романите" на отделни, можем да ги наречем и репрезентативни, представители на рода в различни епохи.




При това последният роман от "Цената на златото" – "Досиетата" – може едновременно да се чете в два времеви плана. От една страна, той представя хронологично последния от рода – наш съвременник. Но тъй като "Досиетата" представляват до голяма степен и автобиографичен роман на самия Генчо Стоев, скрит зад името на своя автобиографичен двойник Тома Болярски, "Досиетата" представят в същото време и творческата история на първия роман от поредицата "Цената на златото".


(Още при появата му някои го наричат "роман", други – "повест". Аз предпочитам жанровото име "роман", не само защото "повест" е славянската дума за роман, а и поради модерната му повествователна структура, чиято неепическа същност някои критици са изразявали чрез определението "поема".) В "Досиетата" Генчо Стоев разказва всъщност собствения си живот...


"Цената на златото" (първата книга на трилогията – б.р.) се появи през 1965 година и имаше триумфален успех. Тя беше една от най-значимите книги на вълната на новата историческа проза...


Светлозар Игов


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Цената на златото. Завръщане. Досиетата" на Генчо Стоев


ДОСИЕТАТА


...


А в осмия ден на септември вече пътуваха с влака. Бяха следили как фронтът наближава Румъния, как тя се откъсва от Райха и как съветските танкове спират при Дунава. Бяха се сменяли правителства, беше се говорило и за амнистия, но и за вартоломееви нощи преди нея. Директорът на затвора бе спрял веднъж разходката им в карето, бе попитал добро ли е настроението, за да превари отговора: "Напразна радост, приятели! И да се случи онова, което искате, вие ще го наблюдавате от рая заедно с целите си фамилии. Ще отсъствате тотално... За да съществува, новото ще има нужда от опитни служители. Ще ни повика само. И мене...".


Скоро след това казаха, че забягнал някъде – два или три дни преди да бъде повикан.
Зад желязната порта ги чакаха. Оръфаните мъже се промъкваха с по една тапия в джоба, с денкчета под мишница, сред цветя, сред ухаещи на чистота момичета, нещо, което и радваше, и смущаваше.


В града останаха само местните другари, за да потънат бързо вдън земя – нямаше да нощуват по домовете си. Из пътя към гарата Томата отново зърна войнишки каски и щикове – също както в нощта на арестуването. Властта се люшкаше, но още стоеше на нозе. Сега-засега тя бе в "нокдаун", едва-едва успя да стъкми една извънредна композиция за противника, така че той сам да освободи ринга.


Четиристотин души, събрани от цялата страна, бяха тръгнали с тоя влак, за да се разделят на първата голяма гара. Оттам всеки щеше да поеме към своя край, дето го чакаше последният рунд. Томата се люшкаше в старото купе и мислеше главно за едно: как ще се изкъпе у дома, как майката ще му подаде пред вратата изпрани, изгладени неща и как след това ще ги прегърне.


Нея, после бащата. Полагаше се и хапване, а сетне той щеше да измъкне изпод керемидите мазния пакет с пистолета. И Налбантчето се готвеше за същото, и Димето, и другите момчета. Но какво щяха да правят след тоя хубав час, не знаеха.


А най-неясно бе как и къде ще се срещнат с Петрун, сами ли ще бъдат в първите мигове. И за кого ще е по-трудно да възпре ръката си. Всъщност пó за вярване беше да го повикат някъде – в къща, в лозята, край Марица. И там тъкмо оня, любимецът на големите полицейски началства, обкръжен от въоръжената си група, ще информира събраните за състоянието на властта в града и околията. Ще изложи плана за нейното разбиване, ще разпредели ролите. Кой би могъл да му съперничи в такъв момент? Кой би посмял да го изобличи?


Хората, които бяха кръстосвали с него този край, едва ли знаеха нещо за странното му освобождаване. Обратно, дължаха му признателност, задето ги бе повел, а също и за славата, която вероятно очакваха. Томата познаваше двамина от тях – бяха честни, буйни млади мъже, без особен късмет в досегашния си живот и с много надежди за бъдещия.


По-леко биха приели истината през май – освободени тогава от Петрун, те навреме щяха да получат нови, допълнителни простори за ума и оръжието си. Късно бе да ги упреква човек сега, през септември, пред самата ограда на лавровата градина.


Тъй че Петрун щеше да дава своите нареждания, без да забравя, че и Томата е между другите. А Томата щеше да слуша и да действа с мисълта, че все още не са се срещнали. То щеше да стане по-късно, в друг някакъв час, добър или лош. Важното е сега да си пристигнат колкото може по-скоро и майка му да стопли вода.


"Ами поцинкованият варел на двора? Бях го забравил – рече си. – Значи, твърде дълго ме е нямало." Този варел, използван някога за карбид, побираше десетина кофи кладенчова вода и в слънчеви дни, като тия сега, водата му едва не завираше.


---


Влакът замря между претъпканите коловози на голямата кръстовищна гара. Селото бе малко, но полето широко – навярно инженерите са търсили някога точно такъв простор, за да я разположат. Тук пристигаха композиции от всички посоки, разменяха си пътници, товари и пак продължаваха към своите крайни точки.


А сега, види се, бяха само пристигнали от изток и запад, от север и юг. Стотици хора щъкаха меду вагоните, качваха се и пак слизаха, за да се настанят между ония, които седяха отчаяни върху багажите си. Перонът не се виждаше, но оттам долиташе врявата на друго, още по-гъсто множество. Навярно то се бе събирало през различни часове, мъкнато от мощните "крупове", които необяснимо защо бяха замръзнали по местата си без следа от дим, без свистене на пара.


"Да слизаме!", покани го някой и Томата скочи долу с денкчето. Те и без това щяха да правят смяна тук и вече откриха своя южен влак, също отдавна пристигнал, без намерение да продължава. И тогава откъм перонните високоговорители някакъв метален глас заяви, че отправя своето последно предупреждение към машинистите да прекратят стачката. И че в случай на отказ... А по пътя към перона стана ясно, че из цялата страна е така. "Хаирлия да е! Съгласни сме да почакаме."


Това бе най-странният перон на света. Тук имаше семейства с болни деца, селяни с кокошки и дисаги, кротки чиновници, тръгнали в командировка, нервни търговски пътници, помъкнали куфари с мостри. Сред тях се открояваха тайфи от едри мрачни мъже в сака и винтяги, неотменно подути над десния бут. Тия тайфи трепнаха при появата на опърпаните пътници от последния влак, поотдръпнаха се, но сетне като че ги забравиха.


Някъде към обед нещо масивно, кораво се вряза в рамото на Томата. Познат гръб. Беше Златев – Черния. Кожата по него бе натъпкана с метал, повечето стомана може би, но и някой друг килограм злато – еднакво окървавени. Казваше на някого: "Добре де, няма ги машинистите, обаче тук от гаровия персонал никой ли не е виждал локомотивна пещ? Ако не знае как се кара влак, аз ще го науча". "Ами – отвръщаше другият – дотам са шейсет километра, две нощи път."


Като се измъкваше от пресата, Томата отново усети твърдите израстъци по тялото на следователя и още много други такива израстъци го докосваха, додето стигне чешмата. На връщане при своите той срещна вече очите на Черния: "О, здрасти! – рече оня. – Лошо загазихме с тия влакове!". "Безнадеждно!" – отвърна Томата и си проправи път нататък. А когато падна мрак и когато стана ясно, че тук ще трябва да се осъмне, когато в безлунната нощ останаха да светят само перонните лампи, това странно сборище стихна и се подреди.


Жертви и палачи се разхождаха мирно един до друг, стремяха се да няма блъскане, докосванията при разминаването да бъдат леки, почти деликатни. Никой в нито един миг да не се почувства застрашен. Едните пътуваха към властта, но засега притежаваха само своите малки денкчета. Другите я напущаха и макар че вече не бяха истинска власт, носеха със себе си оръжията и благата, които тя им бе предоставила.


Едва късно след полунощ някъде встрани от перона тресна пистолет. На сутринта Томата щеше да види там един варненец от шеста килия, много точно застрелян в сърцето, а на две крачки от него – друг мъж, едър, добре облечен, с бомби под дрехата и с разтрошен череп. Тежко кошче за гарова смет, споено от ламарина и железни обръчи, се търкаляше до тях – те двамата може би са продължавали някакъв стар, незавършен спор, а след изстрела някой трети е употребил кошчето. До утрото се разнесоха и други изстрели, но всякога извън перона.


Като че някой бе забранил разправиите тук, под лампите. Може би злото не вирее достатъчно в добре осветените пространства? Или пък това е опасението, че на светлина и най-малката схватка ще наруши крехкото примирие, че ще покрие перона с трупове, които вече не ще се нуждаят от влакове? Важното бе, че всички приемаха с готовност правилата и привилегиите на светлината, благата є, оазиса или миража на нейния строг морал. А Томата вече знаеше, че ще разсъждава за тоя перон, додето е жив.


Така отмина последната нощ, така дочакаха първото утро. А когато високоговорителите загърмяха отново и когато от София прокънтя прокламацията на отечественофронтовското правителство, точно тогава се събудиха от сън и локомотивите, насъбраха пара и пътници, за да ги отведат към последния рунд. И вече от прозореца на вагона Томата видя, че някои от едрите мъже не се качиха на южния влак. Те останаха заедно със Златев – Черния и навярно щяха да поемат към границата – през гори и дерета.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ''zms15783''
    ''zms15783''
    Рейтинг: 1424 Неутрално

    Много уважаван от мен автор.Ще се чете 😊





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK