Откъс от "Добрата репутация" на Игнасио Мартинес де Писон

Издателство "Персей"

Издателство "Персей"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Добрата репутация", с автор Игнасио Мартинес де Писон, предоставен от Издателство "Персей"


"Добрата репутация" е роман за нуждата да намерим своето място на този свят


Игнасио Мартинес де Писон е един от най-популярните писатели в съвременната испанска литература. Зад гърба си има много романи, сборници с разкази и сценарий за филм. Той е носител на множество престижни награди, като за романа си "Добрата репутация" (2014) печели Националната награда за литература на Испания.




Романът "Добрата репутация" е завладяваща семейна хроника, която се разгръща в рамките на трийсет години, изпълнени с много надежди и разбити мечти, щастие и разочарования, като всичко това се развива на фона на вълнуващи събития от испанската история. Роман за това, което наследяваме от миналото, и за нуждата да намерим своето място на този свят.


50-те години на ХХ век, Мелиля. Самуел е сефарадски евреин, а съпругата му Мерседес е католичка. Те водят спокоен и щастлив живот благодарение на процъфтяващия си бизнес. Въпреки това постепенната деколонизация на Мароко принуждава все повече испанци да бягат от Протектората и семейството на Самуел се изправя пред тежка дилема – да се преместят в Испания, държава, на която никога не са гледали като на свой дом, или да се установят в новосъздадената държава Израел. На фона на настъпващите радикални промени и постоянната несигурност съпрузите на средна възраст с тревога планират своето собствено бъдеще и това на двете си млади дъщери Мириам и Сара.


70-те години на ХХ век, Сарагоса. Испания бавно се пробужда за модерната епоха. Семейството се е разраснало и Мерседес се бори да го запази цяло и единно. Но всеки от членовете му крие своите тайни и вътрешни грижи – Мириам трябва да се справи с отчуждението, настъпило между нея и двамата й синове Даниел и Елиас, както и да реши проблемите в брака си, след като е разкрила лъжите на съпруга си; Сара е блудната дъщеря, която се завръща, след като преди години е избягала с годеника си, но макар че се опитва да създаде нов живот за себе си, неизказаните истини се издигат като преграда между нея и близките й.


Семейните конфликти се задълбочават още повече след едно изненадващо завещание, което може завинаги да разруши и раздели семейството. Ще успеят ли да намерят правилния път помежду си и ще се възстановят ли дълбоките връзки между членовете на семейството, или съдбата ще ги отдалечи завинаги?


Мартинес де Писóн е един от най-значимите испански писатели днес. Роден е в Сарагоса през 1960 г. Когато е деветгодишен, остава без баща. Учи в йезуитско училище, а след това завършва испанска филология в университета на Сарагоса и италианска в Барселона, където живее от 1982 г. Литературната си кариера започва през 1984 г. Автор е на 12 романа. По негови сценарии и романи са създадени няколко филма, сред които "Странични пътища" (с две филмови екранизации по този роман), "Тринайсетте рози" и "Чико и Рита", всичките с номинации за наградите "Гойя", а третият – с награда. Книгите му са получили общо 17 литературни награди, 5 от които са за романа "Присъдата на утрешния ден".


Превод Румен Руменов


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Добрата репутация" на Игнасио Мартинес де Писон


Последният месец от живота й трябваше да бъде месецът на сбогуванията. Но тъй като доня Мерседес очевидно все още беше в добро здраве, никой от тези, които бе помолила да я посетят вкъщи, не би могъл да предположи, че истинската причина за това нейно желание е предчувствието за близката й смърт. Тя помоли да я извинят, че ги кани спешно от днес за утре, но изтъкна и съвсем убедителни причини.


На Даниел, най-големия от петимата й внуци, каза, че двигателят на автомобила й "Додж дарт" започнал странно да буботи и че предпочита той (а не безполезната Фелиса – помисли го, но се въздържа да го изрече на глас) да говори с монтьора от сервиза.


- Издава странен шум ли? На мен ми се струва, че си работи както винаги. Ето, бабо, чуй! Това е същинска симфония! – възкликна Даниел, който бе подал глава през прозореца на колата, като натискаше и отпускаше с изразителен жест на велик диригент педала на газта. – Брум! Брум, брум! Брууум!


Автомобилът беше модел от средата на шейсетте години, сив на цвят, с черен покрив. От вътрешния джоб на вратата на колата Даниел извади старите ръкавици за шофиране на дядо си. Преди да си ги сложи, ги погледна с известно предубеждение.


- Качвай се, бабо – подкани я той. – Ще пообиколим наоколо.
- Да пообиколим ли? Сега?
- Трябва да се убедим, че всичко е наред, нали?
- Но аз съм облечена по домашному!
За пет минути се преоблече и смени обувките си. Зад гърба й се появи затичалата се след нея Фелиса, размахвайки над главата си пощенски плик.
- Към центъра ли отивате? – попита.
Дребна на ръст, леко прегърбена, с мише лице, Фелиса беше прислужницата, готвачката, а когато се наложеше, и шофьорката на доня Мерседес.


- Не, не отиваме в центъра – отвърна тя.
- А няма ли да минете покрай някоя пощенска кутия?
- Дай ми го, Фелиса, дааай ми – каза Даниел, преувеличавайки нетърпението си, а после се усмихна. – Със сигурност ще минем покрай някоя пощенска кутия!


Доня Мерседес грабна пощенския плик и хвърли бегъл поглед на написания на него адрес. Галина Бланка и пощенска кутия в Барселона: явно лотарийни билети за разиграване на сервиз за хранене. Преди да прибере плика в жабката на колата, тя погледна и адреса на подателя, който се оказа този на дома й в провинцията. Жестът на одобрение от страна на доня Мерседес бе толкова ненатрапващ се, че дори и самата Фелиса не го забеляза.


- Хайде, хайде, тръгваме! – викна внукът й, като хвана с две ръце волана.
Даниел беше пристрастен към моторите и автомобилите и неведнъж бе молил баба си да му даде доджа, за да отиде на екскурзия с другарите си или с приятелките си. Един такъв автомобил, макар вече да беше истинска реликва от миналото, винаги предизвикваше коментари на възхита. Завиха покрай приличащите на палати къщи на американците, които все още наричаха така, макар че в тях вече не живееха офицерите от въздушната база, и излязоха на магистралата за Логроньо. Там Даниел силно натисна педала на газта.


- Това чудовище направо гълта пътя пред себе си, виж само какво ускорение! – извика радостно той.
Пътуваха със свалени стъкла на прозорците на колата и свистенето на вятъра ги караше да повишават глас. Даниел посочи стрелката на индикатора за количеството на бензина, която сочеше сектора за резервата.
- Я гледай! Почти нямаме бензин!
- Фелиса вече дори не помни как бензинът се сипва в резервоара! – отвърна баба му, а после добави съвсем тихо: – Аз пък още по-малко.


Няколко километра по-нататък видяха указателната табела на една бензиностанция, но колата я отмина. Жената погледна мълчаливо внука си, който пусна радиото. Зазвуча припевът на една песен на "Дайър Стрейтс", станала хит през лятото, и Даниел си я затананика на развален и явно неусъвършенстван докрай английски. Когато започна да звучи солото на китарата, той започна да почуква по волана с един известен само на него ритъм.


Доня Мерседес нададе силен вик и притисна с пръсти слепоочията си, но го направи като на игра, както би го направила и пред някое малко момченце, насочило към нея пластмасов пистолет. Отново видяха указателна табела за намираща се наблизо бензиностанция. Даниел включи аварийните светлини и се преустрои в най-дясната лента, но и сега отмина отбивката.


- Ииихууу! – извика Даниел, натискайки отново газта.
- Чудо голямо! – възпротиви се баба му, а той избухна в смях.
Движеха се бързо поради слабия трафик, изпреварвайки автобуси и камиони. Внезапно двигателят на колата започна да прекъсва и да работи на тласъци, а автомобилът взе да губи скорост. Даниел спря радиото и погледна стреснато баба си.
- Ай, ай, имам чувството, че ще се наложи да буташ!


Доня Мерседес недоволно изсумтя. Бяха подминали две бензиностанции, а сега! Не успя да довърши мисълта си, защото се досети, че това е още една от шегите на внука й.
- Кога ще пораснеш бе, Даниел? Кога ще престанеш да се държиш като дете?
А той многозначително й намигна.
- Бааабенце, бааабенце
- Не ме наричай така! Аз съм ти баба, не съм ти бааабенце!


Шумът на двигателя се върна към нормалния си ритъм. Междувременно Даниел, опитвайки се да сдържи смеха си, гледаше изпод око баба си.
- И престани да ме гледаш с този поглед! Понякога наистина изглеждаш глупаво!
- Сега ще ми кажеш, че съм същият като дядо си.
- Там е работата, че не си същият.
Напрегнатостта й като че ли изведнъж изчезна.
- Не – каза тя. – Ти си по-добър. По-хубав си, по-симпатичен.


Спряха на следващата бензиностанция. Без още Даниел да е успял да й каже и дума, баба му пъхна в ръката му няколко банкноти.
- Колко време не си проверявал нивото на маслото? А налягането в гумите?
- Ти така си мислиш!
Оставиха го за друг път. Вече с пълен резервоар поеха отново по магистралата, но в обратна посока. За да стигнат до къщите на американците, би трябвало след няколко километра да тръгнат по отклонението за летището. Колата обаче продължи направо към центъра.
- Къде ме водиш?


Отведе я във фотографското ателие "Фото Студио Темпо" на Фернандо ел Католико. Качи колата на тротоара на ъгъла с "Бретон" и й помогна да слезе. После я хвана под ръка и я отведе до витрината, на която имаше изложени снимки на младоженци и на деца, облечени с дрехи за първо причастие. Имаше снимки и на бебета, а сред тях и снимка на момиченце на около пет годинки.
- Сега какво ще кажеш? – попита Даниел. – Тя ли е, или не е тя?
- Но нали се бяхме разбрали, че ти нямаш нищо общо?


- Така казва майка й, не аз.
- Ти и брат ти ще ме подлудите!
- Хайде, де! Прилича ли на мен, или не?
Доня Мерседес се приближи толкова близо до витрината, че почти докосна стъклото с нос. Очите без съмнение бяха със същия кестеняв цвят, брадичката и челото напомняха тези на малкия Даниел отпреди двайсет години. Но устата В рода им никой никога не е имал такива устни.


- Не е имало и червенокоси като Елиас
- С тези уши
- Наследила е нещо от майка си, поне така си мисля.
- Добре. Убеди ме. Какво мислиш да правиш?
- Нищо, бабо, нищо. Щом майка й казва "не", значи не.
- Говори ли пак с нея?


- През живота си съм я виждал само два пъти. Когато говорих с нея и разбира се, през онази вечер, когато се сбогува с моминските си години
- Не е нужно да влизаш в подробности! Знаеш ли какво ще направя? Ще вляза тук и ще попитам как се казва момиченцето, кое е, къде живее Ще говоря с майка му и ще разбера всичко.
Даниел изсумтя недоволно.


- Не си и помисляй. Нали вече ти казах, че тя отрече да е мое?
- А какво друго да каже клетата? Да, че е твоя дъщеря и че поведението й е, меко казано, дръзко, след като в навечерието на сватбата си започва да прави свинщини с един непознат Вижте ме колко съм смела! Голямо чудо, ако мъжлето й разбере! Ако ще, да го разбере и целият свят! – Посочи входа и вече с напълно сериозен тон допълни: – Дръпни се. Пусни ме да мина.


Видимо напрегнат, Даниел не помръдна. Гласът му прозвуча тихо и умолително – по същия начин в детството си колебливо умоляваше баща си да не го наказва и притичваше до нея с молба да застане в негова защита. Не беше ли достатъчно уверението, че няма нищо общо с това момиче? Че то си е измислило всичко? Че той никога не е докосвал майка му? Всичко е една груба лъжа, една неуместна шега, която му бе хрумнала преди пет години, когато двамата се разхождаха наоколо и видяха снимката на бебе, притиснато в прегръдките на майка си Беше наистина невъзможно това момиченце да е същото!


- Това момиче не е твоя кръв, Даниел. То е наша кръв. Ако мислиш, че можеш да избегнеш отговорността, то ние не можем да си го позволим. Защото – каквото и да прави и където и да се намира – то ще продължава да бъде част от семейството. А семейството е най-важното нещо. Това, че ти не вземаш никакво отношение, не означава, че и останалите


- Но защо я защитаваш? – прекъсна я той. – Бабо, чуй ме добре: тя не е моя дъщеря. Разбра ли? Не е.
Доня Мерседес го погледна право в очите и после леко поклати глава. Разбрал ли е Даниел къде живеят родителите? Говорил ли е с жената след раждането? Дано поне знае на кой адрес пребивават
- Същият цвят на очите! И това е всичко! – възрази Даниел нетърпеливо и посочи към витрината. – И тези младоженци тук имат същите на цвят кестеняви очи. А онова момче с моряшката униформа? Всички ли са мои деца? Защо не намериш телефонните им номера, за да им се обадиш и да им обясниш всичко за семейството и за принципите?


- Дръпни се, Даниел.
- Как искаш да ти обясня, че не е?
- Дръпни се!
Младежът цъкна с език и й направи път, за да може баба му да мине. Тя тръгна към ателието, мърморейки:
- Ей така, за нищо, ще уморите майка си


От улицата той можеше да види края на плота на тезгяха и малката врата, водеща към лабораторията. Забеляза как собственикът на фотографското ателие влиза и излиза през тази врата. Две минути след това го видя да придружава баба му до изхода. Доня Мерседес стискаше къс хартия в ръката си. Мъжът свъсено погледна към Даниел, а той възприе погледа му като упрек. Бабата и внукът не си продумаха нищо, докато не влязоха в колата. Какво ли му бе казала на този човек? Какво ли му бе обяснила, за да го накара да й даде адреса?


Светофарът на площад "Сан Франсиско" ги принуди да спрат и възрастната жена му подаде листчето. На него действително имаше написан адрес. Беше адресът на един ресторант.
- Какво е това?
Все още намусен, Даниел не разбираше нищо. Светофарът светна зелено. Той подкара колата.
- Ще ми обясниш ли какво е това?


- Хайде да видим дали веднъж ще си събереш акъла – отвърна баба му. – В целия град няма по-добър ресторант за сватбени тържества.
Даниел продължаваше да не разбира нищо. Тогава тя на свой ред му намигна.
- Така ми каза фотографът. А аз мисля, че той не говори празни приказки!


Бабата се разсмя. Смехът й беше по-скоро глух, звучеше като поредица от леки спазми, които накрая преминаваха в кратко хълцане. Този, който не я познаваше, би си помислил, че хленчи. Но тя се смееше, смееше се с удоволствие и дори й беше трудно да разчленява думите. Положи усилия да произнесе едно цяло изречение.
- Понякога се чудя как може да си толкова наивен – каза накрая.


Даниел изду бузи и насочи вниманието си към шофирането. После изведнъж изпусна всичкия въздух, насъбран в устата му, и си позволи да се усмихне.
- Колко си наивен, Даниелито, колко си наивен
Бяха стигнали до футболното игрище. Оттук до вкъщи не ги спря нито един светофар.
Когато пристигнаха, доня Мерседес докосна с длан устните си и отвори жабката.
- Писмото! Толкова сме глупави, че забравихме


Баба му се обади на Елиас, брата на Даниел, за да му каже да пробва последните елементи от костюма на Карлос Ѵ, който Фелиса бе ушила предната нощ. По средата на кухнята, по потник и долни гащи, Елиас направи каквото му бе заръчано. Фелиса първо му помогна да обуе едни боксерки и след това да навлече върху тях широки панталони. После му нахлузи една кафява блуза и му облече широк елек.


- Не трябваше ли първо да си сложа? – промълви съвсем тихо Елиас.
- Необходимо ли етова? – попита и Фелиса едва чуто.
- Също като на картината, казах ти.


Имаше предвид един от портретите на императора, рисувани от Тициан. Фелиса, кълнейки през зъби, се надвеси над масата, за да погледне отново гравюрата. Тя фигурираше в единия от дебе
лите томове на "История на изкуството" от маркиза на Лозоя. За да не се затваря, бяха затиснали страницата със захарницата и с бурканчето за кафе. Повдигна с ръка бурканчето, докато разглеждаше долната половина на портрета. Там биеше на очи голямата издатина на бронята в областта на слабините, подсказваща сякаш за огромния размер на мъжкия полов орган. Именно нея имаше предвид Фелиса, когато попита дали е необходимо това. Отново я покри с бурканчето за кафе, взе един банан от фруктиерата и му го подаде, гледайки настрана.
- Свинщините са твой специалитет – подхвърли, правейки се на обидена.


- Хайде, Фелиса, престани да се преструваш!
Разкопча стегнатото си трико и постави банана между бедрата си.
- Е, как е? – попита.
Сложил ръце на кръста си, Елиас се задоволи да покаже огромния си пакет. Прислужницата дойде до него с привидно отвращение, за да вдигне ципа.


- Скрий това, господинчо!
Елиас се засмя.
- И не се хили така!
Елиас продължи да се усмихва.
- Защо не го пипнеш лекичко?
- Гадняр такъв!
- Направи го сега, преди да измачкам


Фелиса не издържа повече и силно го удари по дупето. Елиас се изсмя. Долните му гащи бяха толкова дебели, че дори не усети пошляпването. Получи още едно, доста по-силно. Ревна толкова високо, че се чу из цялата къща.
- Значи сега ще се глезим, така ли? – попита Фелиса.
От дневната долетя гласът на доня Мерседес:
- Там ли сте? Престанете да си шушукате!
- Още половин минута – извика Елиас.


Фелиса побърза да му облече късото кожено астраганено палто, което доня Мерседес никога не бе харесвала, да му сложи шапката, или по-скоро такето, на което придаде форма с пет-шест подръпвания. Провеси на врата му верижка и му подаде седефено ножче за отваряне на писма, което извади от стъклената витрина на шкафа.
- А пискюлчето? – попита Елиас.
- Ай, пискюлчето, пискюлчето!


Появата на Елиас в дневната бе посрещната със силни възгласи на учудване. Доня Мерседес, която седеше на дивана, веднага започна да ръкопляска, а когато внукът й смъкна ципа и показа обемистата издутина между краката си, издаде едно продължително и възмутено "ууууф", което постепенно премина в буен смях. Фелиса, застанала права до нея, също се засмя и ако не запляска с ръце, то беше от скромност, въпреки че заслугата за това до голяма степен бе и нейна.


"Колко много ти е пораснало нослето – отбелязаха, – не вярвахме, че ти е толкова голямо!" Двете жени започнаха да се надпреварват в коментарите си и като че ли им се искаше те да звучат все по-неприлично, но в същото време не бяха дори и остроумни: "С нос като този няма да ти липсват гаджета!" Елиас започна нагло да пристъпва, като на всяка крачка накуцваше преднамерено, сякаш вместо гръбначен стълб имаше дълга пружина. Единият му крак наистина беше малко по-къс от другия и в семейството се шегуваха, че ако не беше това накуцване, нямаше да е толкова недодялан.


- Какъв мъничък Хаймито си ми само! – възкликна доня Мерседес, защото предпочиташе да го нарича така, а не "куцльото".


- Да – каза той с преднамерено чуждестранен акцент, – Хаймито Първи на Испания и Пети на Германия и по божия воля император на всички, носещи името Хаймито, велик крал на Хаймитоландия
Баба му и Фелиса вече не се смееха, а направо бухаха като кукумявки. Доволен от успеха си, Елиас започна да позира като статуя и да издава напред долната си челюст, за да напомня на тази на императора. Изведнъж се огледа наоколо и потърси с поглед някого или нещо, което трябваше да е наблизо.


- Няма ми го кучето – каза. – Фоска, Фоска!
В кошницата си от ракитови пръчки старата Фоска, обезпокоена от толкова много врява, се задоволи само да се обърне на другата страна. Доня Мерседес си издуха носа и въздъхна продължително. Толкова много смях я беше докарал до изтощение.
- Какъв е сюжетът на произведението? Няма ли да ни представиш някой откъс?


- Ами все още не съм го написал! Най-важното беше да се подбере подходящото облекло. Останалото ще дойде от само себе си Просто е. Лакомствата, с които да се гощавам, панираното филе от змиорка, суровите стриди, свинските наденички Това му трябва на един мъж! И големите глътки бира. А след това в манастира в Юсте с всички тези болести Знаеш ли, че освен подагра имаше и хемороиди и не знам си още какво, че нямаше нито един зъб в устата си, че стомахът му не можеше да преработва храната? Но за късмет докторите винаги бяха насреща. Хрумна ми Хрумна ми, че бих могъл да се изсера и някой, който се прави на лекар, би могъл да обиколи помещението, да покаже на всички съдържанието на гърнето и да поиска мнението на хората от публиката.


- Господи, каква гадост! – възкликна баба му, запушвайки инстинктивно с ръка носа си.
- Типичен коментар за човек от провинцията. В Мадрид, без да споменавам Ню Йорк или Париж, биха казали, че това е върхът на модернизма, паметник на предизвикателството, висш преход към селенията на изкуството, смърт за най-проядените от молци условности


- Може и да е коментар, типичен за човек от провинцията, но независимо от всичко си е пълна гадост – настоя доня Мерседес.
За да изрази солидарността си с нея, Фелиса седна до господарката си и поклати глава с известна престореност.
- Каква гадост, направо отвратително и – Не й хрумнаха други синоними. – Голяма гадост!
- Разбира се – каза Елиас, без да покаже дали я е чул, или не.
Изтича в кухнята и веднага се върна, прелиствайки страниците на "История на изкуството".


– Тук е.
Сложи книгата в скута на прислужницата.
- Кое? – попита тя с известно подозрение.
- Ами това.


Посочи друг от портретите, рисувани от Тициан, с един преждевременно състарен и тъжен, аскетично облечен в черно император без никакви украшения или бижута по дрехите.
- Не си го и помисляй! – възпротиви се Фелиса.
- Защо? Не трябва да позволим да изглежда половинчато. Това е произведение в две действия. Ето го костюма за първо действие. Този за второто все още никой не го е виждал!


- Много работа ми отвори! Не си и помисляй за още един костюм!
- Но не разбираш ли? Много е важно. Без тези дрехи представлението ще бъде съвсем безлично и нищо няма да се получи!
- Не, не и не.
Пререканието продължи в този дух, докато Елиас не промени тактиката, давайки си вид, че се признава за победен в този спор:


- Добре. Принуждаваш ме да върша неща, които не би трябвало да правя. Принуждаваш ме да се моля на Менкес.
- Пари ли ти трябват? – вметна разтревожено бабата.
- Коя е тази Менкес? – попита другата.
Менкес беше шивачка, специалистка в ушиването на театрални костюми, но Елиас предпочете да ги остави в неведение и да си мислят каквото искат.
- Имаш ли нужда от пари? – попита отново бабата.
- Непрекъснато имам нужда от пари.


- Ах, Елиас, да видим в какво се забъркваш – рече Фелиса с жалостив тон.
Той усети, че скоро ще успее да я убеди. Видимо обзет от добро настроение каза:
- Мисля си, че друг персонаж би могъл да бъде един комар. Комарът, причинил смъртта на Карлос V. Кралят бил разпоредил да му направят езерце, до което да прекарва следобедите си в ловене на риба, но единственото, което хванал, бил палудизмът, който го вкарал в гроба!


Тук направи дълга пауза. После притвори и обърна очи като умиращ и заговори отново с чуждестранен акцент:
- Твърдо изповядвам, както всички ние вярваме и изповядваме онова, което Светата Майка Църква
- Да не замесваме Църквата – прекъсна го Фелиса.
Елиас се опита да възнегодува, но го направи само с жест.
- Какъвто си ми набожен – усмихна се бабата.


- Искате ли да пресъздам на театралната сцена смъртта на императора, или не?
- Уповаващ се на Бога – настоя бабата. – Винаги заобиколен от хора в раса, винаги склонен да се отдаде на молитва
- Това беше много отдавна.
- Не толкова. Тогава ти беше осемнайсетгодишен.
- Седемнайсетгодишен!
- Лошо ли е да бъдеш добър християнин? – попита недоверчиво Фелиса.
Елиас подскочи леко с дясното си късо краче.


- Тогава да направя мюзикъл, един вид рок опера? Като "Исус Христос суперзвезда" например, но с Карлос V и изповедника му. Имам и готово заглавие: "Суперзвезден Катехизис!"


Неумело се опита да имитира някои от похватите на вечните клакьори и без да спира да прави танцови стъпки, съвсем неподготвен запя диалогична песничка, в която ниските тонове се редуваха с други по-високи, целящи да предадат по-голяма звучност на отговорите:
- "Християнин ли си?" "По божия милост съм християнин!" "Какво значи да си християнин?" " Да бъдеш християнин значи да си последовател на Христос!"


Доня Мерседес се разсмя. Ядосана, Фелиса я погледна заплашително:
- Престанете! Стига вече!
- Фелиса, моля те
- Какво непочтително поведение! Не знам защо го позволявате тук, в дома си, а и на собствения си внук!
Объркана, Фелиса стана от дивана. После, затръшвайки вратата след себе си, влезе в кухнята.
- Какво пък й става сега на тази? – попита слисан Елиас.
Баба му повдигна рамене.
- Хайде. Върви при нея и й кажи нещо, с което да я успокоиш.


Автомобилът "Додж Дарт" спря до пешеходната пътека с качено на бордюра предно дясно колело и с почти допряна до електрическия стълб предна броня. Доня Мерседес, возеща се на мястото до шофьора, отвори вратата и изсумтя.


- Всеки път шофираш все по-лошо, момичето ми. Явно остаряваш – каза тя, макар Фелиса да бе с осемнайсет години по-млада от нея.
Прислужницата излезе от колата, за да провери.
- Не съм спряла никак зле – отвърна.
- Оглупяваш с всеки изминал ден. Ела, помогни ми.


Каза й "помогни ми", но Фелиса трябваше сама да направи всичко: да отвори задната врата, да вземе в ръце клетата Фоска, увита в овехтялото й шотландско одеяло, и с висок глас да повика ветеринаря. Фоска, без да помръдне и един мускул от тялото си, издаде съвсем леко стенание. Чуха стъпки, идващи от вътрешността на клиниката, бабата сграбчи дръжката на вратата и подкани с жест Фелиса да се върне в колата и да потърси по-добро място за паркиране.


- Побързайте, защото ми тежи – каза, докато вратата се отваряше и през нея се показа кръглото лъскаво лице на Лаура, дъщерята на Лумбрерас.
Без да й даде възможност да каже каквото и да е, доня Мерседес отиде в чакалнята и седна на дивана с животинчето в скута си. Стените бяха облепени със снимки на кучета от различни породи. Фоска беше с неопределена порода и бе прибрана от малката уличка зад голямата къща още като съвсем малко пале, затова не приличаше на нито един от тези ярки представители на расата. Доня Мерседес запуши носа си с кърпичка и изплака:


- Клетата ми Фоска, моята Фоскита


Лаура, говорейки несвързано, се затича, за да уведоми баща си, който веднага се зае със случая. Лумбрерас беше един превзет и пухкав мъж, предубеден свещенослужител. Седна до възрастната жена и погали влажната муцунка на кучето, което бавно притвори очи. В успокоителните му думи имаше нещо асептично и машинално, което значително накърняваше доверието в него.


- Скъпа моя Мерседес, дъщеря ми ми каза, че сте се обаждали Вече знаем, че за всички ни най-накрая настъпва моментът. Той настъпва и за онези, които ни съпровождат в живота. Този момент е болезнен повече за нас, отколкото за тях. Да видим. Увиснали и уголемени цицки? Да. Сериозни болки и страдания – също. Обща отпадналост, двигателни затруднения Не се притеснявайте. Няма да усети нищо. Една инжекция, последвана от лека дрямка, която постепенно става все по-дълбока, и това е.


Фоска, която сякаш разбра, че говорят за нея, отвори очи и погледна господарката си, която едва сдържаше напиращия от дълбините на душата й вопъл.
- Клетата ми Фоскита – промълви отново. – Всичко разбира.
- Знам, че това е много тъжно, но за съжаление, нищо не може да се направи
Доня Мерседес прибягна до философски заключения:
- Смъртта прави всички ни равни. Животни, хора. Хората лека-полека ги превръща в животни, а животните – лека-полека в хора, не е ли така?


Кучката, с големите си увиснали уши и с конските си предни зъби, винаги е била грозна, а с напредването на болестта грозотата й ставаше все по-очевидна.


- Вярвам, че тя разбира всичко, което си казваме – продължи възрастната жена. – Ако сега започне да говори, изобщо няма да се учудя. Представяте ли си? Представяте ли си я да ми казва: "Защо ми причиняваш това, след като винаги съм ти била вярна, винаги съм те обичала и винаги съм ти посвещавала всички мигове на щастие през тези десет години?"


- Добре, добре, скъпа ми Мерседес – каза Лумбрерас, вземайки кучето и приспивно полюшвайки го като бебе.
Жената свали шотландското одеялце, с което бе покрито животното, и го отдръпна от себе си. Като че ли този жест й помогна отново да възвърне обичайната си прямота.
- И какво се прави с едно умряло животно? – попита, мушвайки кърпичката в ръкава си. – Къде трябва да бъде занесено?


- За това не се притеснявайте. Ние – тук ветеринарният лекар подкани дъщеря си, която му асистираше с тъжен вид – ще се погрижим за Фоска.
И двамата се изправиха на крака.
- Мога ли? – попита тя, посочвайки дланта на ръката си.
- Разбира се.


Доня Мерседес съвсем бавно и леко погали кучето, което отново издаде глух стон, може би последния си.
- Много благодаря. Изпратете ми фактурата – каза едва чуто възрастната жена.


Докато сгъваше малкото шотландско одеялце, Лаура я придружи до изхода. После се върна при баща си в стаята за прегледи. Кучето лежеше върху масата под силната бяла светлина на лампите. Докато ровеше в чекмеджетата с инструменти, Лумбрерас невъзмутимо завърза животното, което очевидно нямаше сили дори да се помръдне и явно се бе примирило със съдбата си. Той сложи една спринцовка за еднократна употреба върху алуминиевата помощна масичка и редувайки пръст след пръст, нахлузи на ръцете си чифт латексови ръкавици. Преди да разпечата малката спринцовка, за последен път втренчено погледна кучето.


- Фоска, Фоска – каза той.
Наведе се ниско над цицките й и дълбоко замислен ги огледа. После, вдигайки поглед към тавана, старателно ги опипа. Лаура се досети, че баща й току-що е направил неочаквано откритие.
- Ти какво мислиш? – попита я той, без да очаква отговор.


Младата жена продължи да наблюдава внимателно. Лумбрерас изчака да изминат няколко секунди, преди да каже:
- Няма тумори.
Последва пауза. После Лаура попита:
- А какво?
- Мляко.


- Мляко ли?
- Галакторея – настоя ветеринарят. – Често се появява в напредналия стадий на сексуалния цикъл.
- А двигателните затруднения?
- Кой знае. Слаба температура, общо неразположение причината може да е всякаква.
С глава посочи към улицата.
- Виж дали ще можеш да я настигнеш. Кажи й да се върне.


Беше му направило впечатление силното притеснение на възрастната жена и мисълта да разведри деня й повиши настроението му. Докато чакаше и галеше Фоска, се усети, че си тананика арията "Наздравица" от операта "Травиата". Чу шум зад гърба си и извика:
- Влизайте, влизайте!
Доня Мерседес, придружена от Лаура, пристъпи колебливо напред. Ветеринарят не забеляза, че тя не носи в ръце шотландското одеялце.
- Влезте – повтори той.


Възрастната жена сега изглеждаше по-ниска, отколкото преди няколко минути. Застана на няколко сантиметра от масата и погледна кучето, което я поздрави с леко помахване на опашката си и едва чуто изръмжа.
- Добри вести. Касае се за фалшива бременност. Може да се каже един вид психологическа бременност.
Вестта бе последвана единствено от пълна тишина.


- Какво ще рече това? – попита накрая доня Мерседес.
- Случват се такива неща. Понякога симптомите толкова си приличат Нищо. Няма нищо страшно. Да не яде нищо през следващите двайсет и четири часа и не й позволявайте да се лиже, защото така ще стимулира дейността на жлезите Иначе тя е много добре и при добри условия би могла да живее още няколко години.
Лумбрерас свали със звучно плющене ръкавиците от ръцете си.


- Не разбрахте ли, доня Мерседес? – допълни доволен той. – Все още няма защо да отписваме Фоска. Сега веднага я качваме в колата и можете да си я отведете вкъщи.
С неочаквано строг тон възрастната жена отвърна:
- Сметнах, че всичко е станало ясно. Вече се сбогувах с нея. Сега вие сторете това, което е нужно да направите.
Отправи се към изхода и дори не се спря, за да добави:
- И не забравяйте за фактурата. Приятен ден.
Бащата и дъщерята се спогледаха, а после проследиха с очи доня Мерседес, която на излизане остави вратата отворена.


На улицата я очакваше доджът, подреден в двойната редица коли. Фелиса, с поставен обезопасителен колан, леко се наведе и протегна ръка, за да вдигне копчето и да освободи ключалката на вратата, която после трудно отвори с върха на пръстите си. За да се настани на мястото си, възрастната жена се хвана с дясната си ръка за горния край на вратата, а с лявата – за горния край на облегалката на седалката. Както на всички възрастни хора, и на нея й беше трудно да се качва в коли и да слиза от тях (и още повече да слиза и да се изкачва по стълби). Цялата операция преминаваше през няколко фази. По средата на две от тях се спря за момент, за да каже:
- Колко си неоправна, дъще. Дори и сега не успя да намериш подходящо за паркиране място.


Фелиса изду бузи и леко изсумтя. Възрастната жена отговори със силно затръшване на вратата.
- Към вкъщи ли? – попита Фелиса.
- Накъде другаде?
Когато пристигнаха, тук все още миришеше на агнешките котлети, печени на фурна за обяд.
- Да видим дали ще можем малко да проветрим – каза доня Мерседес.
- Това вече е ваша работа. Не моя.


Багажът на Фелиса продължаваше да си стои там, където го бяха оставили още сутринта, струпан до ателието на майстора на чадъри. Сред него видимо се открояваше куфарът от изкуствена кожа, купен преди двайсет и шест години, когато бе решила да се махне от този дом, за да сключи брак с един железар, който впоследствие се оказа пълен нехранимайко. Около куфара бяха струпани няколко кашона, пълни с най-различни неща. В някои от тях бяха нагънати дрехи, повечето от които бяха наследени от доня Мерседес, която никога не изхвърляше дреха, преди да я е предложила на някого.


В други бяха подредени снимки в рамки: фотографии на Фелиса със семейството й, преди да започне да работи като прислужница, на сестра й в деня на сватбата й в църквата на селото, на племенниците й като бебета или по време на първото им причастие, на най-големия от тях при полагането на военна клетва, на старши помощник-капитана при сватбеното й пътешествие до Флоренсия Това бяха снимки от едно възможно въображаемо битие, а до тях имаше и няколко други от реалния живот, от живота й с доня Мерседес, която винаги отказваше да застане пред обектива на фотоапарата.


- Цял един живот – въздъхна Фелиса, а след това, за да придаде повече сериозност на думите си, затананика: "Цял един живот бих те глезила"
Доня Мерседес влезе в помещението, което наричаха кабинет и което след смъртта на съпруга й преди седемнайсет години беше започнало да придобива онази овехтялост, която нарушаваше всички други удобства в останалата част на къщата.


В него, между един неподвижно застопорен велосипед, колекция от марокански чайници и повредена шевна машина, се намираше шкафът, в който пазеха документите. От най-горното чекмедже тя извади една спестовна книжка и малка папка. Когато намери търсената фактура, Фелиса тъкмо излизаше от тоалетната. Шумът от пълнещото се с вода казанче както обикновено спря с до известна степен тревожно бълбукане. Подаде й отворената по средата папка.


- Това е последната бележка. Всичко е както трябва, нали?
Фелиса, подобно на засрамено момиче, сведе надолу поглед. Доня Мерседес й подаде папката.
- Колата вече е на твое име. Застраховката е платена до юни.
- И за какво ми е тази кола, която харчи толкова много? – изстена прислужницата.


Започна да подрежда нещата в багажника на доджа. Тези, които не се събраха, сложи на задната седалка.
- А ти твърдеше, че няма да се събере всичко – укори я възрастната жена от последното стъпало пред входа на къщата.


Отпред все още имаше достатъчно място и доня Мерседес я накара да отиде в кухнята и да вземе мрежата със сливи.
- Цялата ли?
- Цялата. Нали толкова ти харесват!


Фелиса изпълни поръчението и след това застана до доджа, без да знае какво още да направи.
- Имате ли нужда от нещо? Искате ли да ви сервирам готовата вечеря? – попита тя накрая.


Доня Мерседес отказа с поклащане на глава и погледна към небето, сякаш казвайки: "Тръгвай си вече, ако не искаш по пътя да те застигне нощта." Фелиса изчака още няколко секунди, за да види дали госпожата ще я прегърне, или ще й каже няколко думи за сбогом. След като видя, че старицата няма намерение да направи нито едното, нито другото, тя се настани зад
волана и потърка навлажнените си от сълзи очи.


- Обади ми се, като пристигнеш – каза тогава възрастната жена. –Никога не съм харесвала този участък от пътя.
Колата потегли и бързо се скри зад ъгъла на женския манастир. Доня Мерседес затвори вратата, отиде в малкия салон, гледащ към задната градина, и седна в люлеещия се стол, за да чака.


Нотариалната кантора се намираше на улица "Санклементе", на не повече от десет минути път от вкъщи. Въпреки това Мириам дойде с четвърт час закъснение. Измърмори някакво извинение и последва рецепционистката до малкото помещение, в което чакаха Сара и Фелипе. Винаги любезен, той я поздрави с две целувки. Сара, без да става от дивана, изчака рецепционистката да излезе, за да измънка тихичко:
- Цял живот едно и също


- Ох, съжалявам. Наистина. Минах през покрития базар, за да купя сокоизстисквачка – посочи към торбите с пакетите, които носеше, – и стана проблем с входните билети
- Пререди ни една група, която беше след нас.
- Казах ти вече, че съжалявам


Щом двете сестри се събираха заедно, Сара винаги се държеше така, сякаш беше по-голямата, а Мириам, неспособна да устои на авторитета й, се стараеше да каже нещо, което да получи одобрението й.
- Купих сокоизстисквачката от щанда за продукти с намалени цени и можете ли да повярвате, че работи само при 125 волта. Затова очевидно беше толкова евтина – допълни, сядайки с уморен вид на дивана. – Въпреки че сега електрическите инсталации във всички домове и сгради са пригодени за 220 волта!


Сара сдържа, доколкото успя, усмивката си и недоволно поклати глава.
- Все ти се случват разни такива неща
- Поисках да разбера откога се опитват да продадат тази сокоизстисквачка! Накрая я замених за един електронен часовник будилник. И той изобщо не ми трябваше, но както и да е.
- Беше съвсем с акъла си.
- Беше си направо една истинска вещица – отбеляза Сара и произнесе "вещица" със същия тон, с който наричаше и сестра си "глупачка".


- Вечно искаш да сееш раздори! Където и да се намира, ако ни вижда сега, сигурно ужасно ще се забавлява. Представям си я как съсредоточено наблюдава лицата ни по време на посещението ни при нотариуса и ни се надсмива: "Как ви се стори последната ми приумица? Не го очаквахте, нали?" Убедена съм, че когато след време си спомняме за това, и ние искрено ще се смеем.


Сара потвърди с кимване на глава и пусна една от онези свои кратки и с форма на извит кравай усмивки, звучащи почти като чуруликане. Фелипе погледна през вратата на кафенето и направи знак по посока на зле паркираната кола. Двете станаха и отидоха до касата.
- Аз ще платя – каза Мириам.
- Не, остави на мен.
- Аз ще платя – настоя Мириам.


Накрая си поделиха сметката. Вече на улицата Сара протегна ръка и погали по бузата ядосаната си сестра.
- Притеснението те кара да изглеждаш по-добре.
Тези думи на Сара като че ли прозвучаха изобличително, но Мириам ги възприе като комплимент. Взеха си довиждане и всяка от тях пое в различна посока.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 2996 Неутрално

    По мое време "Добрата репутация" беше почти всичко!
    Сега всичко е онзи, който крещи най-силно, обижда най-грубо и е най-голям прос...!
    Тъжна история!!!

  2. 2 Профил на uporit
    uporit
    Рейтинг: 1190 Гневно

    Романът вероятно е добър - трудно е да се прецени заради ужасния превод.

  3. 3 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1949 Неутрално

    До коментар [#2] от "uporit":

    ами не сме очудени никак даже. то остаи туи ами ожасните преводи на персей пичелят и награди за добър превод. само персеи внимаваите с миносите че леко не сме на кеф и такива примерчета ше ви дадеме че ше одите като наакани полвин гудина. писна ми от сички вас. шмекери.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK