Откъс от "Яна Язова – извън редовете" на Боряна Дукова

Издателство "Ентусиаст"

Издателство "Ентусиаст"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Яна Язова – извън редовете" с автор Боряна Дукова , предоставен от Издателство "Ентусиаст"


Новият роман на Боряна Дукова проследява тайнствената съдба на една от най-популярните български писателки преди 1944 г.


Тя е истинска литературна звезда – наричат я "детето чудо на българската литература", "скандално млада" и "скандално успяваща", името ѝ ежедневно присъства в светските хроники, снимките ѝ красят страниците на вестниците и списанията, а връзката ѝ с 33 години по-възрастния от нея проф. Александър Балабанов е най-предпочитаната тема за разговор в софийските кафенета. Скоро обаче от блясъка не остава и следа, а тя, след смъртта на всички свои близки, изоставена от доскорошни обожатели и почитатели, се превръща в "най-самотния човек на света". Тя е Яна Язова – писателката, чиято мистериозна съдба и загадъчна смърт са вдъхновението за най-новия роман на Боряна Дукова "Извън редовете", публикуван от "Ентусиаст".




Книгата е резултат от тригодишно проучване на неизвестните детайли около живота и творчеството на Яна Язова. В тази романизирана биография "поетката" разказва от първо лице за личния си път, белязан от професор Балабанов. Талант, любов и скандали са в началото на тяхната сага, последвана от творческата ѝ изолация след 9 септември 1944 г. "Вече никой не ме знае. Яна Язова днес е забравена", казва тя на своя любим в един въображаем диалог.


Историята в книгата се основава почти изцяло на публикувани материали, документи и писма. "Гласът на Яна Язова звучеше въздействащ и увличащ", пише авторът Боряна Дукова. "Затова реших да я оставя да говори в първата част на романа." Творбите на Яна Язова, чиито оригинали изчезват, отшелническият ѝ живот и странните обстоятелства около смъртта ѝ пораждат разследване, в което главен герой е може би нейният собствен син. Тук за пореден път проличава майсторството на Дукова да изгражда сюжети с криминална нишка – умението, което я е превърнало в един от най-добрите автори на криминални романи и трилъри у нас.


Писателката Здравка Евтимова споделя за "Извън редовете": "Това е топла, красива и човешка книга. Тя ни прави по-мъдри, тъжни, щастливо възвишени. Вглеждайки се в миналото, Боряна Дукова извайва бъдеще. Тя достига до същността на таланта, който е сплав от тъга, порив и безсмъртие!"


Журналистът и писател Емил Андреев определя Боряна Дукова като една от най-успешните жанрови писателки на нашето време. Според него тя смело навлиза във водите на историческата фикция, за да създаде вероятно най-важната творба в досегашната си кариера. "Извън редовете" е нов, увлекателен поглед над живота, творчеството, любовта и смъртта на знаменитата писателка Яна Язова, който може да прикове вниманието на всеки читател. Един от най-добрите романи за последните няколко години – достоен поклон пред великата българка."


Въпреки че част от написаното е художествена измислица, Дукова отбелязва, че злото съ¬ществува и след изчезването на ДС, живо е и днес. "Не можах да го подмина на финала. И все пак, мракът винаги се вдига."


Боряна Дукова е възпитаничка на 9-та френска езикова гимназия, София. Завършва испанска филология в СУ "Климент Охридски" и се посвещава на преподаване на испански език и на превода на художествена литература. Сред имената, които е превеждала, се нареждат Исабел Алиенде, Лаура Ескивел, Артуро Перес-Реверте, Хорхе Луис Борхес. Преподавала е испански език в СУ "Климент Охридски".


През 2012 г. излиза първият ѝ роман "Кървава малага", през следващата – "Опасна монета", а в края на 2014 г. – "Разкаянието на Диего". В книгите си авторката вплита късчета от историята на България и Испания в съвременни сюжети с криминална нишка. Автор е на сборника с разкази "Трилъри по женски", издаден през 2016 г., книга, която я утвърждава като лицето на дамския психотрилър у нас.


През 2014 г., на фестивала на криминалния роман "Семана негра", провеждащ се в испанския град Хихон, Боряна Дукова представя българската криминална литература от последните двайсет години с беседа и статия на испански език "Престъпление по български".


През 2015 г. получава Първа награда за криминална книга "Атанас Мандаджиев" за "Разкаянието на Диего", която се присъжда от българската секция на AIEP, Международната асоциация на писателите криминалисти.
През 2016 г. е деен участник в първи фестивал на черния роман "София ноар", който намира своето успешно продължение и през 2017 г. Член е на Клуба на българските писателки, на Съюза на българските писатели и е в ръководството на Клуба на писателите криминалисти "Саламандър".


Неотдавна името на Боряна Дукова се появи в гръцкото издание BalcaNoir – антология на балканския криминален разказ.
В настоящия момент, освен писател и преводач, тя е преподавател в Испанския културен център Институт Сервантес – София.


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Яна Язова – извън редовете" на Боряна Дукова


– Чували ли сте за задигнати ръкописи?
– Не – отвърнах на дребната жена, с която вървяхме към площад "Гарибалди".
– Галя нищо ли не ви е казала? – взря се в мен тя и зачака отговор.
– Не.
– Не сте от словоохотливите.
Свих рамене в подкрепа на наблюденията ѝ.
Очите ѝ бяха светли, без никаква сянка.
– Колко сте близки с Галя? – продължи журналистката с въпросите.
– Достатъчно.
– Достатъчно за какво?
– За да ми кажете каквото знаете за задигнатите ръкописи. Това е идеята на Галя. Обясних ви вече.
– Предполагам, че не е било удобно да ви споменава каквото и да било по телефона. Та затова аз да ви просветля.
Кимнах в знак на съгласие.
Галя продължаваше да е много, много далеч. След като бях прочел статията на Георги Томалевски в "Пулс", се лутах седмица да търся адреса ѝ в Хавана. От редакцията не пожелаха да ми дадат информация за служителката им. Не познавах хора от нейния кръг, още по-малко мъжа ѝ. Е, предполагах, че именно той е заминал като специалист в братска Куба, но като какъв, нямах идея. Бях в задънена улица. Трогнат от отчаяните ми и безуспешни опити, заместник-главният редактор на моето списание реши да вземе нещата в свои ръце. Обади се на близък приятел и колега във виден столичен вестник и му поиска информацията. Така разбрах, че мъжът на Галя работи в посолството, като какъв, пак не стана ясно. Тя съдействала на културното аташе с пресата, когато се налагало, но то не се налагало често. Дъщеря им, естествено, била с тях. Щастлива семейна картинка сред палми и лазурно море, пардон, океан! Както и да е! Мислех, че съм се справил с трудната част, но се лъжех. Последваха дълги размисли и мъчителни редакции на кратък поздравителен текст за Новата година. Накрая го изписах с възможно най-безличен почерк на картичка с дебелобузест Дядо Мраз. Бяха най-искрените пожелания за здраве и късмет, които същевременно звучаха и най-банално. Чудех се дали ще разбере, че имам нужда да се свържа с нея по важен повод, без да ѝ създам нежелани притеснения в съпружеския рай.
– Да отидем в кафенето на Съюза на журналистите – предложи жената, с която се бях запознал преди половин час.
Изминахме в мълчание още няколко метра. За мен беше разбираемо, нали не бях от бъбривите, така че оставях инициативата за разговора у нея.
Крачехме, въпреки че помръкналото септемврийско небе не приканваше към разходки. Столицата се готвеше за есента, България – за големия ден, до който оставаше една седмица. "Всеки колектив се стяга да посрещне с добри резултати новия юбилей от Девети септември." Предстоеше отпразнуването на 40 години от светлата дата. Плакати, диаграми, лекции и доклади ни заливаха отвсякъде.
Въпреки свъсеното време, се сетих за светъл ден, в който слънцето галеше примамливо. Бях на работа, когато гласът на телефонистката в Харманли ми съобщи, че имам разговор със София! Като мълния блесна в ума ми, че може да е Галя. Беше тя. Месеци след моята новогодишна картичка, най-сетне реши да се обади. По пращящата линия, минаваща през кой знае колко телефонистки, си разменихме обичайните реплики за добри познати, които не са се чували и виждали от години. И замлъкнахме. Няколко мига се разнасяше само пукането.
– Чуваш ли ме? – прозвуча неочаквано чисто гласът на Галя.
– Да.
– Пишеш ли?
– Да. Готвя книга – похвалих се аз.
Галя обаче не се впечатли.
– Ще идваш ли в София? – попита тя.
– Да. Ти върна ли се вече?
– В София съм, но утре заминавам, тоест заминаваме – поправи се бързо тя. – Бяхме си за малко тук, на море.
– Е, лек път!
Стомахът ми се сви. Не ми хрумваха никакви думи, които да предадат, че искам да я видя, и едновременно с това да са достатъчно клиширани за чуждите уши на нашия разговор. От друга страна, защо да ѝ казвам подобни неща, след като толкова дълго време беше мълчала. Въобще не разбирах защо изведнъж благоволяваше да ме потърси.
– Искам да те помоля за нещо – прекъсна безплодното ми лутане Галя. – Свържи се с Катя... моя колежка. Тя работи в друг вестник, но лесно ще я откриеш в редакцията ѝ.
– И защо да го правя? – надух се леко аз.
– Свързано е с леля Бубка...
Никога не беше наричала леля си по този начин. Обикновено говореше за нея с рожденото ѝ име Любка. Лек шум смути връзката, ума ми – също. Галя искаше да ми каже нещо, но не можеше да го изговори направо. И то беше свързано с Яна Язова.
– Четеш ли пресата? И моя вестник? – продължи да пита тя.
– Почти не пропускам брой – отвърнах аз.
– Е, тогава сигурно се сещаш защо те търся.
– Мисля, че да... Една статия... Беше преди време, преди да ти пратя картичката.
– Каква картичка?
– За Нова година.
Галя замълча. Течаха секунди на неловка, скъпо струваща тишина.
– Не съм получила нищо, сигурно се е изгубила – каза накрая тя. – Няма значение, важното е сега да потърсиш Катя. На всяка цена!
Шумът в линията се усили. Ниският тембър на Галя, напомнящ този на леля ѝ, се стопи подобно на влака, с който си беше заминала преди години. Реших, че разговорът е прекъснал.
– Чу ли за Катето? – сепна ме внезапно въпрос.
– Да.
Отново настъпи тишина и отново неловка.
– Ще се обадиш ли пак? – проговорих накрая.
– Да, макар че е сложно, защото...
В ухото ми писна нещо и този път връзката се разпадна. Оставих вилката. Бях дежурен в спешното отделение и трябваше да се връщам в кабинета. Но крачките ми по коридора бяха отмерени и бавни.
Аз помня, но никога няма повторно да звънна...
Луната, мой мили, за други страни е заминала тя...
Не мога по тъмно да тръгна – нощна е бездънна –
И нежните думи на камъни станаха в таз моя уста.
Тръснах глава. Защо изникваха в ума ми тия стихове? Яна Язова ги беше писала за Александър Балабанов. Откъде накъде се сещах за тях, когато мислех за Галя. С нея нямахме такава връзка, всъщност нямахме никаква връзка, само един опасен, отминал блян. Усещах обаче, че след разговора нещо ново ни свързваше. Бяхме като съмишленици в тайна – намирането на изчезналия ръкопис. Галя го искаше, защото носеше кръвта на Яна Язова. Но аз, защо се бях вдал в това начинание от първия миг? Заради загадките, които харесвах? Заради увлечението си по момичето с вълнистите коси? Или заради самата Яна Язова, която беше повлияла на решението ми да пиша и ме беше белязала донякъде с нейния характер – самотен и неотстъпчив. Беше ли достатъчно това, за да не изтръпвам от страх, когато се мерне бяла кола из улиците на Харманли? Мразех подозрението, което понякога ме гризеше, че кафето с гологлавото ченге бе разколебало твърдостта ми... Може би беше дошъл момент да направя нов избор.
– Значи не сте чували за откраднати ръкописи и Галя ви поръча да потърсите мен? – сепна ме гласът на жената до мен. Беше Катя, колежката на Галя, по чиято заръка се бях срещнал с журналистката.
Кимнах за пореден път. Не възнамерявах да ѝ повтарям разговора с Галя. Още повече че не беше сложен за разбиране.
– Сигурно затова ме е търсила два пъти, но бях в отпуск и не се видяхме.
Наближавахме площад "Гарибалди", когато един трамвай мина покрай нас. Жената се дръпна рязко и почти се бутна в мен. Отстъпих учуден.
– Добре ли сте?
Тя мълчеше, чертите на лицето ѝ се бяха изпънали, зениците се бяха свили, мрак засенчваше светлите ѝ очи.
Беше малко над трийсетгодишна, затова ми се стори странно, че трамвай може да уплаши една толкова млада жена. В следващия миг Катя погледна след него, направи опит да се усмихне и каза, все едно нищо не е станало:
– Кафенето е съвсем наблизо.
Стигнахме входа на Съюза на журналистите. Тя хвърли поглед към вратата, зърна двама беловласи мъже в преддверието и неочаквано предложи:
– Искате ли да повървим още малко?
Вдигнах очи нагоре. От небето се ронеха ситни капки. Според мен бяхме ходили достатъчно. Но Катя, без да дочака отговора ми, продължи по улицата. Не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна яката на якето си под тихото ръмене и да я последвам. Стигнахме булевард "Витоша" и журналистката се спря пред една витрина. Погледнах и аз. В отражението на стъклото, сред обувките и чантите, двамата мъже с бели коси от Съюза на журналистите преминаха зад нас.
Когато се отдалечиха, жената пое към "Алабин". Едва тогава заговори:
– Галя би искала да издириш романа на Яна Язова – неусетно премина на "ти".
– Да, предполагам, че е това. Нали тя е заета със семейството си в странство.
– Заета е с развода си.
Спрях рязко.
– Заета с развода? Чувал съм, че хората просто подават молба.
– Хората, които не са в брак с такива като Павел.
Не бях виждал съпруга на Галя, но си го представях като кръстоска между намусеното ченге и Деспотова.
– Той иска още един мандат в Куба, тя иска да вземе дъщеря им при себе си. Предполагам, че разбираш.
– Предполагам, че да – отвърнах.
– Така че ти си на ход... Очевидно само на теб има доверие за тази работа.
– А защо точно сега идва на дневен ред търсенето на ръкописа?
– Защото се говори, че роман за Левски предстои да излезе.
– Всеки има право да пише за каквото и за когото си пожелае. Дори и за Левски.
– Така е. Но някои смятат, че имат право да крадат чужд труд. Съществува вероятност романът за Левски на Яна Язова да излезе с чуждо име. – Катя запали цигара.
– Да влезем в някое заведение и да ми обясниш...
– Може да е опасно – каза тя.
– Кое?
– Издирването на ръкописа.
– Става дума за книга, все пак – казах насмешливо.
– Става дума за кражба, все пак – изимитира тона ми тя.
Погледнах я косо. Изглеждаше спокойна и уверена.
– И защо да е опасно? – попитах.
– Защото крадецът може да е някой именит, популярен и овластен човек... Някой много хитър, който действа без чувство за вина и винаги при обстоятелства на недоказуемост. В едно интервю вече заяви, че пише роман за Левски...
– И кой е този човек?
Тя ме измери с поглед.
– Не се ли сещаш?
– Не.
– Тогава по-добре да си остане така. Но е хубаво да знаеш, че е решен да действа... Не е изключено да си имаш неприятности.
– Какви?
– Най-различни... Заплахи, шантажиране, да останеш без работа... връхлитаща те кола с подсилена броня...
– Аз съм лекар в провинцията, никой не ме познава... не се движа с кола... дори нямам домашен телефон... Не виждам с какво могат да ми навредят, ако въобще някой реши да се разправя с мен.
Катя стъпка фаса на светофара на площад "Македония", докъдето бяхме стигнали.
– Не пожелавам на никого да мине през това, през което минах аз...
– И какво е то?
– Стигнах до Тодор Живков.
– Моля? – зяпнах с уста.
Катя може да беше доверена приятелка на Галя и прекрасна журналистка, предвид въображението ѝ, но на мен ми идваха в повече нейните бомбастични изявления. Тя обаче продължи невъзмутимо:
– Вождът обича да се намесва в литературните въпроси. И не само това – урежда битови проблеми на писателите от Съюза. Комунистическата идейност като висш принцип на нашата литература се циментира чрез придобиване на някое и друго жилище, командировка в чужбина, творчески отдих... такива неща. Те пък му благодарят за грижите и правилното ръководство на нашата социалистическа литература. Въобще стават си близки. Някои късметлии се превръщат в доверени приятели на водача на БКП. Е, с такъв приятел се сблъсках аз. Бях на върха на ножа му... четири дълги години.
Очите на Катя се рееха някъде, където не можех да стигна.
– Ще се захващаш ли, или се отказваш? – обърна се след секунди и впери в мен светлите си очи.
– Кой е той? Имам право да зная – отвърнах на погледа ѝ.
Тя се замисли за миг, след това се надигна на пръсти и ми прошепна добре познато име.
– Не може да бъде... – гледах я изумен.
– Може... Е, какво решаваш? – пак заби очи в мен журналистката, за която започвах да променям мнението си.
– Налага се да се върна в Харманли... – отвърнах тихо.
– Значи се отказваш?
– Не. Нужно ми е време.
– Точно това няма Яна Язова.
– Яна Язова е прах и пръст.
– Яна Язова е ръкописът, който е изчезнал. Часовникът тиктака... Ако ще се залавяш с тази работа, трябва да останеш в София.
– Ще се прибера, за да си взема още дни.
– Добре – рече Катя. – Аз ще ти помогна. Но ти си този, който ще действа, запомни го! А тази работа иска много действия. Воля, характер и ум, също.
Неусетно бяхме извървели цялата алея до Руски паметник и макар дъждът да валеше леко, бяхме мокри. Най-после влязохме в едно кафене. Поглъщахме кафявата, топла течност и гледахме минаващите разкаляни тролейбуси, заслушани в хита, звучащ от радиото на бара:
Нека просто две следи
да оставим аз и ти.
В този свят студен
ти бъди до мен,
бъди до залезния ден.
Катя затананика тихо текста на "Щурците".
– И аз ги харесвам – усмихнах се.
Разбъбрихме се за музика, после за криминалния сериал по Студио "Х", който щяха да дават вечерта. Междувременно по радиото започна някакво бъбриво предаване. Не му обръщахме внимание, докато водещият не заговори за премиерата същата вечер в Народния театър.
– В Харманли нямаме театър, може да отида довечера – вметнах аз. Катя кимна одобряващо.
"Спектакълът е посветен на 40-годишнина от победата на социалистическата революция в България", обяви водещият и даде думата на театрален критик, който заговори: "Успехът на тази пиеса не е и не може да бъде само в богатата и разнообразна картина на живота в българското село, в любопитните характери и човешките съдби. От принципно значение за стойността на творбата е образът на главния герой Александър Марков, бригадир и партиен секретар на клоново стопанство".
– Предпочитам класиката – свих устни и погледнах журналистката. Тя впи очи в моите, а аз премигнах неразбиращо.
Критикът по радиото продължи: "Образът е откритие за драматургията ни и не само за нея. В него намират разрешение важни моменти от социалистическата ни естетика".
Последва заглавието и името на автора. Щом го чух, проумях защо Катя се беше втренчила така в мен.
– Е, ще посетиш ли това "откритие", то си е като класика? – изговори бавно тя.
Гледахме се няколко секунди, преди да отвърна:
– Ще пропусна... Предпочитам Студио "Х".
– Аз също – глухо додаде жената.
Умълчахме се. Умът и на двамата ни беше във времето, което изтичаше и заличаваше следите.
Когато се разделих с журналистката, слънцето се беше показало отново. Отидох на спирката на тролеите. Можех да се прибера в уютния панелен апартамент на Сашо. Той се беше издигнал до шеф на отделение в Окръжна болница и беше загърбил митарствата по квартирите. Тролейбусът за "Младост" спря пред мен. Хората ме бутаха от двете страни – първо тези, които слизаха, после качващите се. Някой ме изпсува тихо, през зъби. Само пречех. Вратите се затвориха и тролеят потегли. Постоях десетина секунди. Знаех какво трябва да направя. Трябваше отдавна да съм го сторил. Онези цивилни ченгета наистина бяха променили нещо в мен.
Отправих се пеша към Медицинска академия. Там плувах в свои води. Минах по познатия коридор на моргата и стигнах до секционната зала. Почуках. Гласът на професора, когото познавах от следването си, ме покани да вляза. Трите каменни маси в кафеникаво-черен цвят, напомнящ на мозайка, бяха заети.
– Преча ли? – попитах.
– Не – засмя се патоанатомът. – Пациентите ми са кротки, тихи и търпеливи. А аз обичам посещения от колеги.
Току-що беше отстранил покрива на черепа на един от пациентите си, остави го на масата и каза:
– Да отидем в кабинета.
Професорът не само работеше тук от години, но имаше и отлична памет. След поредното кафе за деня, придружено от задължителните цигари, излязох полузамаян от дима и от информацията.
Професорът с лекота си спомни за "вмирисаната писателка", независимо че от смъртта на Яна Язова бяха изминали десет години. Трупът бил оцветен в мръснозеленикаво, тъканите – набъбнали, полуразложени. Дошли роднини с одеяло и дрехи, но ги върнали. Нямало смисъл да правят каквото и да било. Затворили я в оловен ковчег, но пак миришело.
– Абе, трябваше да стана нормален доктор като другите колеги, като вас, но какво да се прави? – завърши професорът. – Нямаше други места за специализация и попаднах тук. Животът ми се изнизва сред трупове...
Бях на вратата, когато гласът му ме спря:
– Май че имаше зеленикав плат около врата ѝ.
– Шалче?! – изрекох първото, което ми хрумна.
Яна Язова обичаше да се носи елегантно. После обаче ми се стори нелепо дори тя да си слага фишу за следобедна дрямка.
– Не беше шалче – издуха дима на цигарата професорът и присви очи. – По-скоро колан... от домашна роба или нещо такова...
Върнах се. Последваха ново кафе и нови цигари. Усилията ми обаче да разбера повече подробности се оказаха напразни. Професорът необяснимо беше изгубил желание да говори за случая.
На следващата сутрин седях до прозореца в купето на влака. Главата ми пулсираше, ушите ми бучаха, пред очите ми се мержелееше. Чувствах се като погълнал билки, набрани в зло усое, с други думи, като в гео-патогенна зона. Вечерта със Сашо бяхме обърнали по няколко чашки пред телевизора. Махмурлукът щеше да премине след още един седалгин нео, но се опасявах, че ме очакват главоболия от патогенни хора. Единственото предпазване от тях беше да ги избягваме. Деспотова за мен беше неизбежна.
– Няма да стане – цъкна с език Настев.
Двамата седяхме в лабораторията и умувахме как да поискам отново отпуск от Деспотова, без да си навлека гнева ѝ.
– Защо да не става? Нали каза, че била ходила на ясновидка заради проблемите с мъжа си. Ще ѝ подхвърля, че пиша за хиромантията, че мога да гледам на ръка, ще клъвне, ще я предразположа...
– Може и да клъвне. Но не става. Излагащо е... Тая хиромантия... някак много буржоазно, много западно звучи...
– Хиромантията е възникнала в източните цивилизации. Питагор и Аристотел са се интересували от нея...
– Това можеш да си го пишеш в статиите, но пред Деспотова е рисковано.
Двамата замълчахме.
– Сетих се – тръсна русоляв перчем Настев.
– Какво?
– Оня заместник-редактор от списанието може пак да свърши работа.
Половин час по-късно стоях прав до бюрото от тъмно дърво на главната лекарка и с леки запъвания обяснявах, че имам проблеми.
– Сигурно не са фамилни, доктор Янчев. Всички знаем откъде идвате, тоест, че въобще не се знае откъде. Не намерихте за нужно да изградите и семейство.
– Плащам си ергенския данък, не е ли достатъчно?
– Стига, моля ви! Има женени, които не могат да имат деца, те да роптаят, че плащат, разбирам, но вие... Както и да е. Какъв точно е проблемът ви?
– Не бих искал да навлизам в подробности.
– Ще ви се наложи – Деспотова размърда едрото си тяло на креслото зад бюрото и зачака.
Аз също чаках. Тайната ми тревога растеше, започвах да се потя, макар че в помещението температурата беше приятна. Усещах, че мълчанието става абсурдно, и се чудех какво да кажа, без да се оплета в излишни лъжи.
Телефонът иззвъня спасително. Шефката вдигна. Първоначално на физиономията ѝ се изписа учудване, после прибра кичур от изрусената коса зад ухото си и се заслуша внимателно. Надявах се, че ѝ говори заместник-редакторът на списанието, за което пишех.
– И ние сме много благодарни, че наш кадър е така високо ценен от такова високо място... Доктор Янчев е отличен лекар. Сигурна съм, че това има значение за научния аспект на въпросите, по които пише. Да, разбира се, нима се съмнявате? Ще съдействаме с каквото можем... – чуруликаше Деспотова с тон, за който не подозирах, че съществува в регистъра ѝ.
Главната лекарка затвори и се обърна към мен. От присвитите ѝ очи хвърчаха нажежени със злоба искри.
– Янчев, тоя номер няма да го забравя. Но щом вашето издание е към ЦК на ДКМС, а оттам искат да пишеш за гените на социалистическия човек, коя съм аз, че да ви спра... Една седмица, и то след като уредим кой ще ви замества.
– Но... – поех въздух, канейки се да помоля за още няколко дни, но тя не ми даде шанс.
– Нито час повече – отсече шефката и се надигна. – Чака ме среща с комсомолския актив, профсъюзно събрание и доклад на конференцията на младите стругари.
– Младите стругари?!
– Да, Янчев, аз съм заслужил лекар, ако не сте забелязали, и се срещам с млади хора, за да споделям опита си... Както виждате, и ние правим нещо за социалистическата ни родина.
Нямаше какво друго да си кажем. Можех да си тръгна и да не се върна цяла седмица. Все беше нещо.
Вечерта с Наско седнахме в ресторанта на главната да се почерпим за моята отпуска.
– Откъде му е хрумнало на твоя човек за ДНК-то на социалистическия човек? – смееше се колегата ми.
– Има особено чувство за хумор.
– Абе, добре, че Деспотова не е доучила медицината, иначе... – превиваше се той от смях и чак сълзи се стичаха от очите му.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (26)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на john_3volta
    john_3volta
    Рейтинг: 626 Неутрално

    Много обичам разни измислени историци да се опитват да произвеждат измислена история, за да има какво да публикуват. Яна Язова изобщо не е била популярен автор преди 9-ти. Точно затова е била забравена: да говорят за теб в кафенетата не означава да купуват, и ОСОБЕНО да четат книгите ти.

    Баба и дядо бяха учители-софиянци преди 9-ти и вкъщи имаше тонове книги от това време, вкл. и забранени, но нито една от Язова. Същото се отнася и до "титаните" Смирненски и Вапцаров.

    Като казвам всичко това, имам предвид тогавашните критерии. По сегашните е друго - на тиража от 500 бройки му казват "популярност".

  2. 2 Профил на anonim440
    anonim440
    Рейтинг: 2963 Неутрално

    За Яна Язова съм чел хбави неща. Хубаво е да си купя нейна книга или от нета да си сваля нещо от нея, защото така не мога да коментирам. А що се отнася до това, че не е четена от хората... Той и Ван Гог не е бил харесван по негово време и след това. Едва в днешно време го харесват вече. Така, че това какво харесват хората не винаги е критерий.

  3. 3 Профил на Wornoxmaniak
    Wornoxmaniak
    Рейтинг: 1316 Неутрално

    До коментар [#1] от "john_3volta":

    Според мен е написала най-добрата книга за Левски.

  4. 4 Профил на tacheaux
    tacheaux
    Рейтинг: 4116 Неутрално

    Мисля , че този текст ще е по-интересен и осведомителен за читателите:


    "В един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 намират полуразложеното тяло на жена…После ще видят, че жената е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…И тъй като в разтворения на масата дневник за последно е писано на 9 юли, става ясно, че българската писателка Яна Язова цял месец е била мъртва, без никой да разбере…Но това не е всичко…

    44 години преди това, в 1930, току-що приетата в Софийския университет студентка по славянска филология Люба Ганчева занася свои стихове на проф. Александър Балабанов – интелектуалец и учен, литературен критик и преводач, известна фигура в писателските и университетските среди, любимец на студентите…
    Никой не може да отрече, че проф. Балабанов помага на Яна Язова да проходи в изкуството на словото, но и никой не може да отрече, че не заради него всички започват да четат в захлас шеметната поезия на „гениалното дете на българската литература”, както я наричат строгите критици…
    И докато проф. Балабанов става поетичен „баща“ на Яна Язова, родният й баща Тодор Ганчев, потомък на знаменит търновски род, е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка й е дъщеря на уважавания калоферски търговец Стойчо Бешикташлиев (по името на квартала в Цариград, където е имал кантора). Прадядото на Яна Язова пък освен че е вуйчо на самия Христо Ботев, е и съратник на Васил Левски (има го на една от седемте му запазени снимки). Неин родственик е и историкът, етнографът и библиографът акад. Никола Начов, който като дете остава сирак и е отгледан от дядо Стойко.

    През 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. Яна Язова е едно най-популярните имена в българската литература…Проф. Балабанов действително я покровителства, но Яна Язова действително се труди упорито и всеотдайно…Издава три стихосбирки, два романа и една пиеса, приети с невероятен възторг от читателите, пише детски творби, пътеписи, есета, статии, превежда чужди автори, редактор е в няколко периодични издания….Критиката се надпреварва да я хвали, пресата я търси за интервюта, непрестанно я канят на писателски срещи у нас и в чужбина, в съседна Югославия я боготворят, включват името й в световноизвестната френска енциклопедия Larousse, български художници я рисуват, скулпторът Андрей Николов вае главата й.

    Когато в 1944 животът главоломно се променя, Яна Язова не се съгласява да угажда на наложения примитивен литературен вкус и последствията не закъсняват – спират да я канят на литературни четения, спират да я печатат, спират да я издават, а предишните й приятели и колеги я изоставят, опасявайки се, че ако името им се свърже с нейното, ще ги сполети нейната съдба…Изолирана и отритната, освен и че един след друг умират и всичките й близки и роднини, Яна Язова остава съвсем сама, след което завинаги се затваря в апартамента на родителите си на ул. Раковски“ №161…Години наред никой не я търси за нищо, освен веднъж, когато подготвят събрани съчинения на починалия вече проф. Балабанов…Тогава Яна Язова чинно дава купища тетрадки, папки и всевъзможни материали за него, десетилетия събирани, преписвани и фотографирани от нея…После дошлите си отиват и Яна Язова пак остава сама и пак сяда да пише, фанатично да пише – ден след ден, месец след месец и година след година, без хонорар, преживявайки с пенсията на покойния си мъж…И когато се усеща съвсем притисната от живота („отстъпила“ e пенсията на някаква бедна жена), а може би когато я притискат, това никой не знае, Яна Язова продава половината си апартамент на своя съсед, някой си Димитър Алтънков, служител в УБО и личен фотограф на Тодор Живков…

    В горещия августовски ден на 1974, когато полуразложеното тяло на Яна Язова е изнесено, а до последния й дом я изпращат единствено двама колеги – Тодор Боров и Елисавета Багряна, първи в апартамента й влизат писателят Николай Хайтов и някакъв юрисконсулт… В Държавния архив така и не постъпват, както е по закон, личният архив и вещите на покойната, а когато все пак нещо е занесено, липсват книгите от библиотеката й, липсва откупеният ценен архив на съратник на Левски, липсват книгите за Османската империя, нужни за писателската й работа, които мъжът й доставя от Франция и плаща за тях цена колкото за един апартамент, липсват и ръкописите й от 1944 до 1974, липсват бижутата й и прескъпият годежен пръстен от милионера Табаков, липсват и фамилните документи – нищо няма, освен някакви чернови…И днес никой не знае всичко това къде изчезва, но се знае, че съседът, служителят в УБО и личен фотограф на Тодор Живков, някой си Алтънков, е успял да купи и „опразнената“ вече друга половина от апартамента на Яна Язова…

    Няколко години по – късно, в 1982, в предаването „Всяка неделя“ Николай Хайтов ще сподели, че пише роман за Левски…И тогава ще се намеси писателят Георги Томалевски, за да каже, че в 1960 Яна Язова била предложила за издаване роман с името „Левски“ и че като рецензенти, двамата с Димитър Талев са го чели…“Левски“ обаче не вижда бял свят, защото издателството два пъти кара Яна Язова да напише стихотворение за Георги Димитров и тя два пъти отказва…Та Томалевски казва, че винаги би разпознал романа на Яна Язова, след което Хайтов нито публикува своя роман за Левски, нито днес някой знае дали изобщо е писал някога такъв роман….

    И тогава се появява младият възторжен журналист Петър Величков, който с огромни усилия се добира до „опоскания“ архив на Яна Язова, и там го спохожда истински късмет, защото открива ръкописа на един роман – „Александър Македонски“, ръкописа на един двутомник – „Соленият залив“, истински текст „в чекмедже“, разкриващ в убийствена светлина времето от 9.IX.1944 до Народния съд, открива и сборник с афоризми, открива и драмата „Силян Щърка“…И до днес не се знае дали от 1944 до 1974 Яна Язова е писала други неща и къде са те, но Величков попада и на находката на живота си – втория машинописен екземпляр на „оня“„Левски“ на Яна Язова, след което буква по буква и дума по дума, успявайки да разчете всичките му корекции, го преписва за 3 години…Величков успява да разчете и оцелелите по случайност чернови на „Бенковски“ и „Шипка“ и 13 години след смъртта на Яна Язова публикува изумителната й трилогия „Балкани“…Който не е чел тези три книги, много е загубил…И не толкова защото са удивителни исторически романи, богати, плътни и увлекателни, а защото Яна Язова ги пише със сърцето и съвестта си, знаейки, че няма никакъв шанс някой някога да ги прочете, но прави това просто защото истинският творец не може иначе, а това само по себе си е изумително…

  5. 5 Профил на Читател
    Читател
    Рейтинг: 3588 Неутрално

    До коментар [#4] от "tacheaux":

    Така е. Благодаря за тази информация.

    Чел съм "Левски", но трилогията ми се струва доста обемна и останах само на първата част. Бях си взел и други нейни творби, но така и не им дойде редът и ги продадох. Все пак отчитам писателския талант на Яна Язова, старанието, с което прави всичко. Жалко за драматичната й гибел, напомня ми на тази на единствената свидетелка по делото за лагерите след промените - Надя Дункин. Все пак тяхното не се губи - докато образите им са живи в паметта на поколенията, те ще бъдат живи.

  6. 6 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1683 Неутрално

    Издателство Ентусиаст досега ентусиазирано издаваше примерно мемоарите на Левчев и тем подобни...

  7. 7 Профил на ralita68
    ralita68
    Рейтинг: 925 Неутрално

    Респект към Яна Язова!
    Но това четиво няма да го дочета.
    Твърде бездарно, съжалявам!

  8. 8 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1949 Неутрално

    До коментар [#6] от "Митев":

    също и лоши преводи на ахторката на горното сачинение а и не само неини ...писна ми да пруявяваме расбиране и тарпение към сички вас дето немате никво расбиране и оважение към читатиля. ентосиаст да ми пиши на лични да му обесниме че само с ентосиазъм раотата не стаа. но естесвено нема да пиши щото смета че кат прибавиш и високомерие ше стане. да ама не.

  9. 9 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1949 Неутрално

    До коментар [#7] от "ralita68":

    а време за едно кафе с бетона имаш ли?

  10. 10 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1683 Неутрално

    До коментар [#8] от "betona":

    Перлата в короната им е писателката Венета Райкова

  11. 11 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1683 Неутрално

    До коментар [#8] от "betona":

    Перлата в короната им е писателката Венета Райкова

  12. 12 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1949 Неутрално

    До коментар [#10] от "Митев":

    то тва е прублема в бг: мноо писатели и никви читатели. но се пак има и такъви дето стаат, но нешто не ги претставят мноо.

  13. 13 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1683 Неутрално

    До коментар [#12] от "betona":

    Да, с уважение към нашия домкакин, но литературните им вкусове са едни такива... странни бих казал...

  14. 14 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1949 Неутрално

    До коментар [#13] от "Митев":

    не можиш да служиш на двама гусподари.... но нъли се сешташ: секи в бг смета че може да прецака праилото.

  15. 15 Профил на Julian Mall
    Julian Mall
    Рейтинг: 2274 Разстроено

    "Чел съм "Левски", но трилогията ми се струва доста обемна и останах само на първата част. Бях си взел и други нейни творби, но така и не им дойде редът и ги продадох.

    И аз като теб не можах да довърша "Соленият залив". Малко е трудна за четене особено ако вече си се отучил да четеш романи. Тази книжка обаче няма да си я купя. Съдбата на Яна Язова заслужава филмиране но се съмнявам дали нащите кинотворци са в състояние да направят добър филм, въпреки че нейната история е по невероятна от измислените холивудски сценарии.

    По-добре миг свобода отколкото живот в робство
  16. 16 Профил на andreas_hofer
    andreas_hofer
    Рейтинг: 1413 Неутрално

    Интересно на какви първоизточници се опира авторката.

    Комунизмът и неговите мутации са проклятието на съвременна България
  17. 17 Профил на proza
    proza
    Рейтинг: 2152 Неутрално

    Прочетеното не ме удовлетворява, плоско е и безинтересно. Яна Язова е много интересна личност, тя заслужава много повече.

  18. 18 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 936 Неутрално

    Респект към Яна Язова!Но това четиво няма да го дочета.Твърде бездарно, съжалявам!
    —цитат от коментар 7 на ralita68


    ОДОБРЯВАМ. ЗДРАВКА ЕФТИМОВА Е ДРУГА КЛАСА.

  19. 19 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 936 Неутрално

    До коментар [#6] от "Митев":също и лоши преводи на ахторката на горното сачинение а и не само неини ...писна ми да пруявяваме расбиране и тарпение към сички вас дето немате никво расбиране и оважение към читатиля. ентосиаст да ми пиши на лични да му обесниме че само с ентосиазъм раотата не стаа. но естесвено нема да пиши щото смета че кат прибавиш и високомерие ше стане. да ама не.
    —цитат от коментар 8 на betona


    БЕТОН, РАЗКОШЕН СИ!! ИСДАТЕЛИТЕ УБИКНУВЕНО СА КУХИ КОМУНЕТА-ГЪЗАРИ, ТИП "ГРАНИТСКИ" ИЛИ "Т. ТОШЕВ". УФФФ..

  20. 20 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 936 Неутрално

    До коментар [#6] от "Митев":също и лоши преводи на ахторката на горното сачинение а и не само неини ...писна ми да пруявяваме расбиране и тарпение към сички вас дето немате никво расбиране и оважение към читатиля. ентосиаст да ми пиши на лични да му обесниме че само с ентосиазъм раотата не стаа. но естесвено нема да пиши щото смета че кат прибавиш и високомерие ше стане. да ама не.
    —цитат от коментар 8 на betona


    БЕТОН, РАЗКОШЕН СИ!! ИСДАТЕЛИТЕ УБИКНУВЕНО СА КУХИ КОМУНЕТА-ГЪЗАРИ, ТИП "ГРАНИТСКИ" ИЛИ "Т. ТОШЕВ". УФФФ..

  21. 21 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 936 Неутрално

    До коментар [#6] от "Митев":също и лоши преводи на ахторката на горното сачинение а и не само неини ...писна ми да пруявяваме расбиране и тарпение към сички вас дето немате никво расбиране и оважение към читатиля. ентосиаст да ми пиши на лични да му обесниме че само с ентосиазъм раотата не стаа. но естесвено нема да пиши щото смета че кат прибавиш и високомерие ше стане. да ама не.
    —цитат от коментар 8 на betona


    БЕТОН, РАЗКОШЕН СИ!! ИСДАТЕЛИТЕ УБИКНУВЕНО СА КУХИ КОМУНЕТА-ГЪЗАРИ, ТИП "ГРАНИТСКИ" ИЛИ "Т. ТОШЕВ". УФФФ..

  22. 22 Профил на ralita68
    ralita68
    Рейтинг: 925 Неутрално

    До коментар [#15] от "Julian Mall":

    ++++++++

  23. 23 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1683 Неутрално

    До коментар [#21] от "aramissss":

    Същото важи и за новия Партиздат... оня, как му викаха, жанет манет нещо такова

  24. 24 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1683 Неутрално

    До коментар [#21] от "aramissss":

    Същото важи и за новия Партиздат... оня, как му викаха, жанет манет нещо такова

  25. 25 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1949 Неутрално

    До коментар [#19] от "aramissss":

    е не сички исдатели са такъви както сам знаиш.. а с мнението ти за бетона нема да спориме щото от една книжка знаиме че имаш остра шпага а и верни при това не виртоални приатели :))))

  26. 26 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1949 Неутрално

    До коментар [#23] от "Митев":

    а бе митев кво толкоз си й насабрал на жанет? :))) шефа там, пеиков, е много свестен човек. е, верно че не сичко дето са издали е на ниво но кво да праят кат тва е нивото на бг ахторите. и това е нормално, но имат и много добри попадениа.
    то впрочем и партиздат има добри пупадениа, ништо че сига ги утричат.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK