Откъс от "Всичко това е любов" на Дулсе Мария Кардозо

Издателство "Ерго"

Издателство "Ерго"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от сборника с разкази "Всичко това е любов", с автор Дулсе Мария Кардозо, предоставен от Издателство "Ерго"


Дулсе Мария Кардозо (1964, Траз-уш-Монтеш, Португалия) емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война през 1975 г. се завръща в родината и завършва право в Лисабонския университет. Пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър.


Още с първите си книги се утвърждава като един от най-емблематичните творци на новото поколение португалски писатели, далеч от модните течения, майстор на оригинална проза и нестандартно повествование. Романът "Окървавено поле" (2001) е отличен с голямата награда за литературно събитие "Аконтесе", а вторият – "Моето опяване" (2005) – получава Наградата за литература на ЕС (на бълг., Ерго, 2011). Следват "До нас" (2008), "Земя на врабците" (2009), "Завръщането" (2011), "Библията на Лоа" (2014), "Елиет" (2018). Произведенията ѝ са преведени в петнайсет страни и се изучават в няколко университета. През 2012 г. е удостоена с титлата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.




"Всичко това е любов" не предлага любовни истории, а истории за любов. Любовта не е само нежни чувства, покрити със захарна глазура и поднесени в розов целофан. В трагичните си измерения не води само до сърцераздирателни драми, обилно полети със сълзи. В тъмните кътчета на душата тя може да има най-разнообразни и изненадващи въплъщения.


Майсторски подбраните и разказани тук истории ни грабват не с оди за страстта, а с разголването на различни, често груби и стъписващи, дори поразяващи образи на любовта, които се запечатват в съзнанието и остават дълго в нас. Авторката на "Моето опяване" затвърждава таланта си да описва и поетично, и с пръски хумор хирургическите си разрези на човешката душа. "...най-голямата жестокост не се извършва след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата жестокост се извършва преди, много преди това и именно тя прави избора възможен или необходим. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка."


Сега си мислиш, че книгите са ме спасили от смъртта, но не и от проклетията. Прав си. Нещо повече, като спасиха мен, книгите осъдиха онези, които след това убих. Но книгите не лекуват проклетията. Никога не са лекували, нито някога ще излекуват. Не помага желанието да вярваш в противното. Книгите не подбират и се предлагат на всеки, който иска да ги прочете.


И ако носят спасение, правят го тъй безразборно и тъй непонятно, че никой не може изобщо да се надява на това. Може би книгите следват неведоми пътища. Като Господ. Аз съм блудният син. Напоследък се питах кого Господ или пратеният от Господа би избрал: дали една проклета душа, която успява да оцени Неговото дело, или една добра душа, която не го постига? Понякога чувствам, че Господ избира мен. Понякога чувствам, че една грешка...


Издава се с подкрепата на Главна дирекция на книгата, архивите и библиотеките и на "Камойнш – Институт за сътрудничество и език", Португалия


Превод от португалски Даринка Кирчева


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от сборника с разкази "Всичко това е любов" на Дулсе Мария Кардозо


Библиотеката
свободно съчинение по действителен случай


Книгите ме спасиха. За пръв път го казвам на глас. Човек няма как да не се засрами, когато казва, че заради книгите не се е самоубил. Такива думи повече прилягат на девойче с хлабави нерви. И все пак е самата истина. Отдавна, много отдавна книгите ме спасиха. Ако не ти се вярва, недей да вярваш. Вярата опира и до решение. Някои неща не могат да се решават. Да ожаднееш например. Да бъдеш спасен от книги. Случва се, без да си го решил. Ето че пак се отплеснах.


Старческата мисъл се върти в кръг. Не е праволинейна мисъл, устремена напред, към бъдещето, както младежката. Старческата мисъл е увъртяна, мисъл, която се усеща близо до края и така го отлага. Не че краят ме плаши. А пътят. Стигането до там. Често съм виждал този страх в очите на други хора. На умиращи хора. Да, на хора, които съм убивал. Ако предпочиташ да го кажа така, ще го кажа, често съм виждал този страх в очите на хората, които съм убивал.


Не понечих да скрия, че съм убивал. Не би имало смисъл. Още по-малко пред теб. Казах, умиращите хора, а не хората, които съм убивал, защото страхът, за който ти говоря, не е свързан с този, който те убива, или с това, което те убива. Свързан е с това, че си отиваш. Страхът, че тъкмо стигаш края. Толкова често съм го срещал у другите, че успях да се отърва от него.


Няма място за стеснителност помежду ни. Толкова отдавна се познаваме. Не е нужно да извръщаш очи, да оглеждаш, както правиш сега, тези стени, затулени от рафтове с книги. Вярваш ли, че до двайсет и първата си годишнина не бях прочел и една книга? Освен букварите. На двайсет и една години още сричах писаните думи и не знаех какво значат много от тях. Ще речеш, че е невъзможно, като гледаш сега тази библиотека.


Тук няма и една книга, която да не съм прочел. Моята библиотека. Преживял съм всеки живот, който съм прочел. Хиляди на брой. Навярно си мислиш, че бълнувам. Представите ми вече са пообъркани, но не по този въпрос. Всеки живот, който съм прочел, е бил не по-малко мой. Няма голяма разлика между преживяното при четене и преживяното в живота. Хиляди човешки съдби ни очакват в безмълвието на книгите.


Безмълвието на книгите не е същото като нашето. Ела да седнеш на този стол, че да си по-близо до мен. Уморявам се, ако трябва да говоря високо. Всичко стана толкова далечно. Толкова далечно. Освен книгите, те все така са наблизо. Никога не можем да се отдалечим твърде от себе си, нали? Пак се отплеснах. Спусни пердетата. Очите ми вече не понасят светлината. Прави са. Телата постъпват умно. Подготвят се за това, което ги очаква.


Щеше да е безболезнено, да не беше паметта. Все така обичам слънчевите дни заради спомена за тях. Карам да дръпнат пердетата, все едно че очите ми още ги бива. Паметта. По-безразсъдна от дърта мръсница. Паметта, тази мръсница, която не се отказва. Благодаря. Така е по-добре. Това беше любимият ми стол. Преди няколко години искаха да го претапицират. Не позволих. Столът не е похабен. Просто е стар.


Правилно е това, че столът ми остаря заедно с мен. Ни един стол не може да свидетелства, без да стане част от онова, чието свидетелство е. Тази библиотека е най-достоверният свидетел на това, което съм. Тук съм се срещал с толкова много хора. Ние, доколкото си спомням, никога не сме се срещали вън от тук. Някои влизаха плахо, както преди се влизаше в църквите. Трудно намираха точно къде да застанат, прави, с прилепени до тялото ръце.


Други влизаха уверено и заставаха по средата на този килим. Бяха ония, които ръкомахат широко и се смеят високо. Толкова много хора. Някои сядаха до прозореца, все едно са отишли на гости. Други пък сядаха срещу мен, като на консултация. Имаше такива, които кръстосваха крак връз крак с цигара в ръка. Такива, които гледаха навън, сякаш се намират в затвор. Такива, които се държаха като господари. Толкова много хора. Колко лъскави бяха позлатите по ония шкафове в дъното. Помътняха.


Тези книги са не просто свидетели, а мои съучастници. Знаят всичко за мен. А аз толкова малко знам за тях. Макар да са ми известни техни скришни тайни и невинни грешки. Макар да познавам стремежа им и да потвърждавам провала им. Зная малко за тях. Книгите ни познават, но не им е в природата да се разкриват напълно. Тайнствеността на тези малки богове. Няма лошо, ако се разсмееш. Не ме е грижа, че звуча патетично. Вече не ме е грижа, искам да кажа.


Никой не познава Бог, ала вярваме, че Бог познава отвътре всеки човек. Щом успяваме да повярваме на една дума – Бог, – трябва да можем да вярваме на всички думи. Кога последно беше тук? Вече обърквам времето. Времето губи значение, колкото по-оскъдно става. Колкото по-оскъдно, толкова по-малоценно. Сигурно е единственото нещо, което се обезценява, колкото повече не достига.


Знам, бях ти обещал да не ти възлагам вече поръчки. Не мисли, че съм те излъгал. Бях убеден, че няма да се наложи да убиваш пак по мое нареждане. Всъщност обаче не е така. Подготвил съм всичко. Не ми беше лесно да напиша писмото, пъхнато в оня плик. Очите ми вече недовиждат, а ръцете ми треперят. Знаеш ли, че до петнайсетгодишна възраст не знаех, че писмеността съществува?


Ето ти нещо още по-трудно за вярване. Ако някой ми беше разказал подобно нещо, нямаше да повярвам. И ако го бях прочел в някоя книга, щях тутакси да се закълна, че е лъжа. Но и това е истина. Една от онези истини, които са толкова абсурдни, че не може да се мъдрят в книга. От почти всеки живот би излязла калпава книга поради абсурдните истини, от които е съставен. На петнайсет години вече бях проклет. Не си спомням някога да съм бил различен.


Не бях се отдалечавал от Бещейрош повече, отколкото краката могат да изминат за час-два. Бях виждал само малки селища, такива като Бещейрош или най-много като Пенедош. Знаех за града, но никога не бях ходил там. Знаех и за морето, което започвало след града. До петнайсетгодишна възраст единствените книги, които бях виждал, бяха богослужебни. Не виждал, ами зървал, когато ходех на литургия, заставах до входа на параклиса, а книгите се намираха далеч, в ръцете на отчето.


Бяха украса на олтара, като много други. Литургията, дори в Бещейрош, се състоеше от украси. Толкова далечни, колкото и латинския. А и човек не забелязва онова, което вижда да се прави открай време. Дори да е нещо толкова чудно, както отчето да разгръща тестета листове и да казва неща на непонятен език, докато ги гледа. Отчето също така се преструваше, че нафората и виното са тялото и кръвта Христови, и никой не се питаше защо го прави.


Всичко се вършеше винаги по един и същ начин, и винаги е било така. Естествено беше никой от жестовете на отчето да не подбужда у мен опит да ги разбера. Нито у мен, нито у някой от Бещейрош, смятам аз.


Съмнявам се, че Бещейрош още съществува. Трябва да са останали само руини. Беше едно забутано място, там далеч, във вътрешността. В планината, където зиме наставаше мраз, а лете зной. Един параклис без гробище и една бакалия, която нямаше много какво да продава. Водеше се простичък живот, който само болестта понякога усложняваше.


Ако времето не я излекуваше, правехме си домашни церове и се молехме болестта да не е смъртоносна. Когато беше, телата се погребваха в Пенедош. Ако някой в Бещейрош е знаел какво е писмеността или книгите, то никога не ми го е казвал. Бещейрош беше толкова далеч, че дори мъртъвците не оставаха там. В такова място съществуват само онези думи, които не излизат от устата. А те почти всички са излишни.


Ето ти тук оръжието и ръкавиците. Оръжието е мое. Ще прилича на самоубийство. В известен смисъл си е. Писмото, което написах, ще убеди всички в това. Чиста работа. Вкъщи няма никой друг. Достатъчно е на излизане да затвориш вратата и всичко ще приключи. Разбира се, бих могъл да го сторя аз, но предпочитам да го направиш ти. Не мога да ти обясня защо. Стреляй, когато поискаш. Аз съм готов.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK