Непознатото лице на българския архитектурен брутализъм

Кадър от изложбата в "Рингтурм"

© "К - вестник за критика, дебати и културни удоволствия"

Кадър от изложбата в "Рингтурм"



Изложбата Stefka Georgieva 1923 – 2004. Architektin im staatlichen planungswesen in Bulgarien / "Стефка Георгиева 1923 – 2004". Една архитектка в системата на държавното планиране в България" е част от сериите Architektur im Ringturm" във Виена, Wiener Ringturm, 27 юни – 27 септември 2019.


"Дневник" препечатва текста на Анета Василева от "К – Вестник за критика, дебати и културни удоволствия" с разрешението на редакцията. Оригиналното заглавие е "Стефка Георгиева и непознатото лице на българския архитектурен брутализъм", а авторката присъства на откриването на изложбата като съавтор в каталога към нея и в ролята си на български архитектурен историк и изследовател на архитектурата на XX век.


Изложбата "Стефка Георгиева 1923 – 2004", която се откри на 26 юни във виенската галерия "Рингтурм"/ Ringturm, е първа поне в 3 неща. Това е първата международна изложба, посветена на конкретен български архитект. Това е и първата международна изложба, посветена на конкретен български архитект – жена. А също и първата международна изложба, посветена на архитект от периода на социализма у нас.




Това обаче не е първата българска изложба, която се открива в галерията под високата офисна сграда "Рингтурм" на брега на Донау канал във Виена. През 2007 там беше подредена голямата обзорна изложба "България. Архитектурни фрагменти", която се опита да направи общ преглед на българската архитектура от Възраждането до строителния бум и наградите "Визар" (с всички рискове от такъв амбициозен обхват). Куратори и на двете изложби са българката Анета Булант-Каменова, която отдавна живее и проектира във Виена, и австриецът Адолф Щилер, който организира архитектурните събития и изложби в галерията вече повече от 20 години.


Какво е "Рингтурм"?


За да разберем в какъв контекст попада новата изложба за архитект Стефка Георгиева във Виена, първо трябва да си изясним какво е "Рингтурм". 73-метровата офисна кула е построена през 1955 на мястото на сграда, разрушена от бомбардировки по време на Втората световна война. И до днес това е втората най-висока сграда в рамките на виенския "Ринг" след катедралата "Свети Стефан". Архитектурата на "Рингтурм" е типичен интернационален растерен модернизъм, а сградата става символ на следвоенното възстановяване на Виена.


"Рингтурм" е и централата на една от най-големите застрахователни компании в Австрия и Европа – Wiener Städtische/Vienna Insurance Group, която развива активна културна политика, свързана със страните, където оперира – основно Австрия и Централна и Източна Европа. Във входното фоайе на сградата се намира архитектурната галерия Architektur im Ringturm, в която от 1998 до днес кураторът Адолф Щилер прави поне по 3 архитектурни изложби на година. А от 2006 фасадата на високото тяло на сградата се опакова всяко лято от различен артист, превръщайки се така за 3 месеца в гигантско арт-платно от над 4000 квадратни метра.


И така стигаме до 2019, когато в края на юни "Рингтурм" беше едновременно опакована от българската художничка Даниела Костова с ретроутопичната творба "Мечти за бъдещето", а в архитектурната галерия беше открита изложбата за Стефка Георгиева.


Кадър от изложбата в "Рингтурм"

© "К - вестник за критика, дебати и културни удоволствия"

Кадър от изложбата в "Рингтурм"


Коя е Стефка Георгиева?


Стефка Георгиева е едно от лицата на българския архитектурен брутализъм и е проектирала някои от най-впечатляващите сгради от втората половина на XX век у нас. В същото време тя е и едно от най-непознатите имена в българската архитектура.


Учила е в Мюнхенската политехника (1942 – 1944), преди Втората световна война да я принуди да се завърне в България. Завършва архитектура в Държавната политехника в София през 1947. Започва работа в "Главпроект" (тогава ЦАПО – Централна архитектурно-проектантска организация) през 1948 и веднага е въвлечена в "строителството на нова България". В края на 40-те проектира детски градини, а през 50-те и 60-те – хотели за бурно развиваните по онова време черноморски курорти. Още от самото начало тя е част от екипа, който създава курортен комплекс Слънчев бряг под ръководството на арх. Никола Николов, заради което получава и Димитровска награда през 1960. От 1973 Стефка Георгиева е ръководител на ателие в "Главпроект", където остава до 1981 година. Последната й държавна месторабота е в "Софпроект".


Въпреки че има дълга кариера като проектиращ архитект (Стефка Георгиева работи активно до 1994, което прави над 47 години интензивна архитектурна дейност), тя завършва своите емблематични сгради през 60-те и 70-те в рамките на едва 15 години. Сред тях са вила "Магнолия" в "Евксиноград", покритата тенис зала "София" в Борисовата градина, трите високи дипломатически блока на ул. "Жолио Кюри" в столичния кв. "Изток", хотелската група "Фрегата" в Слънчев бряг и, разбира се, хотелът (или Дом 2) в резиденция "Бояна".


Трябва да бъдат подчертани три неща:


– Стефка Георгиева е де факто немски възпитаник. Тя е учила 2 години при известния немски архитект Ханс Дьолгаст в Мюнхенската политехника, а това не е за подценяване;


– Стефка Георгиева е носител на Димитровска награда, при това я получава доста рано и навреме. Позиция, която й позволява да пътува лесно и не само в Източния блок;


– Стефка Георгиева е била омъжена за един от най-добрите български конструктори, инж. Левчо Маноилов. Той е бил ежедневен неин консултант и най-вероятният двигател зад смелите конструктивни решения, които определят работите от най-силния й период (1960 – 1976).


В резултат тя разработва основните принципи, които ще станат водещи при проектирането на всички нейни значими сгради:


– модулът;


– логичната, естетически издържана конструкция като основа за логично формообразуване и пестелива декорация;


– тектоничните заемки от т.нар. традиционна българска архитектура (обикновено възрожденска);


– видимият бетон и "честните" материали като цяло.


Именно отношението към конструкцията и материалите правят сградите на Стефка Георгиева откровено бруталистични и толкова специфични. В трите високи дипломатически блока на ул. "Жолио Кюри" в София, например, тя довежда до крайност преекспонирането на конструкцията – видимите стоманобетонни греди и колони, които се пресичат на кръст и интерпретират дървената сглобка в традиционната балканска къща от


Възраждането, но в бруталистичен прочит. В тенис зала "София" цялата композиция е изградена около осемте едри и изявени триъгълни рамки от видим бетон, които едновременно преодоляват сериозното подпорно разстояние, осигуряват необходимата височина и създават характерния силует на сградата. Именно зала "София" е избрана за лице на изложбата и присъства във всички плакати и рекламни материали към нея.
Тук е моментът да въведем като термин и архитектурния брутализъм – стил, който умее да събужда силна любов и също толкова силна омраза и който със сигурност е една от визуално най-впечатляващите модификации на следвоенния модернизъм.


Що е то архитектурен брутализъм?


През 50-те години на миналия век първо в Англия, а после и в други страни набира скорост едно ново и дръзко архитектурно движение, също толкова дръзко наречено "нов брутализъм". Дали името идва от видимия бетон (béton brut), който бруталистите масово използват, дали от това, че брутално отричат статуквото, има малко значение. Бруталистите протестират срещу традиционализма в английското строителството, срещу дребното обуржоазяване на английската следвоенна архитектура, обременени са от комплексите на войната и руините и се опитват да открият нов, социално отговорен образ за изчерпания класически модернизъм на Баухаус и CIAM.


Всъщност историята, и то историята на модернизма, играе основна роля при формирането на брутализма. Той е наследник на "героичния" модернизъм, макар да му се противопоставя; той е и опит за формулиране на една нова модерност. Бруталистите издигат в кумир етиката, моралната проблематика, с която трябва да бъде наситена архитектурата. Въстават срещу самоцелната естетика. Привърженици са на "честните материали", които оформят образа на сградата с реалните си, неестетизирани допълнително характеристики. Харесват видимите инсталации и неприкритата от нищо конструкция.


Стилът се разпространява масово през 60-те и 70-те години в цял свят и се използва за всякакви нужди. Строят се бруталистични училища, университети, музеи и жилищни структури, правителствени комплекси и представителни административни сгради, концертни зали и църкви. Като следствие от стриктния си етически код обаче бруталистите достигат до изключително характерна естетика, а именно тя превръща брутализма от гневно движение на младите британски архитекти в стилистично направление, което започва да се повтаря, рециклирайки няколко ефектни, заучени похвати и елементи. Това му спечелва много критици и натоварва бруталистичните сгради с отчетливо негативно обществено отношение. Факт е, че и до днес на масовата широка публика й е трудно да приеме впечатляващо агресивните бетонни скулптури на архитектурните бруталисти.


Брутализъм и България


Свикнали сме да приемаме българската социалистическа архитектура за относително затворена система, изолирана от чужди влияния с изключение на тези от политическия център Москва. И това до голяма степен е така. Външни влияния обаче има, при това не само от официалния "социалистически" център, но и от множество "капиталистически" източници от Западна Европа, Америка и Азия. Често те не идват навреме, почти никога не се прилагат в чист вид, но присъствието им е налице.


В България естетиката на брутализма пристига, пречупена през местния контекст. И именно там някъде, на границата, преди регионализирания, национално преосмислен модернизъм от експеримент да се превърне в клише, намираме работите на архитект Стефка Георгиева.


Не трябва да забравяме, че Стефка Георгиева е категорично правителствен архитект. Все пак, тя не е стандартен проектант, а предпочитаният архитект на Пето управление на Държавна сигурност по "Безопасност и охрана" (УБО), при това, без да развива особена партийна активност. Проектирала е държавни резиденции, частни къщи за членове на Политбюро, представителни жилищни кооперации. Всичко това й позволява да прави сгради във все по-отчетлив "прозападен" стил с все по-формално цитиране на българската строителна традиция. И въпреки че нейните сгради са тълкувани или като оригинален прочит на същата тази традиция (единственото възможно тълкуване по онова време), или са били критикувани като самоцелен формализъм, днес те остават сред най-ярките примери за универсалния архитектурен език, който са използвали архитектите през втората половина на XX век, независимо от коя страна на Желязната завеса са работили. Парадоксално, но именно събарянето на Берлинската стена и падането на режима доведе до отчетливи разлики в архитектурния език, говорен у нас и в чужбина, и това за повече от десетилетие се превърна в комплекс, с който все още се борим.


Защо Стефка и защо точно сега?


В България все още няма сграда, построена след 1945, която да има статут на недвижимо културно наследство. А такъв статут заслужават повечето сгради на Стефка Георгиева, показани в изложбата във виенския "Рингтурм".


Азбучна истина е, че успешно опазване на културното наследство се случва тогава, когато има изградено обществено съзнание за ценността на обекта. А опазването на архитектурното наследство на ХХ век (и особено на наследството от по-спорната му втора половина) е надбягване с времето. Докато разсъждаваме дали имаме достатъчно времева дистанция, докато се занимаваме с естетически и политически спорове, много от сградите от златния период на българския следвоенен модернизъм (60-те и 70-те) търпят неудачни реконструкции с топлоизолиран видим бетон, сменена дограма, нови пристройки и унищожени детайли. Няма значение дали говорим за ремонта на НДК, за ликвидирания видим бетон на зала "София" или за санирана металопластика на калкана на някоя детска градина. Въпросът е кой ще изпревари – дали лошите реконструкции или усилията на онези, които се опитват бавно да градят обществено съзнание за ценност.


Ето защо виенската изложба е важна. Не само защото показва добре изглеждаща българска архитектура "за износ". И не само защото в момента архитектурният свят преоткрива както архитектурния брутализъм, така и ролята на жените в архитектурната история и култура. Важна е най-вече, защото през Виена в България има шанс да се върне, преоткрита, една забравена, а за много хора днес и тотално непозната част от историята на българската архитектура. Сега, защо отново през чужбина трябва да преоткриваме собствената си архитектура, е неприятен въпрос и начало на много дълъг разговор за професионалното самочувствие, изследователската безпристрастност и историческата мъдрост около нас.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK