И се прераждах аз - рицарят от друго време, ту в строителен работник, ту в магазинер

"Дневник" публикува откъс от новата книга на Виолета Радева "Гласове изпод леда" /издателство ЛениАН/, предоставен от автора.

Един от "забравените"

Първите си стихотворения Петър Хр. Кишмеров печата в сп. "Хризантеми" през 1917–1918 година. Все по това време негови стихотворения се появяват и в излизащото в Стара Загора, редактирано от Иван х. Христов, Ботьо Савов и Иван Мирчев списание "Златно руно". В тях 19-годишният юноша се докосва до нещо смътно усещано от неговата душа в българската поезия – символизма. В примамващия го тайнствен и непознат свят влиза по волята на случая чрез книгата "Химни и балади" на Теодор Траянов. Тя сякаш го чака върху рафт на една книжарница в родния му град Габрово. От този паметен ден Траянов става негов кумир. Годината е 1922-ра. Младежът току-що е завършил право в Софийския университет и още не е напълно наясно каква посока ще поеме животът му. Словото го изкушава, а в биографията си вече има вписано участие в списването на литературното списание "Луна". Така че не е чудно, че започва да редактира габровския в. "Родолюбец". В градската библиотека той "открива" родилото се през март списание "Хиперион", където заедно с литературния критик Иван Радославов и писателя Людмил Стоянов е редактор и боготвореният поет Теодор Траянов!

Веднъж Кишмеров получава телеграма от Л. Стоянов, с която го моли чрез вестника да направи необходимото за успеха на сказките върху литературата, които възнамерява да изнесе пред габровци. Явно се е справил добре със задачата, защото намира смелост да признае на госта за поетичните си "грехове" и да му даде няколко стихотворения с молба за мнение. Но вместо да получи писмо, той вижда в списанието отпечатани две от тях. Така става сътрудник на "Хиперион" – най-авторитетната трибуна на българските символисти и новоромантици. Списанието излиза до декември 1931 година.

През 1924 г. отпечатва във вестника откъси от своя беседа за творчеството на Траянов и Димчо Дебелянов, която е изнесъл пред учениците от Априловската гимназия, чийто възпитаник е и самият той. Броят попада в семейството на Дора Дюстабанова, а по този начин и в ръцете на Траянов. Същата година през есента Петър Кишмеров започва работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. Наскоро след това Людмил Стоянов го завежда на обяд в гостилница "Средна гора", където се хранели с Траянов. Така се запознава с любимия поет и попада в святая светих на "Хиперион". С благословията на кумира му е отпечатано неговото стихотворение "Приказка", след което става редовен сътрудник на списанието и влиза в литературната задруга, където има свое място до последния му брой. Задругата "Хиперион" издава през 1927 г. първата му самостоятелна книга с поезия "Лазурно небе".

Стиховете му дишат преклонение пред духовните подвизи на българите и горест за съдбовните изпитания и превратности в народното битие. Те са в духа и стилистиката на най-доброто, създадено в първите десетилетия на ХХ век от българските поети символисти. В своята книга "Българска литература" , публикувана през 1935 г. от издателство Стоян Атанасов, литературният критик Иван Радославов посочва като отличаващи се с таланта си сред многобройните творци от най-младата поетична вълна Петър Кишмеров, Иван Христов, Славчо Красински, Стубел и Йордан Стратиев. За Кишмеров и Христов твърди, че те са "в линията на Траянов".

През 1930 г. Петър Кишмеров се премества в Скопие, където основава Дом на изкуствата и печата и става негов подпредседател. Това не му пречи да сътрудничи активно на литературните издания в София. Дъщеря му Лиляна Биволарова ми предостави куп списания с отпечатани стихове на нейния баща. В сп. "Завети", кн. 6, г.II, 1935 г. ме привлече поемата му "Песента на Янтра". По спомените на Л. Биволарова тя многократно е била рецитирана от Владимир Трендафилов и била особено популярна сред студентите. Пак в "Завети", в кн. 10 от същата годишнина, са поместени на една страница "Горска балада" и "Вълшебно було" на Теодор Траянов и "Тримата мъдреци от Изток" на Петър Кишмеров.

Преклонението и възхищението от поета и човека Теодор Траянов е неизменно през годините. Благоговее пред таланта му, почита го заради силната и вярна любов към Родината, звучаща с най-чисти тонове във въздействащата му поезия. В статията си "Теодор Траянов и съдбата на Македония", отпечатана в кн. 1 на излизащото в Скопие списание "Македония" ( януари 1943), Кишмеров отбелязва: "Името на поета Теодор Траянов се свързва с величавата епоха на най-новата българска история, която включва националната трагедия от 1918 година и шеметния възход на съвременните дни. Като че ли той беше пратеник на провидението, за да спои с магията на своето вдъхновено слово великата скръб по разбитите идеали на българския народ, когато половин България падна под робство, с титаничния напор на възраждащия се дух на българина, който отново видя сбъднати тези вековни идеали".

За Кишмеров Траяновата поезия е едно "национално евангелие за българската младеж". От него тя десетилетия ще черпи кристалните струи на една възвишена любов към отечеството и народа – любов, пречистена през пламъците на тежкото страдание. И двамата ще доживеят да видят окончателното рухване на националните идеали, да видят спускането на половинвековната тоталитарна нощ над България.

Той, който е бил сред духовния елит на страната, след преломната 1944 г. претърпява коренно преобръщане на живота си. Някогашният личен секретар на Андрей Ляпчев и виден демократ поема по трънливия път на унижения, отхвърляне и мизерия. Въпреки това не спира да твори. Оставя в ръкопис стихосбирката си "Пред Пантеона", включваща 38 стихотворения, както и недовършената поема "Цанко Дюстабанов". В стихотворението "Запустение" от душата му се изтръгва стон:

Над страната на белите рози
Вее вятър пустинен сега,
Черен пясък в реките тъмнее,
А в сърцата – злина и тъга...
Вечен лед от далечния Север
Е покрил таз печална страна.

Колцина са чували днес неговото име?

Насилственото изтриване на името му от страниците на българската литература има корени в обвиненията, че е: "Отявлен реакционер. Злостен противник на народната власт и всички нейни мероприятия. Злослови непрекъснато по адрес на същата". На тези основания комисията по чл. 59 от закона за адвокатурата с постановление от 20 май 1948 г. го заличава от колегията.

"Отново съм пазач – така започват негови нахвърляни мисли, които е онасловил "Записките на пазача", писани на Илинден, 1959 година. – Не мога да се избавя от омагьосания кръг, в който се блъскам от години, откак полярното слънце на Септември ме грее. Или, по-вярно – ни грее".

Животът му е смачкан, но сърцевината на душата му не е покрусена, намира дори сили да иронизира мъчителите си и нарича писателите-комунисти "лъжекласици". Колкото и скромно да е по обем литературното му творчество, колкото и да бъде укоряван в подражаване на Траянов, поетът и човекът Петър Кишмеров заслужава безкрайно уважение! След 1944 г. неговият литературен кръстник Людмил Стоянов е галеник на новата власт. Кишмеров е поканен да влезе в Писателския съюз. И рядък случай – той отказва, за да не служи с перото си на комунистическата партия! Колко души са имали тази морална сила да отклонят чашата с изкушенията?
Напуска този свят през 1962 година.

Петър Хр. Кишмеров

ЗАПИСКИТЕ НА ПАЗАЧА
Илинден, 1959 г.

Отново съм пазач. Не мога да се избавя от омагьосания кръг, в който се блъскам от години, откак полярното слънце на Септември ме грее. Или по-вярно – ни грее... Отмина времето на живота в моите кули – в замъка от "слонова кост", както обичат да се изразяват лъжекласиците писатели-комунисти. Поставих аз железен катинар на бронзовата, изкована със златни орнаменти от майстори от времето на фараоните врата и зад нея оставих с немалко тъга, в заключеното мълчание, виденията си – изваяни символи от мрамор и оникс. И тръгнах аз – рицарят от друго време, бос – из полето на една нова трагична романтика от делничния свят, като се прераждах ту в лика на строителен работник с висше юридическо образование, ту като магазинер – отчетник на складове – поетичен кандидат за затворите, от които моята чувствителна и нежна муза твърде много странеше и ревниво ме пазеше.

Видях се един ден със стара, кожена чанта в ръка – станал бях калкулант на машинна работилница! – Възгордя се душата ми. Завистливи погледи ме следваха. Мълвеха: "Къде ще му отиде краят, ако върви все така"... И стана тъй, че неочаквано ме смъкнаха от висотата, където бях застанал с моята калкулантска гордост... и чанта. Нямаше, разбира се, никакво значение обстоятелството, че аз някога, в недалечното минало ползвах званието на адвокат, че съм бил дори юрисконсулт, па дори и кмет. Така или иначе, моята муза не допусна това.

Но тя не допусна също така и друго – нещо по-страшно и позорно – да влезна на друго, по-мрачно място от затворите – в писателския съюз! В единия и в другия случай тя спаси моята чест. На нея – благодарност! Благодарност още и загдето, подобно на Беатриче, ме водеше низ кръговете на новия ад, влачеше ме по гладни и голи брегове на застояли с плесен води, където гледах играта на змии, с тяхната нагла и отвратителна коварност и където слушах отровното им съскане – едничката за мене музика през това напрегнато време.

Ходех аз с торба на просек, обесена на рамото ми, слушах обидите и присмеха на простите, които се гордееха пред мене с всяка своя грубост и още какво ли не... Но моята муза, тази изтънчена, в копринения си плащ мадона не позволи на палачите да ме поведат към никоя килия, където щехме – тя знаеше това добре – да се разделим двамата – навеки.

Тя предпочиташе да ме гледа как есенно време, в проливните дъждове ходя със скъсани сандали или с обувки от стар каучук, да ме вижда като призрак, от врата на врата из министерства и дирекции, да викам, да моля, да хлопам; да ме вижда да чакам, вцепенен от мъка и унижение, да мине избрания мъничек меценат– някой все пак останал още жив приятел, с прозрачна охолност, за да измоля от него да поделим едно безцветно съществуване, макар за ден, за два; тя предпочиташе да ме вижда да се лутам задъхан по многоетажни стълбища, за да търся работа, каквато на мене се отказваше, за да се свивам като прегазено куче в една постоянна отвратителна нищета...

Бележка:
В ръкописа, предоставен ми от Лиляна Биволарова, краят на текста липсва. Някой грижливо е изрязал част от листа.
РЪКОПИС
Занемя отдавна мойта лира
и безмълвна, виси на стената.
Ледена тъга от моя взор извира,
в скръб, потисната, мълчи душата.
Облаци над Витоша се стелят –
време мрачно, време неизбродно...
До кога ли, като на постеля,
ще лежи пред мен тегло народно?
Владая, септември 1959 г.