Откъс от "Ние, децата от гара "Берлин"" на Кристиане Фалшерино

Издателство "Zамония"

Издателство "Zамония"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Ние, децата от гара "Берлин"", с автор Кристиане Фалшерино, предоставен от Издателство "Zамония"


Една световна класика за първи път на български ни представя издателство "Замония". Житейската история на Кристиане Ф. – Ние, децата от гара "Берлин".


Ние, децата от гара "Берлин" излиза в 25 държави и има милионни тиражи. Масовата аудитория я смята за нещо като класическо четиво по темата наркотици, "спрямо което "Трейнспотинг" изглежда като продукция на Дисни". Книгата е силно препоръчително четиво както за млади хора, така и за техните родители.




Ние, децата от гара "Берлин" е турбулентна история от първо лице за двойствения живот на Кристиане Фалшерино – един жесток и оголен разказ за наркосцената в Берлин през 70-те, за първата вълна млада хора, пострадали от появата на твърдата дрога. За младежи, продрусали още като тинейджъри и впоследствие започнали да проституират, за да финансират зависимостта си към наркотиците. Въпросите, които повдига книгата, не могат лесно да бъдат подминати и засягат проблемите, пред които е изправено съвременното ни общество - проблеми на младите хора, на родителите, на липсата на адекватни решения.


Текстът е базиран на протоколни записи на част от героите в книгата, стилът е прям и въздействащ, неподправен, на места противоречив и жаргонен, което му придава именно онзи силен глас на истинските истории. По книгата има създаден филм със саундтрака на Дейвид Боуи, който e паметен за живота на Кристиане, а косвено и изобщо е част от живота на онова поколение.


На 12 тя започва да експериментира. На 14 е пристрастена към наркотиците. Сутрин е на училище, следобед ходи да проституира. Майка й не подозира нищо


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Ние, децата от гара "Берлин"" на Кристиане Фалшерино


Моето семейство бе кликата. Там съществуваше нещо като приятелство, нежност, дори любов. Даже само целувката, когато се поздравявахме, изключително ми харесваше и ми се струваше невероятна. Всеки целуваше другия нежно и приятелски. Баща ми никога не ме е целувал така. Проблеми там нямахме. Никога не говорехме за проблемите си.


Никой не обременяваше другия с гадостите вкъщи или на работа. Когато се съберяхме, мизерният свят на останалите преставаше да съществува за нас. Говорехме за музика и дрога. Понякога за дрехи, понякога за хора, сритали задника на ченгеджийското общество. Възхищавахме се на всеки, направил удар, откраднал кола или ограбил банка.


След трипа вече наистина се чувствах като останалите в компанията. Хапчето направо беше сензация. Радвах се, че нямах лошо пътуване. Повечето първия път изживяваха хорър. Но аз запазих самообладание. Започнах да вземам трип, когато ми дадяха.


За всичко развих съвсем ново разбиране. Отново взех да излизам сред природата. Преди се разхождах с кучето и я преживявах някак през него. Сега дръпвах една лула, когато не бях на хапче. Виждах съвсем различна природа, тя преставаше да бъде такава, каквато бе. Разтваряше се в цветове, форми и звуци, които се отразяваха на настроението ми. Животът, който водех, ми изглеждаше невероятно велик. Минаха няколко месеца, а аз се чувствах щастлива от себе си.


В един момент обаче нещата в групата ни зациклиха. Триповете и "шитът", т.е. хашишът, вече не ни даваха необходимия тласък. Някак им бяхме привикнали. Да сме на шит или хапче, бе нормалното ни състояние. Не изживявахме нови неща.
Веднъж един от кликата дойде в клуба и каза:
- Народе, имам нещо съвсем ново, ефедрин. Яката работа.


Взех две хапчета ефедрин, ободрително средство, без да знам какво точно пия. Прокарах ги с една бира на екс, тъй като видях един друг да го прави. Не ми беше много лесно, понеже я мразех заради хората, които се наливаха с бира.


Изведнъж клубът се наводни с хапчета. Същия ден изпих и един мандаркс, силно сънотворно. А вечерта всичко отново започна да ми изглежда розово и отново обичах всички от кликата. През следващите седмици направихме истинско пътешествие в света на фармацевтичната индустрия.
В училище трудностите се трупаха. Тотално престанах да пиша домашни, а сутрин все бях недоспала. Въпреки това ме прехвърлиха в осми клас. С някои предмети като немски и природознание криво-ляво още се справях, тъй като ме интересуваха и държах на тях.


Но пък и точно в часовете, в които не се изключвах напълно, имах най-много проблеми. С учителите и с класа. Намирах за отвратителен начина, по който всички се отнасяха помежду си. Спомням си веднъж един голям скандал с учителя, който се опитваше да дискутира с нас опазването на околната среда.


Класът беше в тотална апатия. Никой не се интересуваше, понеже не ставаше въпрос за оценки. Оня обаче ми лазеше по нервите, тъй като все се опитваше да заобиколи най-същественото. В един момент избухнах и му се нахвърлих:
- Ама какви простотии сте взели да ни разправяте? Какво е това "опазване на околната среда"?


Ами то започва още с отношенията между хората. На това трябва да се научим първо в това лайняно училище! Че всеки носи някаква отговорност за другия. Не да се опитва да е най-устатият и да се прави на най-якия, само и само да го преметне, или да шикалкави, за да получи по-висока оценка. И изобщо учителите трябва да се научат да виждат нещата и да оценяват учениците както трябва.


И т. н. Харесвах този учител, точно затова бях толкова бясна и смятах, че имам право да му крещя.


Презирах училището. Липсваше всякакъв личен контакт с учителите. Задружността в класа непрекъснато отслабваше, тъй като всички се пръскаха в различни курсове. На практика основното бе да съсипеш другия. Никой не помагаше, всеки гледаше да е отгоре. Учителите допълнително скапваха учениците, тъй като имаха властта да поставят оценки. А ние дружно се опитвахме да се налагаме над учителите, които бяха по-добродушни.


Виждах всичко това, но все пак продължавах и аз да участвам – когато имах причина или просто бях в настроение, пречех в часа. Повечето съученици всъщност ме разбираха само когато викнех някоя простотия, но не и ако се опитвах сериозно да дискутирам защо положението в училище е толкова зле.


Но това вече не ме вълнуваше, исках да съм призната само в моята клика, където нямаше лайняно съревнование. Но и там понякога стоях встрани. Участвах по-малко в разговорите. Така или иначе темите бяха все същите: доуп, музика, последният трип, а после цените за шит, ЛСД и различните хапчета на наркосцената. През повечето време бях толкова накована, че изобщо не ми се говореше и исках да бъда сама.


Естествено, бях си поставила нова цел. Тя се казваше "Саунд". "Саунд" беше дискотека на "Гентинерщрасе" в "Тиргартен"1. Из целия град имаше налепени плакати "Саунд – най-модерната дискотека в Европа". Хората от кликата често ходеха там. Но пускаха едва след шестнайсет години. А аз тъкмо бях станала на тринайсет. Боях се, че няма да ме пуснат, докато не ги навърша, макар междувременно да бях фалшифицирала рождената дата в ученическата си карта.


Знаех, че сцената е в "Саунд". Там можеше да си купиш всичко. От шит – през мандракс и валиум – до хероин. Там трябва да са яките типове, мислех си. Направо беше място-мечта за мен, малкото девойче, което снове непрекъснато между "Рудов" и "Гропиусщадт". Представях си "Саунд" като истински палат. Тук блясък, там блясък. Умопомрачителни светлинни ефекти. Най-яката музика. И задължително най-умопомрачително яките типове.


На няколко пъти бях планирала да отида с останалите, но никога не се получаваше. Най-накрая с Кеси съчинихме гениален план. Съботата аз щях да кажа, че искам да спя у тях, а тя щеше да каже на майка си, че ще спи у нас. Двете майки веднага се вързаха.


С нас щеше да дойде още една приятелка на Кеси. Беше малко по-голяма от нас и се казваше Пеги. В събота се срещнахме у Пеги. Изчаквахме да дойде приятелят й Миша. Пеги важно ми обясни, че той бил на "ейч", тоест на хероин. Бях много любопитна да се запозная с него. Официално не познавах истински наркоман.


Когато Миша дойде, бях изключително впечатлена. Той някак беше още по-куул от типовете в кликата. И разбира се, веднага получих комплекс за малоценност. Тоя фиксер се държеше с нас изключително снизходително. Замислих се за пореден път, че съм само на тринайсет и този наркоман е твърде напред, твърде голям за мен. Почувствах се изостанала.


Впрочем няколко месеца по-късно Миша вече не бе между живите.


Качихме се на метрото и слязохме на "Курфюрстенщрасе"2. По онова време за мен това си беше дълго пътуване. Чувствах се далече от дома. Кръстовището на "Курфюрстенщрасе" и "Потсдамерщрасе" изглеждаше доста гадно. Насам-натам се влачеха момичета. Естествено, нямаше как да знам, че проституират на улицата. Тътреха се и някакви типове. Пеги ме светна, че били дилъри. Ако в този момент някой ми беше казал, че съвсем скоро почти всеки ден щях да вися на тази мръсна отсечка от "Курфюрстенщрасе", щях да го помисля за луд.


Влязохме в "Саунд". И още с влизането ме порази като гръм. Мястото изобщо не отговаряше на това, което си бях представяла. "Най-модерната дискотека в Европа" представляваше мазе с нисък таван. Шумно и мръсно. На дансинга всеки изтрещяваше сам за себе си. Отсъстваше какъвто и да е било контакт между хората. Беше изключително спарено. Един вентилатор едва успяваше да разбие залежалия въздух.


Седнах на една скамейка и не посмях да се докосна повече до нищо. Имах чувството, че другите се вторачват в мен, защото виждат, че не съм за там. Във всеки случай бях тоталният аутсайдер. Кеси обаче веднага се включи. През цялото време обикаляше насам-натам и заглеждаше готините момчета.


Заяви, че досега не била виждала толкова пичове на едно място. Аз седях като зеленчук. Останалите носеха някакви хапчета и пиеха бира. Не исках нищо. Цялата нощ се държах здраво за две чаши прасковен сок. Искаше ми се да си тръгна, но нямаше как, защото нали майка ми мислеше, че съм в Кеси. Чаках единствено да стане пет сутринта и барът да затвори. По едно време ми се искаше майка ми да ме е разкрила, да се появи тук отнякъде и да ме отведе вкъщи. После съм заспала.


Другите ме събудиха в пет. Кеси каза, че отивала с Пеги у тях. Никой не се погрижи за мен. Сама тръгнах по "Курфюрстенщрасе" към спирката на метрото. Във влака беше пълно с пияници. Доповръща ми се.


От доста време вече не се радвах особено, когато влизах у нас и виждах майка ми да излиза от спалнята, за да ме посрещне. Казах й, че Кеси се е събудила много рано и аз съм си тръгнала, за да мога да се донаспя на спокойствие вкъщи. Взех двете си котки и се сгуших в леглото. Преди да заспя, си помислих: "Кристиане, това не е твоят свят. Оплиташ конците".


Когато се събудих следобед, още ми беше зле. Имах нужда да поговоря с някого за преживяванията си. Знаех, че никой от кликата не би ме разбрал. За случилото се можех да разговарям само с майка си.


Но не знаех как да започна.


- Виж, мамо, чакай да ти кажа, снощи бяхме с Кеси в "Саунд" – казах, а тя ме погледна изумена. – Да, всъщност никак не беше зле, огромно нещо, имат дори кино.


Майка ми отправи веднага типичните упреци. Чаках въпросите. Но тя не попита почти нищо. Отново беше под стрес в онзи неделен следобед – домакинство, приготвяне на храна, проблеми с Клаус. Не й трябваха още нерви в един дълъг и безсмислен разговор с мен. А може и да не е искала да знае всичко толкова точно.


Нямах куража да продължа. А и не бях съвсем сигурна, че го искам. В онзи период изобщо не бях сигурна в нищо. Живеех съвсем подсъзнателно, според настроенията си. Никога не мислех за другия ден. Не си правех планове. А и какви планове? У нас никога не се е говорело за бъдещето.
През следващия уикенд Кеси трябваше да спи при мен – заради лъжата пред майка ми.


И действително се довлачихме до нас. Тя беше тотално изчаткала. На хапче. Аз също бях взела половин трип, но владеех положението. Кеси стоеше насред улицата пред нас и намираше за страшно велико да гледа как две светлини се приближават към нея. Наложи се да я изтегля, за да не я прегази колата.


Веднага я тикнах в моята стая. Но, естествено, майка се домъкна след нас. Когато застана на вратата, двете с Кеси видяхме една и съща изкривена картинка – че тя е прекалено дебела, за да мине през касата на вратата. Двете избухнахме в смях и не можехме да се спрем. Виждах майка си като дебела добродушна ламя с втъкната кост в косата.


Заливахме се от смях, а майка съвсем безгрижно започна и тя да се смее с нас. Сигурно ни е помислила за две глупави тийнейджърки.


Кеси започна да ме взема почти всяка събота в "Саунд" и аз отивах, защото иначе не знаех какво да правя в събота вечер. Постепенно привикнах към дискотеката. Казвах на майка, че ще ходим в "Саунд" и тя ми разрешаваше да оставам до последното метро.


Няколко седмици нещата вървяха добре - до един съботен следобед през 1975 г. Искахме да сме навън цялата нощ и вкъщи отново бяхме излъгали, че ще спим при приятелката си. Това още минаваше, тъй като майка ми нямаше телефон и нямаше как да ни проверяват. Първо отидохме до "Къщата в центъра" и обърнахме две бутилки вино. После натъпкахме една адска лула. Кеси шибна и няколко хапчета ефедрин; по едно време взе да реве. Познато ми беше. След ефедрин се случва понякога да те удари на съвест.


Но когато Кеси изчезна нанякъде, взех да се притеснявам. Подозирах къде е и тръгнах към метрото. Лежеше на една пейка и спеше пред купчина пържени картофи в краката си. Преди да успея да я събудя, дойде метрото. От него слезе майка й. Работеше в сауна и се прибираше в десет. Гледа тя дъщеря си, която трябваше да е на леглото у нас. И както Кеси си спеше, й обърса три шамара по двете страни. Изплющяха високо и ясно. Кеси повърна. После майка й я стисна за ръката като същински полицай и я завлачи към тях.


Шамарите в метрото на "Вуцкиалее" вероятно спестиха много неща на Кеси. Без тях тя сигурно още преди мен щеше да потъне в наркосцената, да започне да проституира и да не положи матура.


Във всеки случай й забраниха да се вижда с мен и изобщо да излиза вечер. Това първоначално ме направи самотна. Кликата от "Къщата в центъра" вече не ми даваше кой знае какво. През седмицата ходехме в клуба. Но просто не можех да си представя уикендите без "Саунд".


Все повече харесвах "Саунд" и хората там. Те бяха моите звезди. Бяха много по-яки от типовете, които никога истински нямаше да излязат от "Гропиусщадт". С парите постоянно бях на червено. Кеси винаги получаваше по сто марки джобни за месеца, които харчехме за трева и хапчета. Затова трябваше да ги изкопавам отнякъде или да крада.


Наложи се да ходя сама в "Саунд". Петък следобед влязох в аптеката и си купих една опаковка ефедрин за 2,95 марки. Не беше необходима рецепта. Вече не вземах по две хапчета, а по четири-пет. На път се отбих в "Къщата в центъра", изпросих си една лула и влязох в метрото прекрасно дрогирана. Не мислех за Кеси; изобщо не мислех за миналото – какво е било. Просто бях тук. Плъзгах се в един прекрасен омаен свят.


В метрото се кефех как на всяка спирка се качват нови хора, които се виждаше, че са тръгнали към "Саунд". Адски елегантни, дълги коси, ботуши с десетсантиметрови токове. Моите звезди, звездите на "Саунд". Изобщо не ме беше шубе, че отивам сама. Страшно се бях изчаткала. Лулата в клуба беше епична.


На стълбищата в "Саунд" се сблъсках с някакво момче. То ме погледна и нещо ми каза. Стори ми се адски готин. Висок, слаб, дълга руса коса, невероятно спокоен. Взехме да си бъбрим още на стълбите. Тотално бях на черешата. С всяка следваща дума се разбирахме по-добре. Падахме си по една и съща музика и дори преживяванията ни с ЛСД бяха сходни. Казваше се Атце. Бе първото момче, което намирах за съвършено. Влюбих се в него още същата вечер. Бях влюбена за първи път в живота си.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на uporit
    uporit
    Рейтинг: 806 Неутрално

    Дрогерите не ме интересуват, но книгата е написана много добре.
    Ще се чете, май! :)

  2. 2 Профил на FourOhFive
    FourOhFive
    Рейтинг: 3114 Неутрално

    Филмът по книгата е също толкова покъртителен, както и самата книга.

    Учудвам се, че тя чак сега достига България. Книгата е много добре позната на Запад, дори е задължителен материал (или поне беше) в Германските училища.

    https://www.youtube.com/watch?v=kgAfjw3Op5Q

    Граждани, не хранете трола. Минус, удивителна и да плува!




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK