Откъс от "Танцът на Чингиз Коен" на Ромен Гари

Издателство "Леге артис"

Издателство "Леге артис"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Танцът на Чингиз Коен", с автор Ромен Гари, предоставен от Издателство "Леге артис"


Ромен Гари по повод на романа в едно радиоинтервю казва:
"Роман, който привидно е пълен със смях и лукавство, но чиято идея и структура почиват върху две дълбоко трагични явления – расизма и антисемитизма. [] В него показвам до каква степен еврейската мисловност е обладана от нацизма, който не успява да прогони от себе си, и едновременно с това до каква степен германското подсъзнание е белязано от евреина.


Този роман е проблемът на моето собствено подсъзнание, в което се таят ужасът от нациста и трагедията на евреина, от които се опитвам да се отърся. Изживявам този проблем толкова трагично и тежко, че единственият начин беше да подходя към него през смях, иначе не бих могъл дори да се докосна до него. Надявам се, че читателите няма да се подведат. Хуморът, който използвам, и който между другото смятам за еврейски хумор, е всъщност вик на отчаяние и предсмъртна агония."




Ирационална, сюрреалистична книга, която трябва да се чете на символно ниво. Героите са на ръба на рационалното, преувеличени, стигащи до пароксизъм.


Хуморът е самоубийствен, жесток, рязък и невинаги особено фин. Гротеската е запазена марка на Гари. Пародийният език, диалози и сцени, предадени изключително живо от преводача на книгата, са извор едновременно на горчивина и истинско словесно забавление.


Дали наистина жертвата и палачът са осъдени да бъдат свързани, докато свят светува?


При всички случаи, ако смъртта не съществуваше, хората щяха да измислят нещо още по-отвратително. Тя все пак слага поне някакви ограничения на техните възможности.


Колкото повече мисля, толкова по-силно съм убеден в едно. Колкото и да си прецакан, най-добрият начин да избухнеш, си остава да избухнеш в смях.


Ромен Гари, с истинско име Роман Кацев, роден във Вилнюс през 1914 година, е отгледан от майка си, която му възлага големи надежди, както самият той казва по-късно в "Обещанието на зората". Беден, казак, малко нещо татарин с примеси на евреин, той пристига във Франция четиринайсетгодишен и се установява с майка си в Ница. Завършва право, записва се в авиацията и през 1940 година се присъединява към водената от генерал Де Гол съпротива срещу хитлеристката окупация на Франция.


В първия му роман "Европейско възпитание", който излиза през 1945 година и пожънва успех, проличава чудесната разказваческа дарба на писателя, суровият му и същевременно поетичен стил. Същата година Гари постъпва във френското Външно министерство. Бил е дипломат в София, Ла Пас, Ню Йорк, Лос Анджелис. През 1948 година публикува "Големият дрешник", а наградата "Гонкур" получава през 1956 година за "Корените на небето".


По време на мандата си като консул в Лос Анджелис се жени за актрисата Джийн Сийбърг, пише сценарии и режисира два филма. Изоставя дипломацията през 1961 година и пише "Птиците идват да умрат в Перу" и хумористичния роман "Лейди Л.", след което преминава към по-мащабни саги: "Американска комедия" и "Брат Океан".


Съпругата му посяга на живота си през 1979 година и в романите на Гари започва да проличава тревогата му от залеза и старостта: "Нататък билетът не важи", "Сияние на жена", "Хвърчилата". Ромен Гари се самоубива в Париж през 1980 година, като оставя посмъртен документ, в който разкрива, че под псевдонима Емил Ажар е написал успешните романи: "Голям гальовник", "Терзанията на цар Соломон" и "Животът пред теб", който получава наградата "Гонкур" през 1975 година.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Танцът на Чингиз Коен" на Ромен Гари


ХХIV


Всички са импотентни


Тя се е свела над един камък с тъжно лице между сияйните плитки. Май дори различавам следи от сълзи. Но те сигурно са моите.
– Флориан, понякога ми се иска да умра.
– Благодаря ти, скъпа моя. Много съм трогнат. С това ми правиш голям комплимент.
– Да изчезна веднъж завинаги, да не търся нищо, да не чакам нищо, да не страдам. Да ме няма, Флориан.
– Ще стане. Един ден няма да те има. Хората работят по въпроса. Малко търпение. Хубавите неща бавно стават.


Усещам, че тя наистина започва да се уморява и обезсърчава, и я разбирам. Хората могат да хвърлят петстотин възхитителни Христоса и триста мадони в нозете ѝ или да ѝ свирят Дебюси, все едно, тя си знае, че цялото това велико изкуство е в крайна сметка изкуството да се измъкваш.
– Защо са такива прибързани, толкова мимолетни, как искат да успея да се осъществя в тази припряност? Колко кратък е техният дъх, животът им!
– Кратък акт.
– И физиономиите, които правят!


– Възпитаните девойки винаги затварят очи в тези мигове, скъпа моя.
– Когато се разтворя за тях, човек би рекъл, че океаните ще прелеят, всички кораби ще претърпят крушение и всички вулкани ще изригнат, а се чуват само няколко изгрухтявания.
– Те са просто тъжни клоуни, които мислят само за своя дребен цирков номер.
– Ами обещанията им! Говорят за бездни, за небеса, за разбушувани слънца и за опиянени съзвездия, а след това просто палят по цигара.


– Много пушат.
– Ужасявам се най-вече от ръцете им. Угаснали, тъжни ръце, тежки ръце, които се полагат върху вас, все едно някой сяда...
– Ръце, които тъпчат.
– Ами милувките им, Флориан! Жените знаят, че винаги ще има войни. И никога не се чудят, когато те изравняват градове със земята и изтребват населението. Мъжки милувки.


– Всичките са импотентни, скъпа моя. Само ние с теб умеем истински да обичаме.
Той нежно ѝ целува ръка. Дали наистина зърнах малко жестокост и малко ирония в погледа на Лили?
– Да, ти си велик любовник, Флориан. Ти никога не ме докосваш.
– Благодаря ти, скъпа моя.
– Ти никога не ме разочароваш.


– В това е тайната. Абсолютът не се яде с ръце. Всъщност, истински добре сътворените мъже – мъжете като мен, на които не им липсва... кхъ, кхъ! почти нищо, само една подробност – се ужасяват от физиологията, от физиката, от сграбчения, стиснат предмет в ръката. Те се задоволяват с мечти и с това да ти помогнат да мечтаеш. Ето така се бяга от посредствеността.
Тя докосва камъка с крайчеца на пръстите и милва цялата тази всевечна твърдост.
– Флориан, смяташ ли, че съм прекалено взискателна и трудна?


– Не, разбира се, скъпа моя, откъде накъде. Просто гледаш на едро. Така е устроена мисълта ти. Може би леко капризна, малко обладана от химери, с известен вкус към невъзможното...
Той млъква. Дали е илюзия, или Флориан наистина изглежда стъписан? Лили е вдигнала поглед и с трогателна, дори пламенна, но нелишена от известно – как да го кажа? – известно обещание усмивка, оставя погледа си отново да се зарее по небето.


Безпокойството ми се връща. Доста е подозрителен начинът, по който типът, в който живея, все гледа към Господа. Неговото подсъзнание определено не ми харесва. Дори се питам дали пък не е истински християнин, и в такъв случай, какви ги мъдря в него?
Флориан се покашля притеснено.


– Чуй ме, скъпа, може би трябва малко да поснижиш амбициите си... Мъничко само.
Тя се нацупва, изящно скланя глава и я обляга на рамото на Флориан. Тананика си и си играе с косата. Чертите ѝ са толкова съвършени, че почти приканват към престъпление от страст. Обхваща ме предчувствие: в близките дни, в някое тъмно кътче на Гората на духовете, някой ще я разчлени на парчета.


– Каква тишина! – шепне тя. – Все едно природата затаява дъх.
– Тя те гледа, скъпа моя.
– Флориан, защо никога нищо не се случва?
– Не е така, случват се разни неща, но ти си малко разсеяна и не ги забелязваш. Имаше например едно много красиво Разпятие, на което мнозина подражаваха. Все още се говори за него, и то с много ласкателни за теб определения. Възхитителни кръстоносни походи, клади, инквизиции, революции за чудо и приказ... И всичко заради красивите ти очи. О, не казвам, че успяват, но поне опитват... Опитват.
– Нямам нужда от развлечения. Обичам сериозните неща.


– Хм, хм. Знам, скъпа моя. Но при тях е на историческа почва. Винаги трябва да мерят с техния аршин... уви.
Тя махва ядно.
– Но какво според теб да стори една сериозна жена с техните кръстоносни походи и революции! Всичко това е техният начин да си издърпат клечката от кюпа.


– Тяхната... клечка?
– Винаги се преструват, че си имат друга работа. Всичките се представят за виртуози, за Паганини, но качат ли се на сцената, все са си забравили старидавариуса.
Изкикотвам се. Не успях да се въздържа. Но тя не ме чу.


– А след това разправят, че съм била студена жена и че на мен, на мен! ми било липсвало нещо.
– Това е техният начин да се оттеглят с достойнство от войната. Не плачи, скъпа моя.
– Чудя се защо ли продължавам да търся. Ще се оттегля от света и толкоз.


– Нищо не може да им достави по-голямо удоволствие. Когато един мъж започне да изпитва... някои затруднения, той винаги прави така, че любовницата му да го напусне. Елегантността на дръвниците. Дай да ти избърша сълзите.


И го прави с възхитителна нежност. Флориан си е един велик бърсач на сълзи. Минава с ръка и всичко спира да личи.
– Ха така! Колко си красива! Какво гледаш?
– Ей там има една много голяма бяла къща. Да идем да погледнем.
– Това е доминикански манастир, скъпа моя.
– Е, и?
– Много добре знаеш, че вече сме опитвали с религията, скъпа моя. Нищо не се получи.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на venziko
    venziko
    Рейтинг: 403 Неутрално

    Много хубаво е написано от автора. браво на автора https://www.youtube.com/watch?v=Ueh7j8aGmqs

  2. 2 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 3979 Неутрално

    До коментар [#1] от "venziko":

    Е, той е починал през декември 1980 г., но е единственият носител на две награди "Гонкур" получени с името и псевдонима.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK