Откъс от "Потъване в мъртво море" на Антония Апостолова

Издателство "Жанет 45"

Издателство "Жанет 45"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Потъване в мъртво море", с автор Антония Апостолова, предоставен от Издателство "Жанет 45"


Разказите в сборника на Антония Апостолова "Потъване в мъртво море" са обединени от общата тема за човешките загуби и щети – истински или въображаеми, несъзнавани или подценявани, неизбежни или твърде закъснели. Това са истории за вратите, през които преминаваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на смъртта, но същевременно и за спасителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини.


Авторът ни отвежда в България, Гърция и Израел, за да ни разкаже съдбите на героите си с ярка поетична образност, меланхоличен ритъм и завладяваща атмосфера. Героите са различни по вид, възраст и взаимоотношения двойки – фатално влюбени едно в друго деца, опасно неразличими близначки, разделени себични родители, партньори, загубили другия, двойки с твърде голяма разлика, семейства, преодолели измяната или преоткрили красотата на белезите, което ни нанася времето.




В този смисъл това са истории за човешката ентропия. С психологическа проницателност и внимание към детайла Антония Апостолова разказва за потъването, което се случва с всеки от нас, но което преживяваме и осмисляме сами за себе си.


За историите в сборника Йорданка Белева пише: "В тези разкази има много сол. Не като овкусител, а като консервант: потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини – дълбочината придърпва в едновременност от неудържим поетичен език и зрялата словесност на майстор-разказвач. Затова не приемам тази книга като дебютна. По-лесно ми е да повярвам, че Антония Апостолова не е издала първите си няколко ръкописа, за да се появи между тези корици автоантологията на нейните талант и ерудиция."


Още мнения за книгата:
Марин Бодаков: "Антония Апостолова пренася изящното изкуство на човешката двойка в изоставени от литературата днес територии. В нейната книга самият разказ отново е изящно изкуство. А авторката е твърде прозорлива: в нейните истории пробягват ледените пламъчета на променливата близост. Ожесточените поетически мигове на "Потъване в мъртво море" сочат всички неосъществени възможности и пред героите на Антония, и пред самите нас."


Силвия Чолева: "Разкази с психологическа дълбочина, нюанси и чувствителност към детайла, с езиково богатство и стилистично разточителство. Антония Апостолова разгръща необичайно сюжетите, има усет за добър финал и пише с увереност и размах. "Потъване в мъртво море" е успешният ѝ дебют в прозата."


Керана Ангелова: "С излизането на бял свят на сборника "Потъване в мъртво море" в българската литература се появява изключително интересен разказвач. Ще оценят тази поява читатели, които разбират какво писателско умение се изисква да преобразяваш структурата на разказа, както и обема му, в ново пространство и то да има далечни хоризонти, без да излиза от рамките на дефинираното за жанра. Макар да е нарисувана картината на ограничен отрязък от време, читателят добива представа за бъдещите отношения на героите мъж и жена. (Понеже във всяка история има един мъж и една жена в различни взаимоотношения и на различна възраст).


Във всички истории темата е смъртта или загубата, равносметката, човешките щети и това обединява разказите интонационно и психологически, като по някакъв начин ги свързва в общо повествование.


Езикът на Антония Апостолова е език на поет и прозаик едновременно и тази възможност го извайва образен, гъвкав и свеж. Езикът на един интелигентен писател, който в своя белетристичен дебют прави сериозна заявка за бъдещи литературни постижения."


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


ОТКЪС 1, от разказа "Пътуване в Мъртво море"


Такъв ли е бил? Нима самите те някога можеха да си кажат нещо просто ей така – без да раздърпат дрехите си, без любовни ритници и озъбено в скоби хилене?


Спомни си как като идваха навремето със състуденти, веднъж заведе едно момиче на "нощно къпане". Помнеше даже коя песен дънеше от касетофона им в една от беседките, където се бяха разположили, когато предложи да тръгнат. Изобщо "дъня" беше толкова по-симпатична дума от сегашната "тупца–тупца" музика долу. Тогава "Машина"1 пееха "Ахувати" и момичето прояви ненадеен ентусиазъм пред този музикален намек – не толкова защото го харесваше, а сигурно просто да види какво ще стане. Тръгна след него боса, заливайки се от смях. Но когато стигнаха, тъмнината беше космическа. Покрай плажа нямаше толкова лампи както сега. Тя се разколеба, смехът й се отрезви, помоли го да се връщат или само да поседят на брега, но той почувства, че вече няма как да се откаже.


Стъпи в непрогледната слуз, обзет от набожен страх, все едно вършеше приношение, и само звездите горе – заковани от Бог да удържат небето му – указваха кой е небесният и кой земният мрак. Очите му бързо привикваха към тяхното едро, изпъкнало великолепие, докато той лежеше в нищото вселенски сам, непотъващ, неуязвим за гравитацията – а значи и за пропадането – и край него мълчеше непредставимата Юдейска пустиня, същата от сътворението на света преди пет хиляди години.


Неочаквано той се изпълни със солено съжаление към нея. Към Мати с ужасното, старомодно име, несвикнала с очите им, напълно сама на шезлонга си, погрешка озовала се в пустошта им. Пустошта преди, а не тази, която настъпваше след кипежа и плоденето на живота. A може би (най-сетне си позволи това подозрение) как беше наистина – онзи стар като света капан на младостта, който уж отдавна бяха надрастнали: правя се, че не те виждам точно защото си най-забележимата?


Съмнението се надигна, враждебно и близко като йорданския бряг с човешките си светлинки отсреща. И той изведнъж осъзна, че заплахата е вече тук, по протежение на морската граница. Всичко, което виждаше, бяха пешки от строяваща се войска: добре осветената й глава не помръдваше, но погледът й непрекъснато търсеше Бутрос, а зад момчето, маскиран като забравено плажно четиво, лежеше романът за другото момче, който тя му беше подарила. От време на време Бутрос слагаше ръка върху книгата, сякаш да се увери, че не се е повредила и ей сега, още малко да изтърпи онова момиче, най-сетне щеше да се усамоти с продължението на историята.


Също като на кино, когато не можеш повече да търпиш и тичаш до тоалетната, за да се върнеш точно след изпуснатата в тези проклети секунди целувка, той се върна на бегом с болка в зле изпразнения мехур и от своята наблюдателница установи, че тя и момчето вече бяха заедно. Стояха един до друг, облегнати на оградата край басейна, с гръб към него и останалите. Бутрос – с книгата в ръка, тя – повдигнала крак на решетката.


Бяха му обърнали гръб. И вече не можеше да види нито лицата им, нито дали разговаряха. Те гледаха нататък, към осветените долу палми и мрака зад тях, подпрян на отсрещния бряг. Враждебен, човешки свят, чиято вечерна въздишка беше съблякла коляното й от купената следобед рокля. Оттук приличаха на еднакви по размер фигурки, изрязани от носталгична картичка и залепени върху абсурдния фон на това място.


Той влезе в стаята и затвори вратата. Спря разсейващия брътвеж на климатика. Макар и разредена, ясно чувстваше онази дънна миризма на кал, която трябваше да подмлади кожата й и да й върне влагата. Влагата винаги значеше младост, сухотата – обратното. После видя халата й, провесен на закачалката. Чехлите, очакващи нейното връщане в коридора. Пръснатите кремове, които миришеха на тялото й. Нестройния куп недочетени книги. Малки битови котви, от които – с облекчение осъзна – човек далеч по-трудно можеше да се откачи, отколкото от голямото.


Опита се да гледа филм и не успя. Захарният послевкус на лимонадата горчеше в устата му. През деня не беше пил достатъчно вода и вече чувстваше познатата сухота и замайването, за което винеше вестибуларния си апарат. Апарат – в тялото. Поврежда се и край. Но нима тя беше статуя? Нима имаше сили да стои долу толкова късно вечерта след адския пек и тежестта на мазната вода, от която – вместо да се гмурнеш безгрижно към вътрешността й – трябваше съсредоточено да се пазиш. След досадните писъци на хлапетата и неестествените вълни, предизвикани от тяхната наивна, неначената, небръсната плът, която и солта не можеше да опари. Солта, която предизвикваше цялата тази непоносима слабост.


Изпи три чаши вода една след друга, зави се с одеялото и отвори лаптопа да си пусне музика, за да заглуши тупкането отвън. Зареди "Дежа ву" на Шалом Ханох да се повтаря. И тя се повтаряше:


"В градината изгубена на Рая се завръщам,
в покоя с името Носталгия.
През тази порта преминавам
във царствата на времето,
към младостта и моите усещания,
към калната пътека покрай селото,
към близостта ти
в сребърната нощна светлина, където
за мен ти беше любовта единствена.
Към чувството за дежа ву,
към чувството за дежа ву..."


Трябва съвсем да се беше унесъл, защото разпозна шума от събирането на бърз багаж, но някак много отдалече, като в сън, който така или иначе щеше да свърши преди развръзката на тръгването. После шептенето:


– Спи, спи Отивам на полудневна екскурзийка до Масада и Ейн Геди с тях. Ще стана много рано да хванем хладината. Малко почивка и от теб.


Трябва да беше щастлива. Когато беше щастлива, също както когато беше много притеснена, тя се шегуваше за сметка на другия – сигурна, че няма как да го нарани. Типичният Стрелец. Целуна го по ухото и той понечи да изплува, да се надигне, да я спре или поне нещо да попита, но сънят вече го беше сринал. Той потъваше в Мъртво море.


ОТКЪС 2, от същия разказ, "Пътуване в Мъртво море"


И ето че сега в пустинята, откъдето започна всичко за тях в ареца, я води друга ръка – ръката на петнайсетгодишно християнче с едри стъпала и апостолско име. А тя оставяше пясъкът да покрие всичко предишно Полудяваше ли? Възможно ли беше точно в този момент Мати и момчето наистина да се държаха за ръка? Та нали край тях веднага би избухнал садистичният гърлен смях: тя щеше да се превърне в "мамчето", а Бутрос биха смазали както те си знаят. Или пък още по-лошо – би се издигнал в очите им. Той съзнаваше, че вече се надява поне на първото. Но все пак – наистина ли беше способна на нещо толкова абсурдно? С чисто намерение и вярност към младостта, които в съзнанието й може би отменяха изневярата. И нима не беше достатъчно – даже още по-страшно – те просто да седяха един до друг в автобуса със соленото, неизпълнимо желание да се хванат за ръка.


Обърна се към хотелите и голите хълмовете зад тях. Загърби морето. Кога беше стигнал до плажа и вече послушно изпълняваше движенията на лечебната рутина? Като по чудо двойката руснаци бяха извън водата и лежаха на шезлонгите си в пълно съзвучие със своите увиснали тела, които така методично, енергийно, без прекъсване обгрижваха. Да. Да, признаваше ги! Атавистичния ужас от плешивината, плъзнала над слепоочията му. Възрастта. Затвори очи срещу слънцето и опита да си припомни правдиво тялото на момчето.


Сега, в черно-белия кадър на подозрението, то му се стори съвсем различно. Не нелепо и недоразвито като на всички пубери. Не! Малкото пале беше тихо хълмисто зверче. От ония чакали, чийто крясък влиза нощем в дома ти над дивите склонове на Кармел, по които е построена Хайфа. Кожата му мирише объркващо и примамливо: на малко детенце и необрязан младеж, на бамба2 и на арак, на свинско и на тамян, но най-страшното, най-опасното – на ужасно много бъдеще. Бутрос наистина беше различен, и вече притежаваше онзи неустоим и пестелив чар в най-непокварената му форма. Тази, която можеше да я подмами.


Той се опита да мисли за подробностите, например откъде щяха да се изкачат на Масада, но не се осмели да попита Рами или някого от останалите. Да беше отишъл да им светиш – какво друго можеха да си помислят. И наистина, как беше потънал в такава несвяст снощи, че тя да успее да го отлъчи от себе си, да спи до него без да е там, да вгради прибирането и тръгването си в самата стена на съня му? Най-вероятно автобусът беше спрял на паркинга под стръмните склонове откъм източната страна и оттам бяха хванали лифта до върха. Или пък в хладината на ранния час бяха дръзнали да поемат по витата "змийска пътечка" – с гледки, които карат хората да спират през няколко крачки и да се прегръщат. Още колко часа оставаха


В искрящата си паника той отиваше все по-далеч. Тя търсеше собствените му спомени, с които да заслепи догадката за онова, което може би се случваше в момента. Разбира се, че и преди Мати – много преди Мати – беше идвал на Масада. Най-вече за среднощните концерти, които организираха на върха. В минутите преди прохладния изгрев над пустинята музиката беше най-близкото усещане до онази непристъпност, която крепостта беше изгубила.


"Втори път Масада няма да падне", кълняха се младите войничета на това място. Каква възторжена униформена самота в желанието да си непревземаем Опита се насила да си спомни и ръка, ръка, която да е стискал в сухия електричен въздух под струните на Давид Броза. Ръка, с която да й е изневерил още преди да я познава. Тукашна ръка. Ръка, направена от самородна кал. Изваяна от местен Бог. Но не можеше. Чуваше само музиката на това място, лъчиста и лишена от време, и само нейната ръка – обърнат първообраз, наложен върху всички преди нея.


В мисълта му изплува стихът на Амихай, който го беше карала да й препрочита на иврит. Искаше да слуша звука на езика, преди да го е усвоила, а – каква ирония – той не беше послушал истината:


Съвет за добра любов: не обиквай
онези от далече. Вземи си някоя от близо.
Така както разумната къща ще вземе
местни камъни за строежа си,
камъни които са изстрадали същия студ,
и са изпечени в същото слънце.


Не можеше повече да стои така, още нямаше единайсет и половина. Качи се в стаята и набързо се поля. Увеличи климатика. Обу високи чорапи и маратонки вместо сандали с инстинктивната логика, че отива на място, където трябва да се пази от змии. Колата ужасно се беше загряла и преди да влезе той я остави няколко минути с включен двигател. После пое по асфалтовия път, катерещ лунния кратер, и за двайсет и пет минути стигна до кибуца Ейн Геди.


ОТКЪС 3, от разказа "Елегия за Емма-Лена: коя от тях остана и коя я няма"


Това ли е тялото ти? Умито и гладко, пукнатина като косъм пресича тънкия му порцелан. Лежи в леглото ти и ми се струва равно на пейзажа в надвесения над града прозорец – графитен хоризонт, който за последно видяхме в пламъци есента. За тебе вече е тясно тук и аз извръщам глава към снега навън, толкова лек и въздушен, че не може дори да падне.


Когато за трети път през живота си влязох у вас, двете жълти възглавници на дивана още миришеха на нас. Макар и за миг, пръстите ни се бяха сплели върху тях, а дъхът ти биеше в подножието на врата ми. Бяха само броени минути, Емма-Лена. Но присядайки сега на същия диван, да постоя при теб от уважение към паметта ти (както се изрази майка ми), усетих, че между нас настъпва вече другата памет. Паметта, която единствено въображението може да съхрани.


Този път знаех за какво идвам. Започнах да се подготвям още щом предишната нощ баща ти позвъни на нашите с новината. Този път не дойдох сам и с колелото, а заедно с тях в замръзналата кола. Не веднага – просто навреме. Така се бях настроил (признавам, и с алкохол), че вече бях преминал от другата страна – страната на съзерцателното безчувствие, което гледаше отвъд теб и тялото ти, сякаш бяхте различни неща. Просто не можех да те погледна, знаейки, че върна ли се оттатък в хола ви, ще видя лицето ти с друго име.


Някакви роднини ме въведоха в стаята и притвориха вратата, за да се сбогувам насаме с това, което представляваше ти сега – същност, лишена от будно тяло. О, Лена... Ако не бях все още малкото момче, което се бои от призраци, щях да повдигна белия чаршаф, покрил те до гърдите, да съблека последните ти официални дрехи, сякаш нарочно подбрани да прикрият коя си ти (бежова риза, тъмнокафяв панталон, чийто крайчец се подаваше) и най-накрая свободно, под операционната светлина на ранната декемврийска утрин, да потърся по теб белезите по рождение – интимни петна, дефекти, шевове над рани, които да ми посочат със сигурност коя от двете си ти, мъртвата.


От хола в стаята ти достигат гласовете на опечалените. Някакви роднини, от тия, които съществуват само по погребения, споделят недоверчиви спомени за вас – спомени, изпреварили с много години и постоянство моите. И тези хора, както и аз тогава, все още насила ви отличават. Убедени, че е за ваше добро да отглеждат и подчертават безсмислените ви разлики. Знаеш кои, нали, най-безобидните: докато обуваха едната, другата тропаше с крака – после обратното, едната си миеше зъбите със синя четка, другата с бяла – после обратното, едната се смееше, а другата плачеше – после обратното.


После при нас в стаята, толкова жива в своя груб момичешки безпорядък, влизат и пресипналите гласове на майка ти и баща ти. Колко многословно е упованието в чудо, Лена. Навярно ако ги чуваше, би завъртяла кафявите си ириси от досада – твоите дървесни срезове с едва шестнайсет пръстена. Но ти вече не можеш да ги прекъснеш, да затвориш света си отсам, като тръшнеш вратата и пуснеш музиката срещу единствената им вина – че са твои родители.


За кой ли път те повтарят как се е случило всичко. Как ръката на този двайсет и три годишен мръсник (те сякаш изплюват думата) обгръща стъбълцето на твоята китка, и притиснати, мънистата на гривната отпечатват в кожата ти нежни кратери. Как чистачките на колата, взета назаем от брат му, мигат стреснато срещу мъглата. Как се носите с получената едва онзи ден книжка към някакво събиране, а скоростта – скоростта на далеч по-опитното му желание – расте, занесена по сланата. То няма как да е било и твое, убедени са те. Тя е жертвата, настояват, макар да сте мъртви и двамата. И напусто отблъскват мига, в който като кукла на пораснало момиченце ще трябва да те вдигнат и да те поставят в дървена кутия за съхранение. Някъде, където няма да се виждаш. Защото ти си тяхното детенце, Емма–Лена, тяхното счупено и върнато детенце, което никога няма да могат да поправят.


Но миризмата ни по дивана, където бяхме седели само преди месец–два, изветрява, Лена. Теб за последен път те има над стъпките ми. За последно – над зимната кал, в която снежецът веднага се стапя. Времето е малко по-меко днес и той почти е спрял, без нищо да успее да покрие. Съзнавам всичко това, без да поглеждам към теб. И тогава вдигам една от жълтите възглавници, завирам лицето си в нея и вдъхвам с пълна сила, до задух, прахоляка й. Там са и прашинките мъртва кожа от нас, оставени онази странна октомврийска вечер.


Нямаше да плача във възглавницата, разбира се. Казах ти как беше – просто няколко секунди дишам. После я връщам обратно и си вземам сбогом с плакатите над бюрото, с крачетата на леглата и гръбнака на книгите, с празните дрехи на стола и надменната гледка към града в ниското. Не, това място не прилича на детските стаи, в които всеки шкаф си има предназначение, макар и сбъркано. Тази стая е къс скорошна земя, отцепила се от континента на този дом. Чиста и разхвърляна. Ваша. Но аз не мога да те погледна и се заглеждам в топчетата чорапи, нападали до вратата, сякаш ей сега сте се замеряли с тях.


Някой като че с яд ги е мятал към стената. В неприличното за такъв момент безредие само второто легло е донякъде оправено, а до сивата уредба, сред могила от дискове и учебници, лежи празната кутия на Songs of Faith and Devotion. Дали дискът е още вътре, откакто го пускахме Изведнъж най-естествено ми се струва да натисна копчето и да проверя, дори и музиката да гръмне. Но нямам сила да търся доказателства за нещо по-трайно от онази моментна близост с теб. Сбогом, Лена. Тъкмо тук, където за първи път през живота си осъзнавам безсмъртието на предметите – как продължават да гнетят живите, на които ги оставяме.


Най-после излизам и не затварям. Ти си още тук. Не тялото ти, а ти – на единствената снимка в рамка върху секцията. Не я поглеждам, защото я помня: вие двете в гръб на две–три годинки, погнали малко момченце, което върти ли върти колелото с помощни гуми в опит да избяга от вас. С лице на опечален близък се връщам в хола и се отдалечавам към онази част на апартамента, където се запознахме преди седем месеца и където сега те оплакваха. Чакам да тръгнем за погребението, а наум не мога да спра да пея:


"In your room
Where souls disappear
Only you exist here"


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Мизийски
    Мизийски
    Рейтинг: 1395 Неутрално

    Пиша тук защото троловете на БСП-ДПС не влизат в такива новини. Обърнете внимание, че от обявяването на подкрепата на комунистическата партия за Мая Манолова във всички политически новини мненията срещу БСП получават стотици отрицателни гласувания с много приблизителна бройка (ботове). Пиша тук вече десетилетие и подходът е един и същ всеки път преди избори. Така, че не се връзвайте и се водете винаги от правилото "Всички могат да ни управляват, само не БСП/ДПС." Нека обърнем внимание на "Дневник" да ги блокира. Това ще стане, след като всеки от вас който пожелае им изпрати по един имейл (обратна връзка и т.н.). Напълно съм убеден, че парите с които се правят това са руски. Или както е казал Раковски преди 150 години - "Където има мръсотия" там търси Русия.

    Спаси, Господи, Твоите чеда и благослови наследството си, като даряваш на православния български народ победа над враговете му и го запазваш с Твоя кръст. ☦
  2. 2 Профил на haragadabal
    haragadabal
    Рейтинг: 8 Любопитно

    Колко много и маниерно накамарени думи, от които в крайна сметка абсолютно нищо не се разбира. Освен че някой си бил "типичен Стрелец" 😄. Какво цели този вид писане, така тачен у нас?

  3. 3 Профил на Неизвестен извършител
    Неизвестен извършител
    Рейтинг: 748 Неутрално

    До коментар [#2] от "haragadabal":

    "Какво цели този вид писане, така тачен у нас?"
    Мангизите, които се отпускат на три издателства за "насърчаване" на новата българска литература.

  4. 4 Профил на pinoccio
    pinoccio
    Рейтинг: 668 Неутрално

    И на мен нещо не ми допадна - натруфено и претрупано.

  5. 5 Профил на _plamen_
    _plamen_
    Рейтинг: 827 Неутрално




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK