Свят от светове: Малина Томова – ежелюбов в годините на Прехода

Свят от светове: Малина Томова – ежелюбов в годините на Прехода

© Личен архив



Живот мой,
унищожителен и жив!
...
И аз съм жива още.


Въображение, ти стъпи на земята,
и ето, само този образ ми остава:
ежелюбовно взрян във мен живот.
И трябва във очите да го гледам.


Веднъж, както седяхме на кафе в сладкарница "Маркрит" на "Патриарха" и "Борис" – в диагонал от църквата "Свети Георги", Иван Цанев ми каза: "Напиши нещо за Малина. Една-две страници. Твоят поглед ще бъде по-различен." Изтръпнах. За Малина се пише много трудно. Аз съвсем мъничко се бях докоснал до нея в последните двайсетина години от живота й. Но беше абсурд да му откажа. Защото ставаше дума за Малина. И защото наблюдавах неговите достойни за уважение трогателни усилия да се съхрани паметта за нея, за да заеме тя онова място в българската култура, което й се полага.




На Малина духът и тялото бяха едно. Беше средна на ръст. Неизменно с дълга до земята рокля или пола – черна или тъмносиня. С бяла коса. Бяла кожа на лицето и ръцете. Никога грим. С меки черти. Погледът й беше топъл и малко плах – като че ли все се страхуваше да не смачка неволно някоя мъничка буболечица или да не засегне някоя тънка струна в душата на другия и така да му причини болка. Понякога присвиваше очите си, които бяха късогледи, друг път ги отваряше широко учудени. Веднъж ми показа снимка, когато е била съвсем млада – ученичка или студентка – слабичка, с големи очила и същия поглед.


Когато съм я срещал навън, тя винаги беше натоварена. Често носеше в една чанта на рамо книги от нейното издателство, които разнасяше по книжарници и борси, за да се продават.


Работеше много – беше отдадена на работата. Изпипваше всичко. Налагаше й се да върши много черна работа – с часове набираше текстове в компютъра. Не й беше никак лесно. Както и много други хора на изкуството, Малина и Иван нямаха постоянни доходи. Стихосбирките им естествено не можеха да носят нещо. Веднъж видях в една книжарница нейната дълбоко преживяна стихосбирка "Стигмати. Книга на познанието" да се продава на цената на един трамваен билет и всичко ми се сви. За всяка книга, която Малина искаше да издаде, трябваше да търси така наречените спонсори, което изискваше големи усилия. За Иван през всичките тези години не можеше да се намери постоянна работа. Спомням си само как той за малко време беше редактор на списанието "Родна реч" – всичко на всичко за седем месеца. А бяха голямо семейство. Три дъщери – ученички, после студентки. Тя много държеше Иван да има условия да пише – той беше мъжът в живота й, но той беше едновременно с това големият поет и литератор Иван Цанев и тя живееше с тази мисъл. Даже когато говореше за него, често пъти казваше не Иван или Ваньо, а – Иван Цанев.


Но според мене имаше и нещо друго. То беше мисълта, че тя като майка и съпруга трябва да е отдадена на семейството и да се грижи за него. Впрочем, Малина винаги се грижеше за някого. Най-редовно посещаваше в болницата в последните им дни и Рангел Вълчанов, и Радой Ралин.


Когато разбра, че съм болен от опасен рак, веднага се задейства. Даде ми една книжка на английски, която искаше да издаде на български, с описание на лечение със сок от кореноплодни. Свърза ме с една нейна близка лекарка, която да ми помогне да напиша писмо до един френски професор с молба за мнение – така се запознах с Рада Стаменкова.


Малина тежко преживя, когато без време си отидоха невероятният художник Димитър Лалев и талантливият режисьор Милан Огнянов, с които беше свързана с приятелство и близко сътрудничество. Към смъртта се отнасяше с уважение – за нея смъртта беше нещо много голямо и много важно. Почиташе мъртвите и не ги забравяше. Това някак си беше свързано с нейната вяра.


Вярата й беше смирена, тиха и ненатрапчива, не искаща и не изискваща. Тя си беше само за нея – вътре в нея, но в тази своя вяра тя търсеше помощ и за другите – за тези, на които искаше да помогне. Защото много добре знаеше колко хората сме беззащитни и безпомощни. Сигурен съм, без никога да сме говорили за това, че нейната дълбока вяра и преклонение пред живота и смъртта я караха да не яде месо и да пази живота и на най-малката божия твар.


Редовно се прибираше в Пловдив да види майка си и сестра си. Понякога се задържаше там.
Веднъж ми спомена, че баща й е лежал в затвора, но това не й беше повлияло да дели хората на комунисти и антикомунисти. По никакъв начин. Само беше написала:


Отдето и да хвърля поглед, виждам:
баща ми – роб на моето въображение
и аз – владетелка на всички песъчинки.
Понеже аз наум се коронясвам за принцеса,
той бърза да ми вдигне пясъчен дворец –
затънал в ямата по моя височайша заповед
изгребва пясък и в краката ми го трупа.
Задълбочава се най-хубавата ни игра,
а татко слизасвлича сепропада
изгубва се във някакво подземно царство,
не вижда как дворецът ми уплашено се рони,
как рухвам аз, едно гласче в пустиня:
Къде се скри? Какво ще каже мама?
В най-рохкавия миг от моето детинство
кой беше развалил най-хубавата ни игра?...


В началото след промените все още не се познавахме добре. Но знам, че е била много обнадеждена и ентусиазирана. Мъчела се е да помогне, с каквото може. А тя можеше едно – да пише. Пазя изрезки от нейни прекрасни текстове в седесарския вестник "Демокрация".


А после дойде неизбежното разочарование. Не можеше да приеме това, което ставаше. Не можеше да приеме напористата посредственост, безогледното печалбарство, алчността, кариеризма, нагаждачеството, които ни заобиколиха от всякъде. Веднъж ме погледна втренчено и каза: "У нас всъщност няма традиция на градска култура." Когато ми подаряваше книжката на "Стигмати", Малина написа на заглавната страница първите два стиха от нейното "Орехотрошачка":


Такива изтънчени времена!
За чупене със зъби дума да не става!


Ще добавя още няколко стиха от това стихотворение:


За кестените във горящото огнище
протяга всеки чуждата ръка,
пълзят обмислени студени ходове
към всяко простодушно тайнство.
Ох, неусетно стана толкова заплетено
и обиколно, скришно, подло, ох,
пълзят край мене паяшки съчувствия,
сълзата ми безпомощна
оплитат в сложните си мрежи.
(...)
Какво, да се укрия злобно във черупката?
Душата ми е бодра, гола, беззащитна
като дете в корито.


Малцинствата бяха нейна голяма тема. Напълно в същността й – малцинствата се нуждаят от грижа, защита и помощ. Филмът "Гори, гори, огънче" (1994) - режисьор Румяна Петкова, сценарист Малина Томова и оператор Светла Ганева, който пресъздава живота на помаците от Родопите по времето на комунизма и трагедията на тяхното насилствено преименуване от режима - заемаше централно място в живота й. Веднъж с гордост ми се похвали: "Ти знаеш ли, че Валери Петров в неговите лекции беше отделил специално внимание на моя сценарий още преди Десети ноември?"


И беше стъписана от потоците омраза, с които филмът беше посрещнат през зимата на 1995 г. от пазителите на "българския корен". Бивши служители на комунистическия режим като Боян Саръев и Божидар Димитров яростно заклеймяваха филма по телевизии, радия и вестници. Цялото семейство беше в стрес. По входната им врата се пишеха ругатни и закани. Заплашваха ги по телефона. Намериха се достойни представители на българската интелигенция, които застанаха зад тази талантливо пресъздадена изобличителна картина, но техният глас не се чуваше, заглушен от патриотарската истерия. За съжаление правозащитната общност не се обади в защита на филма и неговите автори. Няма да забравя горчивината в очите на Малина, когато ме попита след време: "Къде беше твоят Хелзинкски комитет? Къде беше неговото списание? Защо мълчаха тогава?"


С много любов Малина се посвети на вестника "Романό илό/Циганско сърце" /Месечно издания на циганите в България, 1994-1997/. През 1993 г. нашият център /Международният център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия/ получи средства от швейцарската фондация "Солон", с които да се издава ромски вестник. Малина стана редактор. Тя успя да наеме един двустаен апартамент на "Скобелев" близо до ъгъла с "Иван Рилски", където се настани редакцията. Покани за съредакторка известната ромска поетеса Сали Ибрахим, която даде своя неповторим отпечатък на част от рубриките. По-късно се включи и младият тогава талантлив ромски поет Христо Христов. Оформител с много въображение стана Красимир Апостолов. Помагаха и дъщерите й Цвета и Рада. Често се отбивах в редакцията, където се работеше до късно.


Малина от самото начало си беше поставила ясни цели, които последователно следваше. – вестникът да бъде място, където да се говори за ромските проблеми, "такива, каквито са", "да издирва и преоткрива дълбоките корени на древната ромска култура и да полага усилия за нейното вписване в националната култура, да разкрива красотата на древния ромски език и да се опитва да наложи неговото научно легитимиране". Вестникът постепенно се превърна "в средище за приобщаване на двете култури – ромската и българската – и за търсене на тяхната равнопоставеност въз основа на високите критерии на изкуството и професионализма". Кавичките не са случайни – не искам да преразказвам думите й от една нейна статия, посветена на ромския печат. Защото тези думи имат програмен характер – те показват как тя виждаше пътя, който трябва да води към подем на ромската култура и в същото време към нейното взаимодействие с българската, към тяхното взаимно оплождане и изява.


Ще си позволя още един цитат от същата статия, защото в него тя разкрива в дълбочина своето верую: "Взирайки се в ронещите се страници на съхранения ромски печат, постепенно светът започваше да се развиделява и за настоящето. Защото "нищо ново под слънцето": и механизмите на властта, и политическите манипулации, и надеждите за следващото бъдеще дишаха като живи въпреки книжната прах. Но вплитането на човешките съдби в пъстрата въртележка от исторически, политически и културни процеси на цялото, визирани върху картата на една общност, по.малка от цялото, като че ли събуди сетивата ми за моя собствен живот, част от живота на някакво голямо цяло, но различен от другите поради своята индивидуалност и уникалност, какъвто е животът на всеки един от нас."


Тя постигна своето – вестникът се превърна в ромско място. Нещо повече – той раждаше събития в културния живот на столицата. Като говорящ брой на "Романό илό" беше поставен прекрасен спектакъл в Зала 8 на НДК на режисьора Теди Москов, където бяхме очаровани от Мая Новоселска, виртуозният ромски цигулар Венци Такев и завладяващата ромска певица Анита Кристи. Спектакълът стана част от документалния филм "Василица" с режисьор Милан Огнянов и сценаристи Малина Томова и Сали Ибрахим.


Редакцията на вестника беше мястото, където бяха издадени стихосбирките "Искам да съмне" на Васил Чапразов ("престъпно закъсняло издаване" по нейните думи) и "Оркусова любов" на Христо Христов, както и "Ромски приказки" на Йосиф Нунев с вълшебните илюстрации на Митко Лалев.


Всичко това не ставаше лесно. Понякога беше непосилно. Средствата бяха ограничени. По някаква счетоводителска приумица парите за хартия се превеждаха месечно, а не наведнъж един път в годината, което силно щеше да поевтини този разход, а и нямаше да се губи време всеки месец за нейното доставяне. Малина стискаше зъби и продължаваше без да се отказва, свеждайки до минимум заплащането за собствения й труд. Докато в края на 1997 г. "Романό илό" окончателно спря поради липса на средства.


През 1995 г. – една година след появяването на "Романό илό" – започна да излиза и друг голям ромски вестник – "Дром дромендар" на Васил Чапразов. Между двата вестника не възникна съперничество. Те просто се допълваха и взаимно си сътрудничеха. Имаше толкова много да се прави. Сътрудничеството между двамата поети и журналисти, което прерасна в приятелство, продължи до края. Но ми се струва, че тук е добре да спря, за да оставя Васко сам да разкаже за това.


Малина участваше всеотдайно и в правенето на "Литературен вестник". Знае се, че тези наши литератори, които се бяха захванали да го списват, се редуваха в редакторската работа. Един от тях поемаше да бъде водещ на поредния брой изцяло, след което чакаше да му дойде отново редът. Когато водеща беше Малина, всичко друго спираше. Обаждам й се по телефона, тя ми казва: "Имам брой.", и аз знам, че трябва да затворя и да изчакам търпеливо, докато го предаде, което траеше няколко дни.


Понякога, макар и много рядко, бивах допускан в работилницата. Вече не помня как се озовах в редакцията (беше в края на 1997 г.), когато се правеха страниците, на които беше представен големия китаист Крум Ацев. Така се запознах с него и можах да надникна съвсем мъничко в неговия свят. Запазил съм си този брой. Горе в ляво на първата страница Малина е написала: "На Ива и на Мишо" (Ива - това е дъщеря ми.) и се е подписала с два йероглифа. От текста вътре се разбира, че първият от тях означава "питам, питане, въпрос" и е комбинация от два други йероглифа – за "уста" и за "врата". Със същите отпечатани йероглифи Малина е подписана и под интервюто й с Крум Ацев в броя.


Изглежда ще трябва да мине още време, за да се оцени сътвореното от Малина като издател на "Стигмати". Тя ми подаряваше почти всяка новоизлязла книга. Днес ги извадих от библиотеката си. Всичките, които имам. Какво съкровище от разноцветни скъпоценни камъчета! С каква любов и грижа е направено всяко от тях! До най-малката точица. Оформлението винаги е с въображение, неочаквани решения и най-вече – усет към автора. Канеше за художници и оформители прекрасни хора и големи майстори – Яна Левиева, Митко Лалев, Краси Апостолов, Уша Цонкова. Повечето от преводите бяха резултат на дългогодишен съпреживяващ труд. Авторите, книгите и преводачите бяха подбирани много внимателно: Старокитайска поезия в превод на Антоанета Николова и София Катърова, Дубравка Угрешич в превод на Жела Георгиева, Бесник Мустафай в превод на Марина Маронова, Збигнев Херберт и Ришард Криницки в превод на Вера Деянова, Янош Чонтош в превод на Светла Кьосева, Йожеф Уташи в превод на Иван Цанев, нашите автори Екатерина Йосифова, Александра Чаушова, Иван Цанев, Мехмед Карахюсеинов, Мария Станкова, Азиз Таш. И още, и още, и още.


Запомнил съм вълнението, което беше обзело Малина, когато работеше над издаването на "Култура на лъжата" от Дубравка Угрешич. Запомнил съм и колко удовлетворени и щастливи бяха двете с полонистката Вера Деянова, когато излезе от печат стихосбирката на Херберт – отидох тогава с тях на бира с пържени картофи в тунела под "Кристал" – срещу "Книжици", където по това време имаше улична бирария на дълги дървени маси.


Потресена, но и просветлена от трагичната участ на Мехмед (Мето) Карахюсеинов, самозапалил се по време на насилственото преименуване на турците, Малина издаде заедно с Яна Левиева като оформител неговите стихове и рисунки в една нежна книжка, за която Константин Павлов е написал в предговора си от една страничка: "Неговото самоубийство не е патология, а крайно отрицание на патологията."


От края на 90-те и допреди няколко години четях лекции в Новия български университет. Връщайки се от занятията надвечер, слизах от рейса на "Големите пет кьошета", където на едно от кьошетата е техният апартамент. Понякога й звънвах отдолу по мобилния и, ако беше удобно, се качвах да я видя. Тя си беше нагласила един работен ъгъл в кухнята, където работеше и приемаше гости. На пода спеше старото куче Шошо. Случваше се да влезе и някоя от дъщерите й – Рада или Цвета. Пиехме чай. Тя пушеше. Поемаше дълбоко дима, а като говореше обичаше да разперва пръстите на ръцете си.

Свят от светове: Малина Томова – ежелюбов в годините на Прехода

© Личен архив


От време на време се събирахме на бира с нея, Иван и други приятели в бирарията "Петте кьошета", която е до трамвайната спирка на кръстовището. Това й беше любимо място, където често си правеше срещи. Тя започваше да разказва нещо, после някоя казана дума или извикан образ я отклоняваше в друга посока, после още един път се отклоняваше, за да се върне накрая към началния разказ. Тогава тези криволици на мисълта й ме объркваха – затруднявах се да следя основната нишка. Сега си мисля колко вътрешният й свят е бил преизпълнен с образи, събития, чувства, мисли, които неизбежно са част от едно цяло, което е тя самата.


Прелиствам книжката с мои стихотворения, която Малина, Сули Сеферов, Иван и Краси Апостолов ми подариха преди много години. Стигам до следните редове, които тя някога беше харесала:
И светят огънчета
в изумрудната вода –
на спомените мои
неугасналите огънчета.
А всяко огънче
е свят от светове.


Ето как ще нарека този неподреден спомен за Малина Томова – "Свят от светове". Един необятен свят от светове, до който съм имал щастието да се докосна.


Вглъбени в себе си, растат нещата,
прераждат се и зреят мълчаливо.
Там в сладката среда, в сърцевината
как искам още дълго да съм жива!
И все така неуловимо млада –
да бъда семчица във всяка радост.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Fiji
    Fiji
    Рейтинг: 3368 Неутрално

    Много подходящ текст-спомен за днешния празник "Вяра, Надежда и Любов и майка им София", не само защото Малина Томова е починала на днешния ден, а и защото тя е била олицетворение на вярата, надеждата, любовта и мъдростта.
    Поклон пред светлата ѝ памет!

  2. 2 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 10215 Неутрално

    До коментар [#1] от "Fiji":

    Напълно вярно

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  3. 3 Профил на rakitovets
    rakitovets
    Рейтинг: 5 Разстроено

    Поздравления за текста, бате Мишо!
    Към всичко това бих добавил само едно - Малина беше Нашата светица!
    И като такава ще я запомня.
    Поклон пред светлата ѝ памет!
    Йосиф Нунев





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK