Кольо Карамфилов се обажда от небето с ретроспективна изложба

Кольо Карамфилов на откриване на своя изложба през 2005 г.

Преди 5 години в една неделя от този свят си тръгна художникът Кольо Карамфилов, "метнал се на крилото на сив гълъб", както пише неговият близък приятел Елин Рахнев. И въпреки че по думите на поета "Кольо К. още не се е обадил дали е пристигнал", той "винаги ще бъде бъдеще". За това говори и втората ретроспективна негова изложба тази година - "Необозримо за Кольо К." в Артгалерия НДК, която ще продължи от 4 до 20 октомври.

Въпреки че заглавието на изложбата в Пловдив беше същото, в тази в София са включени и непоказвани произведения на художника, които са предоставени от колекционери и галеристи. Особен интерес представляват неговите ранни работи от времето, в което все още се подписва като Николай Карамфилов. Той се изявява в жанрове като живопис, графика, скулптура, инсталации. Куратор на изложбата е проф. Галина Лардева, която отбелязва: "Има една много интересна комбинация между пластика и рисунка и, разбира се, големи живописни произведения, в които може да се види целият този свят от символи, знаци, послания на Кольо Карамфилов."

Каква може да бъде първата среща с художника? "Сблъскахме се във влака за Солун една ранна утрин през 2001 г. Не се познавахме. Само аз знаех кой е той", разказва пред "Дневник" Ива Съйкова - културен мениджър и куратор на галерия "Орловска 10" в Габрово и основател на сдружение "Артерия". Но същинската им среща предстои. След експозиция на художника Милко Божков в нейната галерия те се обаждат на Кольо Карамфилов и Съйкова моментално го кани да направи изложба. Той се съгласява. "След няколко години и много разговори той ми каза: "Да знаеш, че никога не съм се съгласявал така от раз. Имаше нещо в гласа ти, което ме привлече", добавя тя.

Съйкова го определя като "изключително искрен, одухотворен, добронамерен, алтруист", който неизменно се намира "високо над злободневието и дребните човешки боричкания". "Мисля си, че такива силни магнетични хора неслучайно се раждат в опустошена и обездушена среда. Те преминават като ярки красиви комети и изгарят бързо, за да може споменът за тях да остане за дълго", обяснява тя.

Колкото до наследството на художника, Съйкова отбелязва, че това е проблем на наследниците му, но в същото време приятелите му също са негови наследници по някакъв начин, макар и да притежават една малка частица от творчеството му. "Кольо Карамфилов беше изключително щедър, подаряваше, рисуваше къде ли не... На крак, върху салфетки, случайно попаднала хартия, картони, стени. Знам, че мнозина притежават част от огромното наследството, оставено от него. Никой не може да знае какво ще се случи в далечно бъдеще. Това е записано само в тефтерите на съдбата", завършва тя.

"Кольо Карамфилов е безкрайност. Един голям дух, който дори след смъртта си продължава да диша. Той не беше от този свят", казва синът на художника Росен Карамфилов - поет и писател. Той се надява баща му да бъде вдъхновение за следващите поколения. Нещо, в което е вярвал и самият Кольо Карамфилов. Колкото до ретроспективната изложба, Росен Карамфилов подчертава, че подобни възможности трябва да бъдат оценявани. "Всъщност думите така или иначе са излишни", замълчава за момент той.

Росен Карамфилов обръща внимание и на опитите за плагиатство на творчеството на баща му. "Правят жалки опити да го копират. Продължават да се продават фалшификати. Бездарници се подписват с името му, крадат му символите и ги присвояват, но истината е, че не могат да му вземат дарованието", категоричен е той. И се зарича, че ще направи всичко възможно изложби като ретроспективната "Необозримо за Кольо К." да продължат да бъдат организирани.

"И аз, и близките на Кольо правим всичко по силите си да пренесем гения му във времето. Такава ни е мисията. Искрено се надявам да успяваме и занапред", казва още Росен Карамфилов и изказва благодарности на Галина Лардева и Радост Коцева. "Без тяхната всеотдайност "Необозримо" нямаше да се случи. Почитания и към всички колекционери, които дадоха съгласие творбите, които са тяхна собственост, да бъдат изложени. Дано сме успели да съединим земята и небето. Кольо го заслужава", приключва той.

Дневник препубликува текста, който Елин Рахнев прочете на откриването на изложбата в Пловдив с позволението на автора.

Кольо К прегърна света по свой си начин - първо поречията му, после движенията и паметта му, накрая всичките му противоречия. И светът беше щастлив. И стана по-важен. Светът също го прегърна и направи от очите му брегове, от сълзата му облаци, от жестовете му сонети, от мълчанието му рапсодии. И тази взаимна прегръдка бе сребърното на светлината, резен от красивото, пледоария към дъждовните капки, преваляването на тъгата. А може би просто сърдечния спазъм на надеждата. Всъщност тази прегръдка беше сън, в който можеш да се доизмислиш, да конструираш наново всичките си очертания, да усетиш графиката на кръвта си, да композираш мечтанията си. В тази прегръдка между Кольо К и света всеки от нас се припозна или тепърва ще му се случва. Припознахме се - един като валсиращо есенно листо, друг като мравка с криле, трети като птица, която чопли залеза, а за някои тази прегръдка е печал по всеки и всичко. Няма значение. Важно е, че тази прегръдка е огледало и ние все повече и повече се взираме в него, оглеждаме егото и суетата си, губим се в черупката му, после се търсим из калдъръмите и шепотите на живота. И винаги сме малко по-различни от преди, малко по-претенциозни, с няколко копнежа в повече.

Всъщност исках да кажа нещо съвсем различно. Никога не съм си представял света без Кольо К, пък и има ли нужда от тази представа? Не мога. Всъщност не съм си представял меланхолията на този свят, трепетите му, стенанията му, всичките му сантименти и орнаменти, всичките му увертюри и партитури... А и когато правиш от сълзата хляб, от изгрева пиано, от тишината ноти, от минзухара бедра на девственица, този свят не може без теб. Този свят има болезнена нужда от теб и винаги ще има. Как да затворя сега Кольо К в думи, в лист хартия или в някаква клавиатура? Невъзможно е! Как да го сбъдна в някакво минало? Няма как да стане. Да го облека в кавички, точки, препинателност... Няма как да се случи. Кольо К винаги ще бъде бъдеще. Ще се рее, ще танцува, ще пее някъде в пространството, ще римува есента със солта на усмивката, с пледоариите на птиците, с крилете на дърветата. И няма как да не бъде бъдеще, когато с няколко мига доизмисли времето, разшири обема на кокичето, отдалечи живота от живота, направи чисто нова версия на тъгата. Няма кака да не бъде напред във времето, когато много пъти времето го гонеше. Всъщност това беше танц - дали валс, танго или си беше чист рокендрол, пак няма значение.

Не искам да изпадам в патетика - тя не му е нужна. Нека когато говорим за него, просто да се усмихнем. Нищо повече. И да го направят всички - и близки, и непознати, и онези, които ще разберат кой е Кольо К в годините напред. Знам, че тази усмивка е много специална, единствена, но съм повече от сигурен, че така трябва да бъде. Всичко друго ще бъде памет и тогава светът, времето и чучулигите няма да ни го простят. Изобщо.