Матвей Вълев – авантюристът по дух и по литература

Писателят Матвей Вълев

Писателят Матвей Вълев



Дневник" препубликува текста от интернет страницата "АртАкция" по повод 75 години от смъртта на писателя.


"Матвей Босяка" и "Сеньор Булгаро". Неосведоменият читател би се замислил над двата псевдонима, а когато открие, че става дума за един и същи човек, би потърсил скритите кодове на писател със социална чувствителност и с авантюристична нагласа. Нещо подобно се случи и с мен, когато се поинтересувах от личността, прикрита зад псевдонимите. А това стана съвършено случайно – докато се ровех из архивите по повод известното наказателно дело пред Военно-апелативния съд в София през лятото на 1942 г., когато е осъден на смърт и разстрелян талантливият млад поет Никола Вапцаров. Всъщност бях си поставил за цел да изследвам адвокатските линии на защита на двама от обвиняемите по делото, и двамата млади поети – Вапцаров и Младен Исаев. Защитата на Исаев е поета от проправителствения депутат и отличен юрист Сотир Янев, а в крайна сметка Исаев не само е спасен от смъртна присъда, но дори е оправдан. И там някъде сред публикациите прочетох за първи път името МАТВЕЙ ВЪЛЕВ. Да, това именно е човекът, който занася авторския личен екземпляр на стихосбирката "Моторни песни" от Вапцаров, собственост на художника Борис Ангелушев, на поетесата Елисавета Багряна вечерта преди нейното свидетелстване по делото. Известна е мълвата, появила се и "стимулирана" двадесетина години след разстрела по генералско-роднински линии за "вината" на Багряна заради неубедително държане пред съда в защита на Вапцаров; всъщност поетесата не само се явява като свидетел, за разлика от други призовани, но отговаря на трите кратки въпроса на съда лаконично и в полза на поета. Но сега ни интересува Матвей Вълев, пък и самата Багряна нему съвсем не е била безразлична


Ямбол, бащата, анархизмът




Две обстоятелства предопределят сложния творчески и житейски път на Матвей с рождено име Димитър. Първото е свързано със семейството и влиянието на неговия баща – известният просветен и училищен деец на гр. Ямбол Христо Вълев. Бащата дълго време е директор на Петокласното мъжко училище (1894 – 1904) , а след това, в началото на 20-те години на 20-ти век, е директор и на местното Педагогическо училище. Учителят е известен читалищен деец и развива бурна дейност в ямболското читалище "Съгласие", а с възпитаниците си от мъжкото училище разчиства градското сметище и поставя началото на един от най-хубавите паркове в страната – градската градина на Ямбол. В семейството се раждат двама сина: по-големия именува Вельо, а по-малкия се ражда през 1902 г. и го именува Димитър. Връзката между братята е силна и това обяснява скиталчеството им по света, където по-малкият винаги следва по-големия. Бащата умира през 1934 г., а преди това малкият син не е завършил дори и средно образование, въпреки безспорния си талант. Семейство Вълеви често променя местожителството си (Ямбол, Пловдив, Бургас, София), а за ужас на родителите малкият син Димитър в 7-ми клас напуска училище и започва да изхранва прехраната си, полагайки труд като "пристанищен работник и работник във фабриката на Стандарт Ойл Къмпани в Бургас, като дървосек в Лонгоза и като общ работник по жп линии" (по думите на Александър Жендов). Черната докерска работа, работата като машинописец, рибар, железничар, помощник-гатерист и др. слагат отпечатък върху младия Димитър.


Личен архив

© Личен архив

Личен архив


Второто обстоятелство, предопределящо мирогледа на малкия син, е свързан с наличието на силно анархистко движение в гр. Ямбол. Макар и да не съществуват документални доказателства, най-вероятно младият Димитър е "попивал" анархискта литература и е познавал някои теоретици на българския анархизъм, сред центровете на които се откроява Ямболският край. Това особено проличава по-късно, когато писателят сътрудничи на редица български и чуждестранни издания с леви идеи, но политическата му философия, ако можем изобщо да говорим за оформена концепция у този авантюрист, подсказва по-скоро за привързаност към анархизма, отколкото към комунизма. Нека напомним, че от Ямбол е видният теоретик на анархизма Георги Шейтанов (1896 – 1925), който също има ярки литературни интереси и сътрудничи на Гео-Милевото сп. "Пламък".


Христо Смирненски


Така житейските криволици отвеждат Димитър до София, където от началото на 1922 г. до средата на 1923 г. се сближава с кръга около списанията "Българан" и "Маскарад" и с младите Райко Алексиев, Тома Измирлиев, Александър Божинов, Трифон Кунев, Димитър Подвързачов и др. Започва да публикува безразборно разнообразни текстове, вкл. и в сп. "Червен смях": стихотворения, очерци, журналистически материали, къси разкази, фейлетони. Публикува под многобройни псевдоними, което и до днес затруднява литературните историци и критици да обобщят всеобхватно и пълно творчеството на писателя. Все пак през 1922 г. Димитър се спира на псевдонима Матвей Босяка, в който също можем да открием отглас от анархизма.


Ала най-силно е приятелството му с Христо Смирненски. Тук трагичната повеля на съдбата се намесва: през м. май 1923 г. е отпечатан последният брой на сп. "Маскарад", а през м. юни умира от туберкулоза Смирненски. Само на 21 години, Матвей (Димитър) предприема решителна крачка да напусне България и да последва по-големия си брат в чужбина.


Германия и Бразилия


В продължение на седем години, до края на 1930 г., Матвей Вълев живее в Германия. Първоначално следва един семестър журналистика в Берлинския университет, но след това започва да сътрудничи на леви немски вестници под псевдонима Хайнрих Волф, да урежда изложби и др. Особено критично става перото му след Деветоюнския преврат в България (1923), макар преди това да е критикувал управлението и на Стамболийски заради преследването на анархистите. Обществената му дейност е активна, наред с други младежи като д-р Бойкикев, Сава Гановски и др. Публикува дори във в-к "Съзнание", излизащ в Детройт (САЩ) като орган на българската емиграция; превежда от руски и немски езици. През 1924 г. е основано дружеството "Народно студентство" в Берлин и Матвей става активен сътрудник на неговия печатен орган сп. "Нарстуд". Берлин по това време е културната столица на Европа, там живеят и учат много талантливи млади българи. Тук се запознава и с Елисавета Багряна, когато той е на 21 години, а тя – на 30.


Ръкописни бележки на М. Вълев. Снимката е от фонда на Националния литературен музей.

© Личен архив

Ръкописни бележки на М. Вълев. Снимката е от фонда на Националния литературен музей.


Ала по-големият брат отново е заминал, този път много надалеч: Бразилия. На 3-ти януари 1931 г. Матвей отпътува към южноамериканския континент, сега – за четири години.


Лични спомени на Матвей от бразилския престой трудно можем да открием, но всичко е пресъздадено в сюжетите и атмосферата на разказите, посветени на този период. Докато работи и живее из бразилските степи, стопанисвайки малко зеленчуково стопанство или управлявайки голяма ферма, името на Вълев почти не се появява в българската преса, освен редките изключения на изпращани фейлетони и дописки. През м. октомври 1934 г. той се завръща в родината и започва трескаво да публикува в почти цялата българска преса (вестници и списания) по всевъзможни теми: пътеписи, географски очерци, исторически очерци, политически и икономически кореспонденции, портрети и пр., и пр.


Така идва 1937 г., когато публикува първата си книга с разкази "Прах след стадата", която с безспорния си успех "фактически го легитимира в литературното пространство" (по думите на Роман Хаджикосев). Следват месеци и години, наситени с публикации и издаване на книги – "Войници на брега" (1938, разкази), "На котва" (1938, повест), "Малките мореплаватели" (1939, разкази), "Пътници" (1939, разкази), "Радост в живота" (1940, разкази), "Отсам и отвъд" (1940, разкази) и мн. др. През 1940 г. публикува и книгата "Знаменосци", която съдържа негови очерци за "велики кооператори", включително за родоначалниците на кооперативното движение в България; своеобразно нейно продължение е последната му публикувана книга приживе – "Някога и днес" (1942).


Създаването на Българско национално радио също не оставя М. Вълев равнодушен. През 1938 г. съвместно с Ангел Каралийчев създава радиопиесата "Крилата помощ", която е излъчена по Радио Варна на 26-ти декември с. г. и е отличена с първа награда на Дирекцията на въздухоплаване. Според редица изследователи Вълев в съавторство с Никола Вапцаров създава и радио-театъра по това време. През 1937 г. участва в културна делегация в Югославия, пътува и за 16-тия конгрес на ПЕН-клуба в Прага. Работи и като съредактор на сп. "Сердика" (1940 – 1943), което е илюстровано издание на Софийската община; там през 1942 г. публикува оригинална статия за "прощъпулника" на българското радио. Пише и детски разкази, както и пиески за деца (например в съавторство с Йордан Стубел). Темата за морето също е централна в творчеството му.
Матвей Вълев изпитва непресъхващ пиетет към новото, при това без страх. В прозата му откриваме идеите на техническата модернизация и съпътстващите я предизвикателства пред човека.


Жанровото и тематичното разнообразие на Матвей Вълевото творчество от този период е огромно и е подкрепено от автобиографична основа. Но ако трябва да посочим една доминираща ценност, ще я открием, струва ми се, в това, че той е сред първопроходците, представили пред българския читател южноамериканската тематика (наред с Борис Шивачев, Тодор Ценков, Светослав Минков, Самуил Стрезов и др.). Пред четящата аудитория Вълев разкрива непознати до сега сюжети за плантации, негри, "ковбои", ферми, стада, огромни реки, дресьори на гърмящи змии и т. н.; появяват се темите за изневярата, за съдържателките на публични домове, за разочарованието от сънародника зад граница, за завръщането Далечна Бразилия се явява пред нас със своята романтична неизвестност и дори с неопределената, но винаги очаквана любовна авантюра. Разказите на Вълев навяват носталгия по България и една по-обща меланхолия.


Матвей и Багряна като кумове. Снимка от книгата на К. Зографова "Играещата със стихиите" (2013).

© Личен архив

Матвей и Багряна като кумове. Снимка от книгата на К. Зографова "Играещата със стихиите" (2013).


Багряна


След завръщането от Бразилия през есента на 1934 г. Матвей Вълев среща отново Багряна по време на изложба. С поетесата Матвей изживява силна любовна връзка, преминаваща понякога и в творческо сътрудничество. Първата им среща в Германия преди 10 години е едно приятелство: "Запознах се с двамата братя Вълеви. Единият – Матвей – учеше журналистика, а другият – Вельо – следваше инженерство. Матвей каза, че ще ми намери квартира, и след един час наистина намери Матвей ме знаел от "Вестник за жената", но аз не бях чела публикуваните от него работи в леви вестници и списания с псевдоним Матвей Босяка, макар самият псевдоним да ми беше познат Двамата братя Вълеви ми показаха Берлин. Водеха ме по всички интересни места.", разказва след години поетесата. А сега, при втората среща, тръгват към Долината на розите и Карлово: "Дружехме, пътувахме заедно, една пролет, в момента на цъфтежа на розите, решихме да направим екскурзия Обикаляхме Карлово, гледахме старите къщи, проучихме целия процес на розоварството", ще си спомни след време Багряна в литературната анкета на И. Сарандев. През 1938 г. Багряна и Матвей пътуват заедно по линия на ПЕН-клуба до Прага, а после и до Берлин. В едно от писмата си по повод Берлинското пътуване поетесата отбелязва: "А Матвей непрекъснато си търси старите приятели и бивши годеници и е невидим и неуловим". Връзката между двамата не остава скрита, шест години живеят заедно. По този повод в прецизно свое изследване Катя Зографова ще отбележи: "В същото време страстта им е била достатъчно силна, за да раздели писателя от българската му съпруга – талантливата и хубава художничка Вера Лукова Тук ще вметна, че "Лиза" и "Матвейко" си остават добри приятели – Багряна през 1943 г. свързва пътя си с Александър Ликов, а Матвей Вълев през май 1944 г. се жени трети път – за Люба Игнатова".


В публикуваните наскоро мемоари на есеиста и критика Кирил Кръстев (1904 – 1991) откриваме пасажи, посветени на "земляческата любовна стрела" между неговия съгражданин Матвей и Багряна: "Та тази тройка – Багряна, Матвей и аз – често вечер, след сладкарница "Цар Освободител" слизахме насреща, долу, в уютния избен ресторант – ужасно стесненият и задушен сега сутерен на "Минералсувенир". Тук, в лявото открито сепаре, женствено-жреческото очарование на нашата сътрапезница и екзотичните спомени на Матвей се поливаха доста чувствително, особено от негова страна, с хубаво мискетово вино и създаваха непринудена жизнена контактност".
Отново ще спомена доблестната постъпка на Багряна и Матвей в опита им да помогнат на арестувания млад поет Никола Вапцаров. В спомените си от 1970 г. Хр. Радевски включва в приятелския кръг, събиращ се в квартирата на художника Ангелушев, семейството на Вапцаров и семейството на Вълев, както и мнозина други. А в книгата на Вапцаровата съпруга Бойка "Да се чете след смъртта ми", издадена през 2009 г., тя споменава как след години е говорила с Борис Ангелушев да напише по-разширени спомени как двамата с Матвей Вълев са убеждавали Багряна да се яви като свидетел, както и в поетичните качества на задържания поет. Отново ще отхвърля наслагваната с години несправедливост (дори пред учениците в часовете по литература): Багряна не само проявява смелост да се яви като свидетел пред военния съд, когато е призована от Вапцаров, за разлика от други призовани (при това мъже, които са били много по-близки с Вапцаровата фамилия), но и дава показания, макар и лаконични, в негова полза.


Дали заради разказите на Матвей Вълев или по някаква друга причина, но след години, през 1960 г., Багряна ще отпътува като единствен български представител за 31-ия конгрес на ПЕН-клуба в Бразилия. И там, извън официалната програма, тя ще гостува за няколко дни в имението на един забогатял предприемчив българин в Белу Оризонте, чието име е Петър (Педру) Русев, а негова дъщеря е бъдещата президентка на Бразилия Дилма Русев. Багряна и Петър Русев са се познавали на младини от престой в Париж.


Но между Багряна и Матвей има и творческо сътрудничество. През есента на 1938 г. новият сезон на Народния театър се открива с пиесата "Госпожата", посветена на темата за женската еманципация. Пиесата е писана в съавторство между Багряна и Матвей. Очакванията са големи, настроението е приповдигнато, ангажиран е звездният актьорски състав на театъра (Стефан Бъчваров, Магда Колчакова, Стефан Пейчев, Владимир Трендафилов, Борис Михайлов) под режисурата на Хрисан Цанков. Но! – критиката е безжалостна в негативните си оценки и само след няколко представления пиесата е свалена от програмата. Всъщност тандемът има още два съвместни драматургични проекта – радиопиесата "Знамето" (1939) и драмата "Чудакът" (на машинопис в архива на писателя).


Матвей Вълев – авантюристът по дух и по литература

© Личен архив


Смърт


Подобно на живота му, и смъртта на Матвей Вълев наподобява сюжет на авантюра. България посреща преврата на 9-ти септември 1944 г. Матвей се е движил в кръга на левите интелектуалци, а творбите му са пропити от социална тематика. Но, особено след завръщането му от Бразилия през 1934 г., когато партиите са забранени заради поредния преврат, той публикува на практика в цялата българска преса. Така започва активно да сътрудничи и на в-к "Щурец" на Райко Алексиев, на сп. "Златорог" на Владимир Василев, на кооперативния печат, редакторства в сп. "Сердика" на Софийската община и мн. др. Това е забелязано и не е простено. На 4-ти октомври 1944 г. във в-к "Работническо дело" излиза злокобната статия на Борис Делчев "Фашизмът в нашата литература", в която се съдържа следният абзац: "Фашистки влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните ни писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други". След време в своите дневници Делчев прави опит да омаловажи този свой "поменник", предвещал арести, затвори и забрани за посочените с пръст, но Богомил Райнов, например, в своята посмъртно издадена книга "Писмо от мъртвец" по категоричен начин аргументира вината на Делчев за смъртта на Матвей Вълев, включително и в желанието на Матвей да се включи в доброволческа чета.


Какво всъщност се случва? Превратът на 9-ти септември заварва Матвей като мобилизиран във военно поделение в Елхово. Българската войска е пренасочена към Югославия в преследване на немците. "В редиците на Първа българска армия – пише Кирил Апостолов през 1988 г., – като преводач разузнавач към щаба на генерал Тошев, Матвей Вълев заминава на фронта, където на 7-ми ноември с. г. в боя за Куманово при с. Бугарени доброволческият им отряд попада на засада. Ето последното известие от фронта за него: "За борба с една албанска чета (от състава на немска СС дивизия) биде образувана доброволческа част. Тя трябваше да се вмъкне в тила на немците и там да води борбата. В тази част като доброволец влезе писателят Матвей Вълев През време на сражението Матвей Вълев получи лека рана в единия крак. Въпреки настояването на санитарите да го изтеглят той остава на полесражението, бие се храбро Така загина доброволецът писател Матвей Вълев"".
Няма как Матвей да не е прочел официозната статия на Борис Делчев. Това, което го спасява от арест или ликвидиране, е попадането му на фронта. Двадесет дни преди прострелването му Вълев пише писмо до в-к "Народна войска": "Вярно е, че в близкото минало имам и грешки, и грехове. Но ако се оцени творчеството и държанието ми, надявам се положителното да надделее. Днес, когато трябва да организираме всички сили за борба срещу старото и градеж на новото, би било и жестоко, и погрешно да се счупи перото на един писател, който искрено и въодушевено желае да работи заедно с всички напредничави сили за делото на ОФ. Нека бием врага, нека сега всеки от нас даде каквото може, пък после има време да чоплим миналото и ако трябва, да понасяме наказания и карантини".


Послесмъртие


Преди десетина години живеещият в Бразилия режисьор Иван Хлебаров представи идея за създаване на сериал по творбите на Матвей Вълев, както и документален филм. Личността "Матвей Вълев" продължава да удивлява – режисьорът дори откри негов син от бразилския престой (тогава вече на 75 г.), с когото бащата не е поддържал интензивна връзка, снаха, внуци, правнуци; всички те носят името на Вълев и живеят в щата Минас Жейрас. Нещо повече, мнозина се позовават на свидетелства, че всъщност Матвей не е загинал на фронта, а е скиталчествал отново по белия свят. Това, разбира се, са недоказани твърдения, но напълно хармонизират с неравния и бурен житейски път на писателя.


Накрая, заслужава си да напомня и за парадоксалната съдба на последната творба на Матвей Вълев – "Ферма в Сертон", която представлява романова обработка и адаптация на бразилските му разкази. В началото на 1944 г. ръкописът е приет за издаване в издателство "Перун", илюстрациите са на приятеля на Матвей Борис Ангелушев. Започва обработката на текста, част от която е на шплати, а друга – на коректури. Точно тогава при бомбардировка над София печатницата е изравнена със земята. Междувременно писателят е на фронта и загива, минава доста време. След десетина години при среща на Боян Болгар, приятел на Матвей, с неговата сестра Емилия, става дума за неотпечатания роман. Тя му споменава за разрушаването на печатницата, а той я насочва към писателя Павел Спасов. Спасов бил изровил от разрушената печатница не само шплатите, но и самия ръкопис. Така автентичният авторов екземпляр-ръкопис отново попада у близките и през 1988 г. издателство "Български писател" издава романа.


Не са малко литературните историци, които са осветлили с присъщата си прецизност всички етапи от житейския път на Матвей Вълев и едва ли е нужно да ги изброявам. Специално уважение заслужават онези от тях, които – плавно и методично – напомняха за това име в годините след 1944 г. Не са много изданията на негови книги. Пък и читателският поглед все още се привлича от скандалното и пикантното, съпровождащо този вечно търсещ дух, вместо от художествената му проза. А Матвей Вълев заслужава да бъде четен заради дълбокото му любопитство до степен на авантюра към всичко ново и дори необяснимо. Колцина могат да поберат в своя 42-годишен житейски път толкова събития, места, революции, любови?
Матвей Вълев очаква своето преоткриване!


"– За всеки човек неговата земя е най-близо до бога, Жоаким." ("Нощ над Сертон")
"Колкото и да мислим, че сме променени от времената и годините, колкото и да е силно желанието у всекиго от нас да се отмахне завинаги от стария свят, в който тъй често само висим като картини, все пак са останали връзки между човека и земята му, те почват една по една да се късат след корабния звън, те са по-силни от желанията ни. Тогава жените подсмърчат, а мъжете предпочитат да мълчат." ("Между два бряга")
"Белите върхове и заледените фиорди за норвежеца, песъчливите пустини за африканеца, еднообразието на пустата за унгареца, слънчевите чукари със свидните каменисти тютюневи нивички за поробения балканец са неизмерно по-скъпи от тия примамливи шарки на чудния остров." ("Островът на цветята")
"Аз идех от един просторен свят на фермери, ковбои, ловци, на буйна природа и много живот в нея. Бях набъбнал от желание да разказвам за онова, което четири години изживявах, без да има с кого да споделя. Но аз знаех, че отвъд ме чака друг един свят, пълен с друга красота, не по-малко чудна от чудесата на тропическите степи, не по-малко богата от богатствата на бразилските ферми. Там че чакаше родината." ("Пътници през океана")
М. В.

Ключови думи към статията:

Коментари (8)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на 1_april
    1_april
    Рейтинг: 1248 Весело

    "Неосведоменият читател би се замислил над двата псевдонима..."

    А още по-неосведоменият читател се замисля даже и над двете различни имена : Вълев или Ватев?

    Иначе статията е интересна, но тя е заслуга на atrakcia.bg

  2. 2 Профил на birdman
    birdman
    Рейтинг: 898 Неутрално

    И В Ямбол и в Елхово има улици на неговото име - Матвей Вълев .

  3. 3 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 10597 Неутрално

    Интересна съдба на един талантлв авантюрист, съчегана с любов, предателства и злобна завист...

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  4. 4 Профил на асен георгиев
    асен георгиев
    Рейтинг: 912 Неутрално

    мине не мине и току се изтупва прахоляка от вапцарова и отново се мятат твърдения без покритие: „младият и талантлив поет“ – той е македонист и терорист в услуга на чужда държава. ни повече, ни по-малко. а райнов, когото авторът цитира, е мразел делчев до дъното на душата си, защото погодил номерайнов съзнава, че е подлец и сталинист. в дневника на делчев виждаме, че след като се връща от франция през 1953 вече е прогледнал.

  5. 5 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 1294 Неутрално

    МАЙ НЕ СТАВА ЗА ЧЕТЕНЕ ДНЕС.ТВЪРДЕ МНОГО ДУМИ ИЗПОЛЗУВА...
    ХЕМИНГУЕЙ Е ДРУГА БИРА...
    МА ЗА ТОВАЧЕ Е ИМАЛ ХЪНКИ-ПЪНКИ СЪС САМАТА БАГРЯНА-ШАПО!!!

  6. 6
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  7. 7 Профил на tsvetko_51
    tsvetko_51
    Рейтинг: 1847 Неутрално

    Не преставам да се учудвам, колко мнго наши хора, включително и бедни по тогавашните мерки, са се занимавали с изкуство ( писатели, художници, музиканти и прочее) в периода между 1900 и 1944г.
    При това всичките са имали и използвали възможостта свободно да пътуват у учат в европейските културни центрове.
    И кои от тях са останали живи и какво са създавали след 44-а година - натруали сме такива загуби, които ни тежат и до днес.

  8. 8 Профил на 1984
    1984
    Рейтинг: 612 Неутрално

    Вапцаров е убит на 33 за престъпна дейност. Нито е толкова млад нито талантлив . Издал в демократична държава 1 стихосбирка. Стига вече пропаганда. Делчев и Райнов са лайна в ада.

    BG e мини империя на злото.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK