Откъс от "Нула време" на Николай Табаков

Издателство "Книгомания"

Издателство "Книгомания"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Нула време", с автор Николай Табаков, предоставен от Издателство "Книгомания"


"Николай Табаков разказва горчивия и недъгав наш животец, събрал го в някакво дунавско градче. Прави го благо-иронично, като и сам се намесва в действието, скрит под инициалите Н.Т. Алхимията на разказа сплавя ведно човешкото живеене (с неговите безсмислици и простотии), компресира времето и дестилира сместа до един отговор. Защото се пита за смисъла на живот. А той е, настоява Н.Т., в самия живот с неговата ненакърнима вечност. В онзи живот, който е безкрайна любовна среща и чийто собствен смисъл е човекът." – Георги Каприев


"Нула време" е роман за безсмислието, но и за винаги наличния смисъл. Една книга-утеха за крехкия човек с неизброимите му стремежи, с честата липса на вяра в себе си, с непрекъснатото усещане за безпътица. Книга за възможността животът да бъде друг, по-добър. Роман, който пренарежда и доизмисля митове, приказки, суеверия, вярвания и очаквания с една основна мисия: да промени Човека, да го преобърне откъм доброто; откъм безкрайната любовна среща. Всъщност Николай Табаков ни представя своеобразна възхвала на любовта, чрез която светът се пренаписва, за да се превърне в място на светостта и светлината." – Лора Динкова




Николай Табаков е роден в с. Мандрица, Ивайловградско, през 1956 г. Живее географски разпиляно или географски любознателно – Димитровград, Видин, София, с. Яврово. Междувременно завършва Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". И пак междувременно се оказва основател и управител на издателска къща "Анубис". Николай Табаков е автор на над 10 книги, някои от които са издадени и в Русия, Сърбия и Германия. През 2009 г. печели Наградата "Роман на годината" на Съюза на българските писатели с "Няма да е все така". Други по-известни негови романи са "Изгубеното поколение" (1994), "Пинокио" (2001), "Романът Ес" (2007), "Да" (2011), "Ветровете ни мраморни" (2017).


Романът на Николай Табаков "Нула време" не се чете за нула време. Просто времето на прочита е притегателно неусетно. Пред изкушеното читателско око се взривява феерия от образи, галерия от "чешити", калейдоскоп от цветни обикновени, редови личности, та до самия край на романа, който ни обдарява с усещането, че и в най-незабележимия човек има собствен космос, съизмерим с истинския в тайнствата на човешката неповторимост. Малкият град оживява в "Нула време", където мисълта за смисъла на живота и битовите дребнотемия съжителстват в необявено примирие, откровеният смях не страни от трагичното, а тъгата и болката търсят в смеха бягството от своята неизбежност.


Прочетете тази книга. Колоритният език, говорим и мисловен, тръпката на истинното и автентичното няма да ви напуснат до последния й ред.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Нула време" на Николай Табаков


1. глава


И ЖИВОТЪТ ТАКА


Толкова – една нощ му стигна. Заваля, натрупа, къщите потънаха до кръста в сняг. Изчезнаха пътеките, скриха се уличките, смърчовете в градската градина заприличаха на катедрали.


Небето падна на земята – туп!


Пред смесения магазин на Кольо Бубалази излязоха двете продавачки и захванаха да правят пъртина. Така де – клиентите удобства искат, не може без пъртина. Появиха се деца на шейни, жълто куче заподскача след шейните, някъде отдалеч се чу дрезгавата сирена на големия ферибот и ние (може би и вие) инстинктивно погледнахме натам. Нищо ново – зад оскрежените смърчове, зад градската градина и зад бялата сграда на Параходството започваше реката Дунав и свършваше чак докъдето поглед стига – чак до държавата Румъния. Това си го знаехме.


Само че в момента не виждахме нито държавата Румъния, нито реката Дунав, защото над всичко това плуваха облаци млечносива мъгла, а облаците приличаха на снежни кралици, на феи и на джуджета, на прескочи-кобила приличаха тези облаци. Движеха се, изменяха се, показваха различни лица и мустаци, тичаха по кафявата водна повърхност, играеха си. До самия бряг вече се бе образувала твърда замръзнала корица, а по-навътре, все още изрядко, но с някакво упорито постоянство преминаваха и преминаваха ледени блокове. Отминаваха. А ние... Е да, ние оставахме на брега.


Не отминава ли и животът така?


Фериботът изрева още веднъж, тишината се срина, разпадна се на снежинки и въпросителни. Къде в този ледоход – сякаш питаха снежинките, а фериботът гордо отговаряше: Аз съм български войвода, момци ми са тез!


Не ѝ било писано на тишината.


Още незаглъхнала параходната сирена, откъм махалата "Кале Баба" се зачу далечно бучене, бученето приближаваше, премина в грохот и по бялото на уличката се втурна, изпързаля се червената грамада на общинския снегорин, стар и препатил трактор, марка "Зетор". А в кабината, над облаци син студ и бели снежинки, над дребни неволи и човешки щения, над всичко на този и на онзи свят, високо като един невъзмутим господ, седеше не кой да е, а сам кметът Илия Торлашки, забучил на главата си каскет от ярешка кожа.


Поради липса на щат общината не можеше да си позволи тракторист на постоянна заплата, затова кметът изпълняваше между другото и тази тъй важна функция – на хонорар, разбира се. Е, парите бяха малко, не си заслужаваха труда, дето се вика, но няма да си остави градеца непочистен, я!


Господин кметът Торлашки!


Снегоринът отмина, остана само червената му сянка по снега. Децата повлякоха шейните и отидоха да си търсят по-стръмна уличка. Дори кучето отприпка към Смесения магазин, за да провери дали някой клиент не се е подхлъзнал по пъртината и докато се подхлъзва, да вземе да разпилее продукти по снега, а ние да съберем-съберем продуктите и надлежно да му ги възстановим. Точно тогава тишината – нашата си кротка, сивичка и скучна, позната до болка, да го кажем така – и добра тишина, сякаш си пое дъх и реши, че е дошло нейното време.


Но не би.


Веднага след снегорина, след децата и кучето, почти по петите им, по улицата се зададе транспортно средство, то хем приличаше на лека кола, хем не приличаше.


Имаше си купе, имаше си четири гуми, на пръв поглед всичко си имаше, но нямаше волан, както се полага, нямаше си дори педали, ами шофьорът му управляваше това странно возило посредством два лоста – ляв и десен. Ако искаше да завие наляво, дърпаше с всичка сила левия лост към себе си, съответно левите гуми блокираха и транспортното средство се извърташе встрани, все едно е човек, който иска да ти метне погледче през рамо. Ако обаче трябваше да удари спирачки, тогава шофьорът се изпъваше назад като струна, придърпваше и двата лоста, и – о, чудо! – транспортното средство се заковаваше на място.


Така се закова пред Смесения магазин.


Продавачките спряха почистването и погледнаха към транспортното средство. Оттам надникна рошава глава и сърдито отсече: – Триста грама телешки и половинка хляб!


По-възрастната продавачка веднага се врътна и потъна в магазина за половинка хляб и триста грама телешки, а по-младата се олюля, после седна направо в снега, скри лице в шепи и се разплака. Транспортното средство не дочака нито тристата грама телешки, нито половинката хляб, ами изрева като див звяр и се втурна надолу по улицата, все едно че бяга от някого.


Все едно, че бяга от себе си.


Шофьорът на транспортното средство се казваше Петър, по прякор Иде-Му-Отръки, млад човек и много начетен по техниката. Той сам си бе измайсторил транспортното средство според нуждите и въжделенията, нуждите беше задоволил, а въжделенията никак. Беше хубаво момче, имаше си сини очи и ведра усмивка, имаше си рус перчем и широки рамене, но му липсваха нозете – след онази военна мисия в Афганистан добрите доктори ги бяха отрязали до коленете.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Боян Таксиров
    Боян Таксиров
    Рейтинг: 2233 Неутрално

    Жалка работа.
    Примирително - съзерцателната гледна точка към живота, имам предвид.

    А времето е относително понятие. Понякога бързаш, понякога НЕ. Важното е, да го използваш умно и според смисъла, който сам влагаш в него.

    mutricata.blogspot.bg deinstall.blogspot.bg




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK