Откъс от "Клинт Истууд" на Дъглас Томпсън

Издателство "Premium books"

Издателство "Premium books"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Клинт Истууд" с автор Дъглас Томпсън, предоставен от Издателство "Premium books"


За пръв път срещнах Клинт през 1974-та. И тогава, и сега беше джентълмен – на снимачните площадки, в холивудските студиа, на големи събития и в дома си в Кармел, Калифорния, който винаги е бил неговата котва, неговата противоотрова срещу повсеместните аплодисменти, които получава заради уникалната си филмова кариера. Винаги е бил щедър спрямо времето си.


А също и спрямо безбройните си екранни партньори, филмови сътрудници, приятели, семейство, любовници. Ричард Бъртън ми довери, че Клинт бил най-лесният актьор – "без никакво театралничене", – с когото е работил. Изрича известната си днес фраза, за да опие екранния си партньор от "Гнездо на орли": "Клинт притежава "динамична летаргия". Нито тогава, нито сега някой знае какво точно е имал предвид, освен че това е било замислено като щедър комплимент.




Чарли Бронсън, замесен във войната между "Мръсният Хари" срещу "Смъртоносно желание" и който на младини се появява в Rawhide ("Камшикът"), казва: "Клинт е класа, така че няма конфликт." Ричард Харис признава, че е изживял едно от най-големите си приключения, като му е партнирал в "Непростимо". Наред с всички други Морган Фрийман, Джийн Хекман, Шон Пен и Тим Робинс са му почитатели и носители на "Оскар" за филм, дело на техния приятел.


Поддръжник на гражданските права и активист, Робинс разказва за първата им среща: "Клинт не е истински републиканец, той е либертарианец. Мислех си, че ще срещна "Мръсния Хари", но той е мил, любезен и почтен човек. Вижте само екипа му: с него са от години. Той е лоялен и достоен. Това е важното за всички ни."
Мерил Стрийп е по-интимна: "Обичам го."


Това го повтаря и Хилари Суонк от "Момиче за милион долара", също и Рене Русо от "Под прицел", Уанда де Хесус и Анжелика Хюстън от "Кръв" и Марша Гей Хардън от "Реката на тайните". Истууд винаги е взимал жените във филмите си с конкретна причина и не е гледал на тях като на украшения.


Той е семеен човек в смисъл на гигантска главоблъсканица: има седем деца от пет различни жени. През 2017-а най-голямата, Кимбър, е на петдесет и три, а най-малката, Морган, е на двайсет и една. Почти всички са откровени и с тях е лесно да се разговаря. Клинт е патриарх на едно необичайно, но всъщност много щастливо семейство.


Истууд не е звездна корпорация, а рязък бизнесмен индивидуалист, който е наясно с баланса между бокс офиса и почтеността, професионализма и личното пространство, а най-вече разбира лоялността. Такъв е от телевизионните серии Rawhide от петдесетте години на миналия век. Работи от десетилетия с все същите хора и обяснява: "Запознати са с термините ми." Освен това всички познават Клинт. И това е толкова удобно, когато човек пожелае да разкрие истинската история на една жива легенда...
Поздрави за всички.
Дъглас Томпсън


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Клинт Истууд" на Дъглас Томпсън


ТРИ
Плувай или се удави


"Учех се от сценаристите си. Когато продуцирах "Хълмът на храбрите" и участвах в ролята на сержант Том Хайуей, казах: "Импровизирайте! Адаптирайте! Победете!" Полезни за помнене думи."
КЛИНТ ИСТУУД, 2003


ПЪТЯТ напред внезапно се прояснил. Клинт тъкмо навършил двайсет, когато на 25 юни 1950 г. започнала Корейската война. Знаел, че ще го мобилизират, но по-късно казал: "Май по-скоро ми се щеше първо да си поживея."


А това означавало Сан Франциско. Събрал се с няколко свободни като него приятели, които очаквали да ги извикат в армията, и атакували града. Гордее се с прекараното време: "Толкова се забавлявахме в ония дни, че когато се явихме на преглед, бяхме така изтощени от купони, че си мислехме, че ще се провалим. Обаче се справихме."


Любовта му към Кармел скоро щяла да се разгори. А увлечението му към едно момиче едва не му струва живота. Форд Орд е просто поредното поделение – дълг, дисциплина и миене на съдове. Основната тренировка е шест седмици без отпуск.


Обаче се намира на полуостров Монтерей, заради което Истууд ще е винаги благодарен. Както и на това, че баща му го бил научил да плува.


"Допусках, че може да науча нещо, докато съм в армията, а и там имаха дивизионни факултативни уроци. Отидох да се видя с дежурния капитан и му разказах за различните неща, които съм работил, след като бях напуснал училище. Запита ме дали мога да плувам.
– Разбира се – отвърнах. И той ми каза:
– От този момент, Истууд, те зачислявам към плувния басейн. Като инструктор.


Вече имаше лейтенант и четирима сержанти, които ръководеха басейна, така че не мога да кажа, че работата беше тежка. Внезапно всички бяха закарани на фронтовата линия, с изключение на мен. Предполагам, че името ми просто не беше изскочило от шапката. Така че, ето ме на, двайсетгодишен редник, който печели седемдесет и шест долара на месец, докато отговаря за басейн с олимпийски размери и организира уроците. Беше голяма възможност. Преместих се от казармените помещения в малките спални до басейна.


Докато странях от неприятности и ръководех ефективно мястото, бях оставен на мира. Работата ми беше наистина сладка.


В шест следобед се измъквах, отивах в Кармел и се срещах с някое момиче. Парите не бяха много, така че реших да започна работа през нощта. Разбира се, че на редниците не им се полагаше да започват цивилна работа в свободното си време... но пък, от друга страна, в правилата на армията не се казваше и че не може. Започнах на смени в захарната компания "Спрекълс" в Саунас Вали.


В продължение на четири месеца, когато приключвах работата си на басейна, отивах в "Спрекълс", където товарех чували със захар, работех нещо по поддръжката или каквото там искаха от мен. Не бях преценил само, че ще ми трябва и някакво време за сън. И тогава, и сега.


След четири месеца бях най-изтощеният инструктор по плуване в армията. Накрая заспах в басейна и погълнах повече вода, отколкото ми беше полезно. Разбрах, че ми трябва промяна, така че си намерих работа в клуба на младшите сержанти. Имаше още две момчета, които работеха постоянно там. Единият беше на бара, а другият се грижеше за реда. Напуснах захарната фабрика и започнах в клуба, който беше само на минута път от басейна. Вътре можеше да стане доста щуро. Може би шест или седем момичета и сто и петдесет мъже!


На мъжете не им се позволяваше да пият друго освен бира, която беше безплатна, но неколцина умници вмъкваха твърд алкохол и го смесваха с бирата. И това водеше до беди. Наложи се да ступам неколцина. Оказа се полезно да бъдеш висок здравеняк."


Истууд така и не стига до Корея. Обаче за малко не губи живота си. Този път ръстът му се оказва срещу него. Разказва историята все едно е филмов сценарий: "Не беше по вина на момичето, тя наистина беше свястна. Запознахме се, когато посетих приятелите си в Сиатъл. Реших, че трябва да я видя отново, и го споменах на приятел, който също беше от Сиатъл. Проблемът беше как да стигна там и да се върна за уикенда. Освен това имах нужда и от пари.


"Той каза, че може да оправи работата. Обясни, че ако си на служба и в униформа, въздушните части в Монтерей ще те откарат където решиш, стига да имат допълнително място в самолета. Така че си взех пропуск и се отправих към Монтерей. Наистина открих малък разузнавателен самолет, който отиваше в Сиатъл. И да, имаше място за мен. Така че отлетях със стил. Видях се с майка си, баща си и Джийн. След това излязох с онова много красиво момиче. Реших, че уикендът ми е бил страхотен, когато се отправих към въздушната база, за да отлетя обратно.


Обаче никой не летеше на юг. Седнах, изпаднах в униние и се опитах да измисля какво да правя. Проблемът беше, че трябва да се върна в базата навреме или щяха да ме пишат дезертьор. Дилемата: нямах пари за редовен самолет. Започнах да се мотая и да разпитвам всеки пилот в околността. Накрая дочух, че има торпедоносец, който пътува за Сан Франциско. Разбира се, нямаха места.


– Има ли къде да се свра? – запитах отчаяно.


– Можеш да опиташ в крилата – каза един от пилотите. Огледа ме внимателно. – Това е единствената възможност. Обаче си твърде едър, за да се вмъкнеш при радара.


В този миг бих се смалил като мишка, ако се налагаше. Но дори само краката ми изглежда щяха да препълнят помещението с радара. В опашката имаше малка преграда, с малка вратичка, малък страничен отвор и голямо табло с инструменти. Там не се предполагаше да лети никой, вратите служеха само за да могат хората по поддръжката да обслужват самолета. Но с малко напъване успяха да ме натикат там.


Забавно? Може би. Но по-късно никак не беше забавно. Всичко, което можеше да се обърка по време на това пътуване, се обърка. Най-напред страничната врата се отвори и аз почти изпаднах навън – предполагам, че едрото ми тяло бе оказало натиск. Така че ето ме, на километър и половина височина, без парашут, да се държа, за да си спася живота.


Имаше малък бутон, който натискаш, за да говориш с пилота, но интеркомът не работеше добре и макар да можех да го чуя, той не можеше да ме чуе. Пилотът забеляза отворената врата и ме предупреди. Започна да ми крещи:
– Вратата е отворена, войнико! Затвори вратата, ако не щеш да паднеш в мокрото!


Продължих да му викам, но той не можеше да ме чуе. Не мога да кажа, че се наслаждавах на ситуацията, дори и сега мисълта ме ужасява.


По едно време издърпах някакъв кабел и успях да го омотая около бравата на отворената врата. Така почти я затворих. Остана малък отвор обаче и ако ви се прииска да се почувствате наистина жалки, ви предлагам да прекарате няколко часа в съзерцание на хубавата голяма височина, както правех аз.


Нещата се влошиха, и то бързо! Преди да отлетим, пилотът ме беше предупредил, че ще му се наложи да лети нависоко и ще трябва да ползвам кислородната маска. Докато се изкачвахме стабилно, си сложих маската само за да открия, че не работи. Отчаяно я заръчках и се опитах да кажа на пилота, но той още не можеше да ме чуе. Последното, което помня, преди да изгубя съзнание, бяха думите му, че макар да може да предава, не може да приема нищо, но предвид мястото, височината и скоростта на летене, както и че имаше гориво за два часа и половина, щеше да е достатъчно да стигнем до Калифорния.


След това не помня нищо освен замайването и че всичко ми беше мътно. За мой късмет и кислородът на пилота взе да се изчерпва, така че му се наложи да слезе надолу. Сигурно беше минал час, когато започнах да осъзнавам какво става и видях, че сме стигнали Калифорния. Беше лесно да се разпознае, защото всичко беше потънало в мъгла. Можех отново да чуя пилотът да говори. Казваше на базата, че не може да види нищо, така че щял да полети малко над морето, за да провери дали няма да може да се промъкне под облаците.


Сега опасността беше, че ако останехме над земята, можехме да се блъснем в планините. Пилотът трябваше да лети на ниско заради кислорода. Все още не бях съвсем разтревожен. Имах чувството, че ако нещата стигнат толкова далеч, щях да оцелея. Но когато започнахме да обикаляме, се сетих за горивото. Погледнах часовника си и видях, че бяха минали два часа и половина от момента, в който пилотът ми бе казал по радиото колко гориво има.


Тогава почувствах лека паника. Нямах никакъв начин да се свържа с пилота. Не знаех що за човек е. Дали нямаше да катапултира и да скочи с парашут, да ме остави да падна със самолета? Знаех, че капакът над главата му е отворен, защото кабелът, който го контролираше, стигаше до мястото, на което се намира. Но не можех да измисля алтернатива, освен да си спасявам живота.


Пилотът може би беше видял дупка в облаците, защото рязко започнахме да се спускаме. После през страничния отвор видях, че сме над морето. Вече можех да видя брега на Калифорния – плажовете, скалите и планините, чиито върхове се губеха в мъглата. Не разбирах обаче защо пилотът лети над водата, защо не се отправяше към градското летище?


Едва по-късно – много по-късно – разбрах, че на човека му било свършило горивото и можел да катастрофира над града, преди да стигне до летището. Нашият живот срещу живота на няколкостотин граждани. Така че се клатушкахме на няколкостотин стъпки над морето, едва на километър от брега.


И тогава двигателят отказа, а това е много обезсърчаващо чувство. Чувах свистенето на вятъра, гледах водата, плажовете, скалите и най-вече кабелите, водещи до покрива на пилотската кабина. Определено ми се искаше да знам кога се кани да напусне машината. Видях, че е спуснал задкрилките и осъзнах, че се кани да се приводни. Започнах да се чудя дали самолетът ще може да плава и започнах да се приготвям за момента, в който щяхме да ударим водата, като се захванах здраво, за да мога да преодолея сблъсъка.


Видях, че морето е бурно, нямаше лесно да кацнем. А после взехме да подскачаме като камъче по водата, докато океанът се пенеше около нас. Имаш чувството, че в единия миг си във въздуха, а после – в подводница. И после спряхме. Носът беше забит надолу, опашката стърчеше във въздуха. Осъзнах, че съм до контролното табло. Издърпах кабела, който придържаше вратата и излязох на крилете. Пилотът излизаше през капака над себе си, изпълзя и застана до мен. Погледна ме.


После скочих във водата и бързо заплувах. Ясно ми беше, че ако самолетът тръгне да потъва, ще ме всмуче със себе си. Така че просто не се застоях. Когато паднахме, слънцето залязваше, а сега светлината помръкваше и се смрачаваше. Имаше големи вълни и много скоро се разделихме. Извикахме си няколко пъти, но бяхме далеч от брега, а ни трябваше всеки дъх, с който разполагахме. Ето как стана всеки да е за себе си.


В определено време от годината Тихият океан се изпълва с фосфор и човек може да разбере къде е брегът заради сиянието на разбиващите се вълни. И тогава – може би най-лошото изпитание – се озовах насред някакви медузи! Чувството беше ужасяващо.


Бяха толкова близо, че почти можех да ги докосна, дори ги виждах във фосфоресциращата вода. След всичко, което бях преживял, не исках да бъда нажилен до смърт от медузи. Просто продължих да се боря, за да продължа напред.


Не знам колко ми отне, за да стигна най-накрая до брега. Но това беше изпитание, което не искам никога повече да преживея. Когато съвсем наближих брега, се наложи да се боря отчаяно заради свирепото обратно течение. Дори на двайсетина стъпки от брега не бях в безопасност. Успявах да преплувам две стъпки, след това морето ме дърпаше обратно на шест. Но сантиметър по сантиметър успях, докато накрая усетих дъното под краката си.


Не знам колко време съм лежал в безсъзнание на брега, но когато се съвзех, май бях малко в делириум. Смътно си спомням как тичах напред-назад по брега и търсех лейтенанта, крещях името му, докато пресипнах. Всяка скала, непокрита от вълните, ми заприличваше на тялото му, така че продължих да бродя из прибоя като луд. Известно време се успокоявах с мисълта, че той просто се е поотдалечил. Обаче след като пребродих по няколкостотин метра във всяка посока, за да го търся, взех да се убеждавам, че се е удавил, клетото момче.


Спомням си, че чувството беше странно противоречиво. Мисълта силно ме потискаше, а в същото време бях странно приповдигнат, защото не бях аз. Накрая – малко шантаво, като си помисля сега, започнах да се скитам. Бях бос, така че останах до прибоя, вместо да вляза навътре. Заобиколих някакви скали и там, на разстояние от десетина километра, видях светлините на радиопредавателна станция.


Не помня нищо, освен че погледнах тази светлина и потеглих към нея. По-късно момчетата от апаратната ми казаха: "Когато влезе през вратата, човече, приличаше на оцелял от "Титаник".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Кум Лисан
    Кум Лисан
    Рейтинг: 572 Неутрално

    Големият Клинт, почитател съм на всичките му филми в различни жанрове. Като режисьор също е много талантлив и филмите му се отличават от холивудските бози. За съжаление вече е много стар и надали ще прави филми дълго, защото е на 89 години, но му желая здраве и щастие.

    Много хитър
  2. 2 Профил на Lou
    Lou
    Рейтинг: 1550 Неутрално

    Гледал съм по няколко пъти "Доларовата трилогия" и всички части на "Мръсния Хари". Няма друг такъв коравосърдечен образ. И ако все още 30-годшният Истууд изглежда леко неопитен в "Доларите", то вече в "Мръсния Хари" е на 40 и наистина изглежда зверски гадно копеле. Късните му филми вече са на един по-обран и по-уравновесен, помъдрял човек. Той прави огромна трансформация от Блонди /героят му от филмите на Леоне/, Хари Калахан до спокойните бащински образи от 80-те досега.

    Често си пускам някои сцени от "Добрият, лошият и злият". Тримата невероятни Клинт Истууд, Илай Уолък и Лий ван Клййф. От тримата остана само Клинт. Ван Клйф умря млад в края на 80-те, а Уолък доживя почти до 100 години и си отиде преди 4-5 години. Затова много се радвам, че старият Клинт е още жив - последният жив спомен от този легендарен филм.

    Скоро научих, че сцената, където е сниман финалният троен дуел в "Добрият, лошият и злият", е бил въстановен в оригинален вид в Испания близо до Бургос. Огромното войнишко гробище с кръглата арена в средата. Мястото е епично.

    "Виж, приятелю, на този свят има два типа хора - тези със заредените пистолети и тези, които копаят. Ти копаеш!"
  3. 3 Профил на 2.5
    2.5
    Рейтинг: 2514 Неутрално

    Голям фен съм му.
    Разбира се, си поръчах и книгата!

    I Want To Believe
  4. 4 Профил на citoyen
    citoyen
    Рейтинг: 1131 Неутрално

    Невероятен човек, актьор и режисьор! Верен негов почитател съм. Ако не мога да му стисна ръката поне мога да си купя книгата.

  5. 5 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 1596 Неутрално

    "Клинти може да ви обясни със сигурност две неща: как се печелят 380 милиона и как се правят седем деца/доказани/."
    Снощи го гледах с една от жените му, Сондра Лок. Желая му да е жив и здрав. И понеже се споменава още един образ на американското кино от минали години, Чарлз Бронсън, горещо го препоръчвам на тия, които не са го гледали.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK