Откъс от "Влез през другата врата" на Весела Люцканова

Издателство "Хермес"

Издателство "Хермес"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Влез през другата врата", с автор Весела Люцканова, предоставен от Издателство "Хермес"


Потопете се в новия роман на Весела Люцканова "Влез през другата врата", изпълнен с носталгия, любовни трепети и вдъхновение. Това е докосваща сърцето книга, историческо пътуване във времето, което стига до най-съкровените кътчета на душата.


Тази книга беше написана, както се изгражда къща – върху здрави темели от вековната ни история, с тухли, всяка от тях исторически факт, и спойка от много истини, малко повече въображение и много повече любов, която я превръща от къща в дом. Влизаш в него и искаш да останеш завинаги. И не само ти, а и децата, и внуците ти. И всички след тях.




Един млад човек, роден другаде, израснал другаде, но с български корен, обещал да пръсне праха на праотеца си на българска земя, се завръща след Промяната, за да изпълни обещанието си и да вложи уменията и силите си в процъфтяването й.


А в миналото, в един от най-трудните периоди на страната ни – по времето на Карнегиевата анкета, пристига уважаван американски професор, за да се включи в нея и да обори нападките и клеветите за извършваните от българите зверства. Продукт на неговия неспирен труд е книгата му "България и нейните хора", която години по-късно е преведена и на български. Неговата правнучка след нещастен развод решава да посети страната, за която прадядо й е писал с толкова обич и възторг.


Двамата млади се срещат на летището в София и се влюбват лудо един в друг. Ще съумеят ли да преодолеят различията си и да приемат страната ни като своя, за да заживеят заедно тук?


А те и двамата са влезли през другата врата на познанията си единствено от книгите, като една от тях – "България и нейните хора" – и за двамата се е превърнала в своеобразна библия.


Весела Люцканова е писател, редактор, издател и преводач. Автор на над 30 книги, от които 20 романа. Носител на наградите за разказ "Сребърният пръстен" и "Голямото читателско жури", както и на 25 първи награди за разкази публикувани в пресата. Носител е и на наградата за съвременен роман на издателство "Хр. Г. Данов" за романа си "Щъркели на леда".


През 1989 г. получава престижната европейска награда "Еврокон-89" за цялостно научнофантастично творчество, връчена й в Сан Марино от международното писателско жури. През 1993 г. става носител на наградата "Гравитон" за добро въображение. През 2003 г. получава Американската международна награда за престиж и творчество "Златна звезда", а през 2008 г. - годишната награда на Съюза на българските писатели за 2007 г. за сборника разкази "Бай, бай, хепинес". Преведена е на много езици.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Влез през другата врата" на Весела Люцканова


1992 година


Вече нищо не го задържаше тук.


Дори старинната къща – огромна и празна, в която бе роден и израснал. Повечето й стаи бяха заключени. Кабинетът на Пиърс О’Махони. Кабинетът на дядо му. Кабинетът на баща му. И спалнята на родителите му, изоставена след смъртта на майка му. Всичко в тях бе замръзнало във времето, такова, каквото е било. А някога във всичките тези помещения е кипял живот... Било ли е, не е ли било...


Беше решил: роден в нея като Ейнджъл О’Махони, щеше да я напусне като Ангел О’Махони.


Превъртя ключа и за миг се вкамени на прага. Както всеки път, щом отвореше вратата. Вече никой не го чакаше. В къщата го препъваха отсъствията на хората, които бе обичал. През целия си живот щеше да ги носи живи в сърцето си, но от години нямаше с кого да сподели нито радостта, нито болката. Нито гордостта си от току-що получената красива диплома, прибрана в чантата му.


Скоро навърши двайсет и пет. Желязната завеса бе паднала преди три години. Вече всички пътища бяха отворени пред него. Време беше да изпълни даденото обещание на дядо си. Старият изскочи като жив от паметта му – толкова добре го помнеше! Приличаше повече на светец с бялата си брада и втренчения си в хората поглед, отколкото на обикновен лекар, който помагаше на всеки, позвънил на вратата им. И винаги успяваше да върне болните към живота.


Само веднъж... не успя. Баща му също бе лекар, и той само веднъж... не успя. Искаха и от него да продължи традицията, но как да го направи, като не понасяше чуждата болка? От вида на кръв му призляваше и от всяко стенание можеше да загуби съзнание. А и помнеше най-важното, лекарите не са богове. Когато навърши осемнайсет, твърдо заяви и на двамата, че ще лекува единствено душите на хората, и след колежа постъпи в Кралската театрална академия в Лондон.


Спря във фоайето. Погледна към закачалката с връзката ключове, които чакаха да посегне към тях. Все отлагаше мига да пристъпи в някой от кабинетите, те криеха само спомени, а той щеше да броди като призрак из тях. Болката от непрежалимите загуби можеше и да го взриви. Първа си бе отишла майка му при раждането на сестричката, която отнесе и нея със себе си. В отвъдното. А като че ли с тях – и баща му, защото той се зазида в мълчание. Години по-късно го последва и дядо му... От стария остана само урната с праха, която чакаше да бъде пръсната върху родната му земя. Него чакаше, защото точно той му обеща, не баща му.


Не можеше повече да отлага. Посегна към ключовете.


Дипломата вече беше в чантата му. Бе навършил двайсет и пет. Нищо повече не го задържаше тук. И баща му вече наистина го нямаше. Бяха се разминавали с него в дните и в безсънните нощи без думи на упрек или на нежност. Някак беше останал без лице, без глас – сянка в полумрака... А майка си я помнеше, въпреки че той бе едва на пет, когато я загуби. Много млада и много красива, вечно засмяна, все си тананикаше някаква песен. Преглътна мъчително.


Почувства отново допира на ръцете й, устните върху страните си, думите й, ласкави и топли. Толкова му липсваше. Как да повярва, че изобщо я няма? Години я търсеше из стаите, викаше я насън, докато усещаше дланите й, устните й и чуваше гласа й, ала щом се събудеше, виждаше над себе си загриженото лице на дядо си, потъмняло от вина. Не успяха да я спасят, нито нея, нито сестричката му, а и двамата бяха признати за едни от най-добрите лекари в Лондон...


Оказаха се безсилни пред смъртта, но само старият признаваше пред него своята безпомощност, докато баща му, затворил се в мълчание, направо го отбягваше. И не само него, а и собствения си баща. Почти не ги забелязваше и двамата, чужд на целия свят, потънал в скръб, измъчван вероятно и от чувство за вина, но за това не проговори никога. Дядо му, макар и вече на години, се превърна за него и в майка, и в баща. Бяха непрекъснато заедно, заобиколил го беше с много обич, за да запълни празнината и майката да не му липсва.


Липсваше му. И по-късно, когато поотрасна и старият отвори още една празнина в сърцето му, той се закле, че ще изпълни обещанието, което му даде, преди да се разболее – да се върне в България, да пръсне праха му и да работи за нейното благо. Дядо му, а не баща му засади в него семето на огромната си любов към тази страна и тя пусна дълбоки корени още от детството му.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на _plamen_
    _plamen_
    Рейтинг: 738 Неутрално
  2. 2
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK