Откъс от "Малка енциклопедия на приятелствата" на Влади Киров

Издателство "Факел Експрес"

Издателство "Факел Експрес"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Малка енциклопедия на приятелствата" с автор Влади Киров, предоставен от Издателство "Факел Експрес"


Влади Киров е роден на 28 ноември 1949 г. в София. Завършва е немска филология в СУ "Св. Климент Охридски" (1973). Работил е като учител в немската гимназия в Хасково, в Института по история към БАН, главен редактор в сп. "Киноработник" (1979 – 1985), редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985 – 1988), редактор в творчески колектив "Дебют" към СИФ "Бояна" (1988 – 1991) и в БНТ –Телевизионен театър (1993).


Сценарист е на над трийсет документални филма, между които "По начин най-благороден" (1985), "Образ невъзможен" (1996), "Атентатът" (1998), тетралогията "Дух и душевност на българина" (1999 – 2006), "Благослов" (2001), "Европолис, градът на Делтата" (2008), "Вляво от пътя Лондон – Калкута" (2011), "Приказки от Балканите" (2016), "Изкореняване" (2018), "Поне за миг да полетя" (2017), "Гражданинът Сис" (2018), "Братя Георгиеви: Евлоги и Христо" (2019), както и на игралните "Пату" (2005), "Военен кореспондент" (2008) и "Имало една война" (2019).




Автор е на книгите "Оловни ордени" (1985), "Розенбуш" (1991), "Делта" (1992), "Спомен за едно превъплъщение, или историята на Кадъм и Хармония" ( 1995), "Юридически казус" ( 2002), "Картографирането на Рая" ( 2007).


Носител е на наградите "Златна роза" за филма "Образ невъзможен" (1996), Годишната награда за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), награда за драматургия от фестивала "Златен ритон" (2012) и др. През 2019 г. е удостоен с почетен знак "Печат на цар Симеон Велики" – златен.


Издателство "Факел експрес" отбелязва 70-годишнината на Влади Киров с издаването на сборника с разкази "Малка енциклопедия на приятелствата".


Редактор Георги Борисов
Художник проф. Иван Газдов


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Малка енциклопедия на приятелствата" на Влади Киров


ОЩЕ ЕДИН НАЧИН ЗА ДОПЛУВАНЕ ДО СПАСИТЕЛНИЯ БРЯГ


Преди много години приятелят ми Красимир Дамянов, писател, рибар, строителен инженер, а от последните двайсетина години жител на Кралство Испания, напусна Националния институт за паметниците на културата и се пресели в град Варна, впрочем родния град на неговата жена Сашка, за да пише своите разкази и новели. Беше вече издал първата си книга.


Това бе смело решение, защото никак добре социалистическата власт не оценяваше проявите на свобода, а от друга страна, нямаше и много пари. Разбира се, идваше често до София, за да продава своите новели и разкази. Така или иначе той се превърна в част от писателския кръг около издателство "Георги Бакалов" в град Варна. Веднъж ме попита дали имам някакъв разказ, който той да предложи на местното списание.


Все пак би трябвало най-общо да бъде свързан с морето, обърна ми внимание той. Нямах, но започнах да измислям някаква история и в края на краищата я написах. Дадох му разказа при поредното му идване в София. Вече бях успял да си купя пишеща машина марка "Марица" и много се гордеех с този факт. Не беше никак лесно. Краси използваше старата "Ерика" на своя баща, за да пише чудесните си творби.


Разказът не бе голям – пет-шест страници. След време Краси се появи в София, носеше машинописа обратно. Смееше се, когато ми показа резолюцията на водещия редактор. На първата страница човекът бе написал с химически молив следното: "Декадентство – не!". На следващата страница с друг химически молив бе отбелязано друго: "Кафка – не, Достоевски – не!". Бележките на мастития варненски писател станаха повод за едно весело напиване, макар че в душата ми не бе никак радостно.


Така или иначе отнесох разказа във вестник "Комсомолска искра" и Николай Заяков, чудесен български поет, го отпечата. След време срещнах познат писател, който боязливо застана до мен. В края на краищата стана ясно защо се държи по този начин. "След като прочетох твоя разказ, престанах да спя. Питах се какъв ли човек е в състояние да го напише...


След като си поприказвахме, предполагам, че сънят ми ще се върне отново. Нямаш вид на убиец!", каза ми той. Оттогава мисля съзнателно за отговорността да се пише, но също така знам, че вече са малцина онези, които помнят как изглеждаше един обикновен химически молив отпреди двайсетина години, производство на моливната фабрика в град Бургас.


Съдбата се оказа жестока към моя приятел. Последния път, когато се видяхме, говорихме за Бог. Мъчителен и безнадежден разговор без начало и без край, така както Бог няма начало и няма край. Немите хора си служат със знаци и вероятно изпитват същите вълнения и сърдечни трепети, когато очертават във въздуха своите чувства. Ние бяхме неми, макар и да си служехме с думи.


Хрониката на тази къса, но за сметка на това поучителна морска история не е записана в аналите или счетоводните книги на нито една търговска компания или застрахователно дружество и въпреки това се разказва и преразказва, доукрасява от брадати моряци, от нежни девойки, мечтаещи за семейно щастие, от мълчаливи и сурови капитани на могъщи кораби, дори и от лекомислени застрахователни агенти, плътно нахлупили сламените си шапки.


Тази преживелица като доказателство на човешката воля за оцеляване в трудни и безнадеждни обстоятелства би могла да се прочете по разпорените и добре измити след това кореми на морските риби, в мастилените петна, впръсквани от меките пипала на октоподите, в хилядите тонове пясък и скали, които водата отнема от спасителния бряг, за да му ги върне обратно като лъскав и красив дар. Като разказвач не съм уверен, че тя е истинска, но съм длъжен да я опиша.


Моторната шхуна "Филип", собственост на малка акционерна компания за морска търговия, превозваше юта в тумбестия си трюм. Погледната отдалеч, дървената шхуна приличаше на бременна крава и затова познавачите на кораби, жителите по крайбрежието, докерите и децата я наричаха помежду си "кравата", но само когато зърнеха гнилото ѝ туловище, завързано на огона на пристанището – иначе веднага забравяха за нея.


Всъщност не бе съвсем така, защото в пристанищните кръчми понякога правеха залагания кога най-сетне собствениците на шхуната ще заповядат тя да бъде изтеглена на док, за да изстържат полепналите по дъното ѝ миди, водорасли и всичко останало. С една дума, нищо особено.


Капитанът ѝ се надяваше да продаде изгодно лъскавото жълто лико, с което докерите на Мадрас бяха натъпкали вътрешността на трюма, и после с част от спечелените пари да купи перли на жена си. Тя обичаше скъпи украшения, а угриженият капитан тъжно презираше нейната слабост, защото я намираше за излишно разточителна. За разлика от жена си той бе наясно колко трудно се намират истински бисерни перли.


В този предобед океанът изглеждаше спокоен, дори тих, макар че опитният капитан знаеше колко измамен може да бъде океанът. Така или иначе югозападните пасати блъскаха леко корпуса на шхуната и по този начин – за удоволствие на екипажа – подпомагаше старите и износени дизелови двигатели, които отдавна следваше да бъдат ако не сменени, то поне ремонтирани, но компанията, оправдавайки се с финансови затруднения, не мислеше така.


Още половин ден преход, и дъските на старото корито щяха да заскърцат до зеленикавите камъни на кея, доволни от поредната си работа. Всичко изглеждаше наред и спокойният океан със своите тук-там пригладени гребени не подсказваше с нищо какво изпитание е намислил и приготвил за моряците.


Мигновено спадане на барометъра, което дежурният вахтен почти не видя, бърза и жестока буря, изскочила неочаквано като преследван дивеч, чиито високи, обли и черни вълни подхванаха като с длани и бездруго неголямата шхуна, и секунди по-късно единствено свределът на водовъртежа, извивайки се меко надолу към бездната, сочеше, че на това място в океана е имало хора, лакътни връзки, мачта, избелели от слънцето и вятъра бради, тъжен капитан и оглушал от моторите механик.


Вратата между живота и не-живота се отвори с трясък и се затвори по същия начин и океанът отново се превърна в пространство от тиха и много солена вода, където се срещат риби, планктон и смърт...
Изглежда че не е било съвсем така...


На не повече от двайсетина метра от неочакваната катастрофа над водата спокойно се поклащаше боядисана в синьо гумена спасителна лодка с двама ужасени и неразбиращи все още какво се е случило моряци. Техните имена бяха Еди и Ома Наста и се оказаха спасени без никакво свое участие, понеже обичаха да играят на карти след вахта в спасителната лодка.


В лодката бе меко, но телата им си почиваха, а невисоките ѝ бордове все пак ги пазеха от океанския вятър. Дори Еди, когото другите подигравателно наричаха Сухата ръка заради жилестите му и много дълги крайници, все още стискаше треперещата в ръката му дама трефа, а неговият другар се бе сгънал с лице към дъното на лодката.


Двамата бяха близки приятели, обичаха едни и същи напитки, често играеха заедно карти, предпочитаха сантасе, също така и боулинг на сушата, заедно се бяха наели на шхуната "Филип", вярвайки на капитана, че старото корито, както той сам определяше своя кораб, е далеч по-сигурно в сравнение с който и да е лойдов гигант. Сега недоумяваха. Изхвърлени от потъналата така неочаквано шхуна по волята на съдбата, прелетели чертата между "да" и "не" в синьо боядисаната гумена лодка, те приличаха на вкаменени от нирвана будисти.


След като се съвзеха от изненадата на сполетялото ги нещастие, двамата приятели се огледаха. Нищо не бе останало от тяхната шхуна. Все пак успяха да зърнат шапката на капитана, която плаваше във водата, сякаш бе новоизлюпен албатрос, загубил майка си в бурята. Първото, което им дойде наум, бе, че са сторили смъртна грешка. За да им бъде по-широко и по-удобно, те бяха извадили от лодката и оставили под платнището провизиите и така бъчонката с питейна вода и двете непромокаеми торби с храна потънаха с останалите, а до спасителния бряг бе непоправимо далеч.


Ома Наста, малко трътлест за моряк, който на сушата съвсем не приличаше на професионален морски вълк, стискаше между краката си, сякаш бе играч по ръгби и не знаеше какво да прави с нея, последната изпразнена от него тенекиена кутия холандска бира, която по време на летежа на лодката бе наранила лицето му и капките кръв от раната по веждата избледняваха в пръските солена вода.


Притежаваха немного и онова, с което можеха да се борят с вълните и смъртта, бяха двете малки сини гребла, картата за игра дама трефа и празната кутия от бира.


Наистина няколко дни гребаха, като непрекъснато се сменяха, за да пестят силите си, и се надяваха на спасение. Всъщност притежанията им намаляха, защото Еди, като се опомни, хвърли ненужната и за двамата карта във водата и си обеща никога повече да не играе на карти, ако остане жив. Истински вярваше в своето спасение.
Римляните твърдят, че нещастието никога не идва само, и както повечето техни твърдения, и това се оказа вярно, защото положението им стана безнадеждно, когато една нощ, премалели от гребане и липса на вода и храна, заспаха, а една пъргава вълна отвлече и двете гребла.


Жалко е, че добре подготвените иначе историци на морските компании, изследвачите на историята на корпоративните интереси високомерно пропускат и не обичат да споменават за тази човешка история, а тя е истинска и поучителна и за да я слепя, си служа не с техните знания, а с плясъка от крилата на съмнителни птици.


Еди, наричан още Сухата ръка, и Ома Наста разбраха, че са загубени и че ще загинат като истински моряци – в океана. Вече нямаха гребла, нямаха вода, а да се опитват да преплуват оставащото разстояние, бе напълно немислимо. Като истински моряци и двамата не умееха да плуват. Простиха се един с друг, изповядаха се един пред друг, оказа се, че съществува неяснота около една жена с прозрачна кожа и половин карат диамант, изшепнаха "Отче наш...", доколкото умееха, и зачакаха смъртта, когато облата, прорязана с бръчки глава на Ома Наста произведе доста съмнителен план за собственото си спасение.


Трътлестият моряк огледа себе си, после внимателно прецени и жилестото тяло на своя приятел и твърдо реши, че именно той, Ома Наста, всъщност заслужава повече да живее, отколкото Еди. Преструваше се, че смъртта го отнася, а в действителност напрягаше всичките си сили, за да изчака Еди да заспи. И наистина успя и когато се увери през клепачите си, че всичко е наред, Ома Наста мълчаливо закла с отвора на тенекиената кутия отчаялия се човек. От вратната вена на Еди бликна кръв, но Ома Наста я наблюдаваше хладно. После хвърли кутията в океана. Промуши дългите ръце на мъртвия си приятел през отворите за греблата и започна да гребе с тях.


Седнал върху тялото на мъртвия Еди, Ома Наста с ожесточение гребеше с дългите жилести ръце и те вършеха добра работа. Мисълта, че е останал сам, му даваше сили непрекъснато.


Дълго греба и ръцете на Еди се покриха с морски звезди, полепнаха с водорасли и медузи, солената вода ги втвърди, мумифицира ги и те станаха почти красиви, като извадени от морското дъно изящни и миниатюрни гръцки колони. Слънцето блестеше в нежните ципи на медузите. Убиецът благодареше на Бог, че му е пратил такова хрумване, макар че в умопомрачението си понякога допускаше, че това хрумване не е Божие, а на Сатаната.


После преставаше да мисли. Във всеки случай реши, че ако оцелее, ще направи дарение на свети Николаус, но не поглеждаше към затворените очи на приятеля си. Когато зърна светлините от фара на Мадрас, Ома Наста изхвърли трупа във водата, още веднъж благодари на Бог и се закле да промени завинаги професията си, макар и да нямаше голям избор.


Спаси го патрулният крайбрежен катер.


Ома Наста разказа на собствениците за случилото се с шхуната, без да обяснява всички подробности около своето тайнствено спасение, получи застраховката си и се оттегли, като не искаше да си спомня за нищо. Собствениците на шхуната "Филип" обвиниха за нейната гибел тъжния капитан и неговата жена така и не получи мечтаните бисерни перли. Ома Наста изпрати половината пари от застраховката в Утрехт като дарение на добрия свети Николаус, закрилника на истинските моряци, оцеляващи при всички обстоятелства.


Заживя във вътрешността на страната. Купи си дървена хижа и отиваше в пристанищния град единствено ако имаше неотложна работа. Тогава забеляза, че всяка сутрин на прозореца в дневната каца една морска чучулига, но с толкова голяма глава, че приличаше на изрод. Морската чучулига бе много редовна, кацаше на перваза, отмяташе с грозната си човка мрежата против комари и проницателно разглеждаше стаята. Седнал в един фатерщул, купен от пристанищния град на старо, Ома Наста се чувстваше отвратително. Посещенията на морската чучулига продължиха много дълго.


Една сутрин, потиснат от предстоящия горещ и душен ден, Ома Наста не издържа и ядосано извика.
– Какво искаш от мен, дявол да те вземе? Кажи какво искаш?
Птицата смутено се извъртя, защото изглежда, не очакваше да бъде разпитвана за целта на своите посещения, направи напред-назад няколко крачки по перваза, изви главата си встрани, така че да не вижда Ома Наста, и извинително рече с човешки глас.


– Ей, бога ми! Нищо! Просто ми харесва да те гледам...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 1605 Неутрално

    Страхотен, човешки текст!
    Фактът, че проф. Газдов е илюстратор също е показателен за високото ниво!!!
    УВАЖЕНИЕ!

  2. 2 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 941 Неутрално

    Влади - един от малкото пишещи в бг дето стават.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK