Трудна изповед (разказ от "Митология на прехода" от Алек Попов)

Корицата на книгата е на Дамян Дамянов. Изданието е на "Сиела"

Корицата на книгата е на Дамян Дамянов. Изданието е на "Сиела"



"Дневник" публикува разказа "Трудна изповед" от книгата на Алек Попов "Митология на прехода" и въведението от автора.


Така се случи, че въпреки възможностите и изкушенията, които предлагаше животът в чужбина, избрах да прекарам по-голямата част от 90-те в България. Първият разказ в тази антология е написан през 1989-а, а последният – някъде в края на 97-а. "Да ти се случи да живееш в интересни времена", гласяло древно китайско проклятие. Е, случи ми се. Или по-скоро, случи НИ се. Живяхме и оцеляхме: кой повече, кой по-малко. А имаше, разбира се, и такива, които въобще не оцеляха – за тях също става дума в тази книга. Може би неслучайно разказите най-често се водят от първо лице, а лирическият герой държи да подчертае, че се явява свидетел, а понякога дори и пряк участник в събитията. Давам си сметка, че такава роля предизвиква очаквания за документална достоверност. Боя се, че тези очаквания ще бъдат излъгани. Никога не съм си поставял задача да бъда хроникьор на епохата. Това са всъщност моите рефлексии на действителността. Хроника на въображението, забило по дивите пътища на свободата – без спирачки, без табута. Документ за странните движения на фантазията, провокирани от революционните по мащаб и интензитет промени в обществото. Хиперболизирани, демонични, смешно-страшни фрески, запечатали разпада на една утопия. Моят начин да оцелея! Бях там, бях тогава и ще свидетелствам за общата ни лудост. За възторга и падението, за абсурда, пронизал ежедневието ни, за нихилизма, покълнал от корена на надеждата. За вечната човешка слабост и вечната несбъднатост на утопиите. Бях там: и когато старото се срина, и когато новото се въздигна, и когато новото се пропука, а под него се показа старото... Бях там. Не избягах. Видях всичко с очите си, но го описах така, както го видях със сърцето си. А какво ще видиш ти, читателю, вече е съвсем друг въпрос. Възможно е да си кажеш: ама какви са тези абсолютни щуротии?! Понякога и аз си казвам същото. Чета и се чудя: как са ми хрумнали тия неща, откъде, защо? Интересните времена раждат интересни форми на мисълта. Оставих всичко, както си беше, като стая на тийнейджър след вихрен купон, като лаборатория на ненаситен експериментатор с все още димящи епруветки и колби, в които къкрят непредсказуеми съединения. Не съжалявам за нищо. Миналото не може да се промени. Променя се само настоящето.
Авторът


Алек Попов

© Георги Кожухаров

Алек Попов


ТРУДНА ИЗПОВЕД




...Направи му впечатление, че днес клубът е някак различен. Дори необичаен. Беше разхвърлян. Столовете бяха разместени, по паркета личаха кални следи, портретите от стените бяха изчезнали. Сякаш тайфун беше минал през залата; Геодон недоверчиво изучаваше остатъците от храна, пръснати по заседателната маса, празните шишета, угарките... Кой е вилнял тук? Какво? Изпита хлад. Усети несигурност. Залата изведнъж му се стори огромна. В дъното ѝ самотно стърчеше тясна кабинка от червен плат. Той се запъти бързо натам, сякаш търсеше убежище от безпорядъка наоколо. Паркетът жалостиво проскърца.


Кабинката беше разделена на две части. До стената имаше висока груба табуретка. Геодон седна и доближи лице до малкото зарешетено прозорче, изрязано в шперплатовата преграда.


– Другарю – прошепна плахо той, – аз дойдох.


Не очакваше да получи отговор и все пак изчака около минута, преди да подхване своята дълга, мрачна изповед. Каква кошмарна седмица! Хората направо бяха пощурели. Толкова лекомислени и злонамерени изказвания! Толкова необмислени и опасни постъпки! Господи, каква мръсотия...


Чувстваше се по-задръстен от всякога. Защо, защо хората бяха тъй зли и притворни, та нямаха доблестта да се явят сами пред милостивия служител и да му разкажат за думите и делата си, да му разкрият тайните си нечестиви помисли? Не се съмняваше, че ще им олекне. Но те предпочитаха (изглежда, такава е природата на грешниците) да се крият в мишите си дупки, да се събират скрито, по късна доба, и да хулят, озъртайки се боязливо; да хулят всичко онова, на което се крепеше мирозданието. Да хулят. Да хулят.


Ала има, има един по-висш промисъл, който бди над човека и го предпазва от окончателна гибел.


И ето че той, Геодон, беше станал част от нея, поемайки драговолно кръста да изповядва чужди грехове. Вече двайсет години. Всяка неделя. Мозъкът му се бе превърнал в магнетофон – паметта му запечатваше всяка изтървана дума, всеки случаен жест. Понякога му се струваше, че помни прекалено много неща; на пръв поглед неща безобидни, безполезни и незначителни – сведения, които служителят можеше и да откаже да приеме. Ала това не се случваше никога. Напротив, човекът от другата страна на прозорчето беше ненаситен. Винаги искаше да знае всичко и още, и повече. Задаваше въпроси. Изгребваше паметта му до последното зрънце.


Днес служителят беше странно мълчалив. Геодон говореше бавно, несигурно; думите лъкатушеха като тясна пътечка през тресавището на паметта му – хлъзгави, коварни, нестабилни. Движеше се предпазливо от дума на дума; спираше, връщаше се и отново продължаваше, изпитвайки предварително всяка – няма ли да го подведе. Липсваха му насочващите, ободряващи въпроси. Разбирането. Интересът. Онази невидима връзка, която осъществяваше трафика на информация, сякаш бе прекъсната.


– Другарю... – прошепна той умоляващо.


Ала никой не му отговори. Почувства се изоставен, предаден. Опита се да продължи, но се запъна, заплете се; започна да пелтечи. Думите рикошираха в стената от мълчание и се връщаха обратно в главата му.


– Другарю! – повтори отчаян.


Няколко минути остана неподвижен, с натежала от думи глава. Докато се реши. Стана, заобиколи кабинката и надникна в другата половина. Там нямаше никого. Табуретката беше обърната нагоре с краката. На пода съхнеше голямо лайно. Миришеше. "Вандали!" – каза си той. Добра се до средата на залата и се тръшна на един стол. Главата го болеше. Разни изречения циркулираха безсмислено из гънките на мозъка му като детски влакчета с безброй вагончета – звънят, свирят, тракат. Омагьосан кръг...


Обикновено се прибираше за обяд в твърде приповдигнато настроение. Отрезвен, пречистен, мозъкът му празнично сияеше. О, какви прекрасни, прости мисли се раждаха в главата му тогава! Но сега...


– Какво ти е? – изумено го попита жена му. – Да не си влюбен?


Влюбен ли?... Беше скапан. Затвори се в спалнята и дръпна пердето. Не искаше да вижда. Не искаше да чува. Искаше да легне по гръб и да забрави всичко. Лежеше и си представяше, че главата му е празна. Празна тъмна дупка. Това не помагаше, защото не беше истина: вътре гъмжеше от хиляди неща. Хиляди глупости. Не, какви ти глупости! Сетивата му бяха нащрек. През стената долиташе сигналът на вражеска радиостанция. Съседите коментираха нещо на висок глас. Невидимо копче включи допотопния магнетофон в главата му: тежките ролки се завъртяха, проскърцвайки ритмично. Трупаха думи. Още думи в бедната му глава. Не можеше да ги спре.


Ролките се въртяха. Придърпа две възглавници и ги притисна към ушите си.


На другата сутрин, вместо да иде на работа, Геодон отново се запъти към клуба. Имаше недоспал, измъчен вид. Мозъкът му цяла нощ беше жужал и бръмчал като разбунен кошер.


Вървеше бързо, с малки твърди крачки като механична играчка, пусната на високи обороти. Беше ветровит ноемврийски ден с ята от мъртви листа, кръжащи над сградите. Уличният прахоляк драскаше обувките. Клубът беше заключен. Заключен и запечатан. Геодон не можеше да повярва; няколко пъти натисна дръжката. Напразно. Долепи лице до един от прозорците и надникна вътре. Дори не беше почистено... Кабинката унило стърчеше в дъното, ала Геодон знаеше – там няма никого. Дъхът му остави печална мъглявина върху стъклото. Сгуши се в полушубката си и застина в една ниша, недалеч от входа. Зачака – час, може би два. Вятърът премяташе листа по керемидите, гугутките мързеливо прелитаха от стряха на стряха и гукаха. Гу-гу-гу... Какво искат да кажат с това "гу"? По инерция мозъкът му прищрака и записа подозрителния звук. Гу. Гу. Гу. По дяволите! "Май че откачам" – каза си Геодон.


Прекара остатъка от деня в безцелно скитане по улици и по градинки. Но както и да се шляеше, накрая стъпките му неизменно го отвеждаха пред клуба. Опитва бравата – заключена. Лепенките с печатите стоят непокътнати. И пак поема – безкрайни скучни обиколки. С вдигната яка и прихлупен каскет. А под каскета думите дрънчат ли, дрънчат като гайки в метална кутия.
Вечеряха мълчаливо. Малко преди да седнат на масата, жена му беше казала:


– Изглеждаш уморен.


– Ти също... – бе отвърнал той.


Имаше чувството, че дъвче хартия. Голата крушка по средата на тавана пръскаше безцветна светлина. Стените на кухничката бяха отрупани с рафтове. Рафтовете – натъпкани с буркани. През мътната саламура надзъртаха камби и краставици със сплескани мутри.


– Ще взема да си легна – рече той, след като се навечеря.


В зъбите му се бяха заплели жилави месни конци. "Що за гадости ни пробутват напоследък!...", хрумна му неочаквано. После се сети, че това е твърде неподходяща и опасна мисъл, и побърза да я забрави. Обаче мисълта не си отиваше; стоеше си в главата му, залепнала като муха върху мухоловка. Ролките се въртяха.


– Ами лягай си... – подкани го жена му.


– Ти няма ли да си лягаш? – осведоми се механично той.


– След като измия чиниите – отвърна тя.


Отдавна не спяха заедно. Лежаха един до друг като два чувала пясък върху грубата везна на пружината. Тежаха еднакво. Когато единият захъркаше, тялото му постепенно пропадаше надолу, натежало от сънища и умора. Скоро след това обикновено заспиваше и другият и везната отново се изравняваше...


– Спиш ли, Лукреция? – прошепна той в тъмнината.


Едрото ѝ тяло се размърда под завивката. Лъхна го дъх на престояла плът.


– Лукреция, искам да ти кажа нещо – рече той.


Тя се обърна тежко по гръб. Ухото ѝ зейна срещу него.


– Казвай – промърмори в полусън.


Геодон се поколеба. Все пак това беше секретна информация... Но чувстваше, че ако не започне да говори, главата му ще се пръсне като стар гноен цирей. Естествено, няма да изпее всичко. Далеч не всичко и не най-важното. Само една малка част, колкото да свали налягането под черепа.


– Лукреция – поде предпазливо той, – съседите отново слушат чужди радиостанции... Старият Рунев по цял ден се хвали с вносните си маратонки. А синът му седнал да разправя вицове пред блока. Дъщерята на Куфов пее на английски. Димитър от службата ми каза под секрет, че купил сто долара. Гълъбите гукат накриво, Лукреция...


Думите потъваха в зеещото ухо, лутаха се известно време из сънения, негостоприемен мозък на жена му и излитаха през другото ухо. Известно време се рееха в тъмнината като уплашени пеперуди и неполучили прием отникъде, се връщаха отново в главата му.


– Лукреция, чуваш ли ме? – прошепна той.


– Говориш глупости – рече тя с каменен глас.


– Не, не са... – опита се да спори той, ала никой не му отвърна. Пружината от другата страна бавно започна да хлътва.


От сутринта ръмеше ситен леден дъждец. Мокри улици. Мокри автомобили. Чадъри. Подгизналите им краища унило приплясват като криле на измръзнал птеродактил. Геодон седеше в кварталната кръчма, сам на масата в дъното, и обръщаше чашка след чашка. Отново не беше на работа. Не можеше да го понесе: колегите му не правеха нищо друго, освен да сплетничат и да злословят. Не и днес! Отпи солидна глътка. Това помагаше. Засега. В главата му се бе спуснала плътна завеса. Иззад нея долавяше приглушено шумолене. Като мравки в кибритена кутия. Кръчмата постепенно се пълнеше; задимяваше се. Изведнъж установи, че вече не е сам на масата. Насреща му се бе разположил непознат мъж. Изглеждаше така, сякаш бе седял тук от самото начало. Кръстосал крак връз крак, подпрял бодливата си буза на лакът. Беше млад. Пръстите му неспокойно танцуваха по стените на пълната чаша, очите му шареха.


– Здрасти, как я караш! – живо подхвърли той, щом усети, че е забелязан.


Геодон изумено премигна:


– Наздраве! – непознатият вдигна чашата си.


Геодон вдигна своята. Познаваха ли се? А може би онзи го познаваше. Откъде? Изведнъж го осени особено подозрение. Самият той през всички тези години никога не беше виждал служителя, пред когото изливаше съкровищницата на паметта си. Чуваше гласа му, усещаше дъха му – невинаги твърде приятен, но самият човек винаги бе оставал скрит от погледа му в съседния отсек на кабината.


– Как я караш? – повтори непознатият. – Как си, искам да кажа... Какво ново по тия места?


Беше му трудно да прецени – познава ли гласа. Самият служител понякога също променяше гласа си, от което Геодон бе заключил – понякога те се сменят. Или ги сменят. Какво целеше с тия въпроси? Дъхът му със сигурност беше противен. Имаше лоши зъби. Така ли изглеждат служителите? А може би се прикрива под фалшива външност. Значи преградата между тях още стои. Както досега. Онова, което ни разделя, всъщност ни съединява. Странна мисъл, нали?


– Защо мълчиш? – подхвърли озадачен непознатият. – Толкова ли нямаш какво да кажеш?...


Той! Точно той!


– Ами... – подхвана Геодон съучастнически – съседите отново слушат чужди радиостанции. Старият Рунев се хвали с вносните си маратонки. Синът му разправя вицове. Дъщерята на Куфов пее на английски. Димитър от службата купил сто долара на черно. Гълъбите, такова, и те...


– Какви ги дрънкаш – прекъсна го мъжът. – Какви ги дрънкаш!


Сложи пръст на челото си и го завъртя многозначително. Геодон млъкна виновно. Завесата се беше вдигнала: мравките отново пълзяха под черепа му. Косата му настръхна едва доловимо. Клепачите му нервно затрепериха. Непознатият му хвърли дълъг поглед, изпълнен с досада, взе чашата си и се премести другаде. Глъчката постепенно се усилваше; без да иска, Геодон започна да попива разговорите от съседните маси. Грубите високи гласове нахлуваха в главата му като пияни каубои. Ритаха, удряха, стреляха. Ролките на стария магнетофон заскрибуцаха. Стените на черепа му започнаха застрашително да пращят. Плати и побягна.


На стълбите едва не се сблъска с Рунев. Слизаше да изхвърли боклука. Напет, жизнен старец, бивш треньор по плуване. Беше обул демонстративно новите си вносни маратонки.


– Екстра са! – отбеляза той, поглеждайки към краката си.


Геодон понечи да се шмугне мълчаливо нагоре, но онзи му препречи пътя със смрадливата кофа.


– Това се казва обувка... – рече замечтано Рунев. – Виж само каква кожа, а? Каква подметка... Супер, нали! Ние след сто години само езиците им не можем да направим. Да. Помни ми думата: след сто години! Това е. Изкуство, братко! Изкуство...


Гласът му остана да кънти в главата на Геодон дълго след като отмина надолу с проклетата си кофа.


Заредиха се скучни, мъчителни дни. Не смееше да си подаде носа навън от страх да не се натъкне на нещо, което по силата на инерцията и дадения обет щеше да го обремени. Но и стоенето вкъщи по цял ден сам не даваше по-добри резултати. В задръстената му глава протичаха необясними, крайно обезпокоителни процеси. Насъбраната престояла информация като че ли започваше да гние и да отравя собствените му, доскоро благочестиви мисли. Понякога например си казваше: "За всичко е виновна системата" или "Рибата се вмирисва откъм главата", или пък нещо друго, не по-малко двусмислено и опасно. Никога досега не бяха му хрумвали подобни мисли и това безкрайно го натъжаваше. Ала по-страшното бе, че мозъкът му педантично записваше тези лекомислени хрумки, сякаш бяха изречени от случаен минувач. Складираше ги механично в паметта му, без да се интересува от болките и пращенето по шевовете на черепа.


Ролките се въртяха. И дори когато седеше сам, напълно сам, стиснал в отчаяние главата си между дланите, долавяше жалното им скрибуцане... Записваха собствените му мисли. В такива мигове предпочиташе да бъде навън – да тича между дърветата в кварталната градинка или да събаря боклукчийски кофи по улиците. Харесваха му трясъкът, дрънченето и целият този боклук, пръснат по паважа като изкормена памет. Ала понякога се случваше да го изпреварят: оказваше се, че някой друг е минал преди него и е обърнал всички кофи. Напразно надзърташе по дворове и входове. Беше времето на обърнатите боклукчийски кофи...


Стовари се запъхтян на една пейка. Свали каскета си и избърса запотено чело. Пейката беше мокра. Беше валяло. До крака му имаше продълговата локвичка. В дъждовната вода плуваше кафяво листо. Разбъркани, разбити на букви и срички, думите в главата му отново се съединяваха; търсеха се една друга и се подреждаха като атоми на дълга, чудовищна молекула. Някакъв пес изскочи между дърветата, приближи се и започна да го души. Голямо, кално животно. Доколкото можа да прецени – сетер. Кучето се изправи на задните си крака и се втренчи в лицето му.


– Ти да не си се загубил, а? – промърмори Геодон.


От изплезения език на кучето се вдигаше пара.


– Да не си избягал, а?... – продължи да го подпитва Геодон.


Животното мълчеше, вперило умните си очи в неговите.


Внезапно Геодон се наведе към кучето, сложи ръка на устата си и рече:
– Ще ти кажа нещо, ама ще си траеш.
Сетерът кимна.


– Съседите – подхвана шепнешком той – слушат чужди радиостанции. Имам и един друг съсед... – Гласът му неочаквано се оживи. Заговори бързо и отсечено, сякаш докладваше пред някаква висша инстанция.


Озадачено от доверието, което му се оказваше, кучето остана няколко минути в позата на прилежен слушател. После без видима причина стана, подви опашка и побягна нанякъде.
Геодон млъкна и тъпо се загледа след него.


Пустите алеи сивееха в здрача. От булеварда долиташе ръмжене на претоварени автобуси. Дълги жълти светлини се стрелкаха между дърветата. Беше студено. Геодон седеше на пейката – вдървен, свит в полушубката си. Ролките скърцаха тънко и протяжно в главата му като прищипани щурци. Седеше и не помръдваше. Сякаш бяха източили кръвта от тялото му и бяха налели живак. Една катерица се шмугна зад него и чевръсто се покатери върху близкото дърво. Изведнъж му се стори, че някой стои зад гърба му и го наблюдава. Сковано завъртя глава. Вратът му изпука. Зърна размазания силует на едър човек.


– Ей, какво си ме зяпнал! – изръмжа прегракнало той.
Човекът мълчеше.


– Какво искаш? – попита Геодон и добави кисело: – Аз съм мъж. Онзи не каза нищо. Просто си стоеше и го гледаше. Беше доста едър. Добре сложен тип.


Геодон с мъка изправи вдървеното си тяло и се приближи до непознатия.


– Хм – изсумтя той и се почеса по напращялата от думи глава. Срещу него стоеше паметник.
Това не му направи особено впечатление. Облегна се на каменната ръка, стиснала остър предмет с неясно предназначение, и каза:


– Странни работи стават напоследък... Съседите слушат чужди радиостанции. Дъщерята на Куфов пак се е разпяла на английски. И Рунев с тия вносни маратонки...


Замълча. Вдигна поглед към каменното лице. Изглеждаше спокойно и съсредоточено. Лице на човек, който слуша. Окуражен, Геодон продължи да говори. Да излива мръсния боклук на паметта си. Говори дълго. Каза всичко. Човекът слушаше.


Беше добър слушател. Не знаеше дори името му. Бронзовите букви бяха откраднати, в камъка личаха само дупчиците, като извънземна азбука. Геодон продължи да идва. Всяка седмица. В петък, след пет, когато градинката опустява. Идва тук и докладва. Какво казал този, какво направил онзи. Хората са толкова непредпазливи и злонамерени!... Човекът слуша. Геодон говори.
И това като че ли е всичко.


Един ден Геодон отново пристига. Както винаги, в петък, след пет. Мозъкът му искри и припуква като претоварена електрическа мрежа. Ролките фалшиво скрибуцат. Но паметника го няма. Не може да повярва. Дълго се взира в разкъртения постамент. Как така? Защо? Тихо е. Прехвърчат снежинки. През тънкото снежно було се виждат потъмнели листа. В земята личат дълбоки черни стъпки. Стъпки на тежък човек.


1994


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 2075 Неутрално

    УВАЖЕНИЕ!!!!
    Алек Попов е сред хората, които с текстовете си се опитват да ни помогнат, като общекство/ако допуснем хипотезата, че сме такова/ и като народ да осмислим онова, което НИ СЕ СЛУЧИ през последните 30 години!!!
    За съжаление се оказва, че май сме били само обект и публика на случването на нещата....

  2. 2 Профил на МОЙШЕ  ТОЛКОЗ
    МОЙШЕ ТОЛКОЗ
    Рейтинг: 1051 Неутрално

    Мъченията на многострадалния доносник веднага след 10/11-така разбрах текста. Вероятно греша-нямаше ме в НРБ от 21 г' преди това.

    THOSE ARE MY PRINCIPLES! AND IF YOU DON'T LIKE THEM...WELL, I HAVE OTHERS, TOO!




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK