Откъс от "Германският пациент" на Михаил Вешим

Издателство "Сиела"

Издателство "Сиела"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Германският пациент", с автор Михаил Вешим, предоставен от Издателство "Сиела"


"Германският пациент" от Михаил Вешим – лабиринтът от думи на хумора!
Новият сборник на Михаил Вешим, "Германският пациент", прави портрет на света, в който живеем, в плетеница от хумор, магия, смях през сълзи и безмилостен реализъм.


След затишие от повече от година излезе "Германският пациент", новият сборник с разкази на любимия на поколения български хуморист Михаил Вешим. Предколедната треска се оказа подходяща атмосфера за книгата, която с оръжията на хумора отправя предупреждения за съвременния свят. Докъде стигат абсурдите в ежедневието? Само хуморът може да ни провокира към размисъл.




В този разделен на пет части сборник песъчинките на времето ни пренасят през разказите със сериозен хумор – или може би хумористична сериозност. Митичните и магични смешни истории от началото прерастват едва уловимо, докато в края станат съвсем реални, тъжни. Истории, които ни предупреждават за света, в който живеем днес, и за това, което предстои да се случи. Пътеписи, истории от младостта, разкази на близки и познати – смешно-тъжната плетеница от думи е може би най-съкровената книга на Михаил Вешим досега.


Преди 30 години хумористичните разкази ми се виждаха лесна работа. Сега работата не изглежда толкова проста. Колкото по-дълго пиша, толкова по-трудно ми се получават кратките разкази. Докарал съм се до онова положение, за което пее блусарят Камен Кацата в парчето "Боли ме главата": "Забравил съм кво търся, но не е кво да е" – пише Вешим.


"Германският пациент" продължава дългогодишното партньорство между автора и художника Дамян Дамянов, илюстрирал повечето от кориците му, както и "Руският съсед", "Когато бях армейски генерал", детската книга "Заведи ме вкъщи" и най-новото издание на "Английският съсед". Черно-белите илюстрации населват света на Михаил Вешим с герои, също толкова магични и същевременно реални, колкото буквените си аналози.


Търся онзи хумор, дето ръжда не хваща, допълва авторът. Текстовете, родени само от вица на деня, бързо ги яде корозията – те остаряват не с години, а с часове. Сега връчвам на читателя ситото, за да пресее написаното.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Из "Германският пациент" на Михаил Вешим


Беше чуден слънчев ден в средата на октомври, един от ония дни, в които човек се възторгва безпричинно, само от факта, че е жив.


Но хер Бекер, нашият германски пациент, не се възторгваше, защото бе в депресия.


Не забелязваше гората, размазала се в есенни бои като палитра на импресионист. Не се впечатляваше от планината, нито от чистия въздух, нито от ромона на рекичката в дерето. Не вдигаше поглед и към небето – там, в безоблачния простор, един към друг, летяха два самолета и разчертаваха синевата като с бял тебешир. Аха да се сблъскат – но трагедията се размина, всеки продължи по маршрута си, а белите им дири се стопиха в безкрая и изчезнаха.


Докато депресията на хер Бекер не се стапяше, не изчезваше.


Иначе беше едър германец, расъл много над стоте кило¬грама и малко над шейсетте години, колкото нависоко, толкова и нашироко. Здраво тяло, но болен дух – бушонът му дал накъсо. Отказва контакт: лицето му – гипсова отливка без израз, пълните му устни не помръдват – нито за усмивка, нито за гримаса. Сивите тевтонски очи гледат стъклено и празно, не към красотите на планината, а в една точка – там някъде, между кочината на прасетата и овчарника, към купчина естествен тор.


А на торището – нищо особено, две кокошки ровеха за червеи и щом клъвнеха някой, го поглъщаха като макарон. Тъпо е в такъв ден да зяпаш кокошки и червеи, вместо да се радваш на живота, който е прекрасен, но как хер Бекер да се зарадва, щом бе изпаднал в душевна пропаст.
Болният му дух имаше нужда от лечение. От спешна, шокова терапия.


Но преди терапията нека да разкажа какво търси този депресиран германец точно днес, точно тук, в тая троянска махала – и то в края на махалата, където дори няма къщи, а само стопански постройки, свинарник и овчарник. После започва гората.


Доведе го приятелят ми Младен, сериозен шахматист и несериозен бизнесмен – покани го не просто на гости, а на лечение. Двамата от години са шахматно свързани – игра¬ли са стотици партии заедно, на живо и по интернет. Преди няколко дни Младен получил обаждане от фрау Бекер. Тя съобщила, че мъжът ѝ не е добре – щом го пенсионирали, изпаднал в депресия. Затворил се в себе си, престанал да разговаря с близките си и загубил интерес към живота.


– Ще му върна интереса към живота! – успокоил тре¬вожната германка Младен така уверено, сякаш не е шахматист и бизнесмен, а професионален психиатър. – Само ми го прати тука, ако искаш и с придружител.
Хер Бекер пристигна на софийското летище сам, без придружител. Младен веднага го натовари – него и депресията му, в колата си, за да го доведе тук, в тази планинска махала, в своята селска къща, където трябваше да му се въз¬върне интересът към живота.


Без обстойни прегледи домакинът сне анамнеза на пациента и набави нужните антидепресанти за лечението му.


Единият бе петлитрова дамаджана с отлежала сливова от мазето на бай Минко, местен ракиджия алхимик. Казанът в двора му пушеше непрестанно и от чучура църцореше всякакъв дестилат – джанков, сливов, от черници, дренки и къпини, пък и от стари компоти. Щом разбра какъв е случаят, че ще лекуваме душа, при това чуждестранна, бай Минко бръкна в златния си резерв – извади тази дамаджана и я нарече "моето старо злато". Питието с цвят на зехтин "екстра върджин", мек вкус и сериозен градус, бе прекарало седем години в черничево буре. Предписва се само за орално приложение, противопоказания – не се наблюдават.


Вторият антидепресант бе от кочината на бай Дочо – местен овчар и свинар. Имаше колебание около избора на лекарство – овче или свинско, но Младен посочи прасето. Германците по традиция ценят това животно във всякакви форми – на пържоли, като джолан, на вурстове или наденици.


Освен овчар и свинар бай Дочо беше и касапин без сан¬тименти. Бързо и делово превърна своя седемдесеткилограмов питомец в натюрморт. Заклан, опърлен, обръснат чисто и окъпан с маркуч, натюрмортът лежеше сега с разпран корем върху две дъски, като на маса за аутопсия. Сякаш дипломиран патоанатом, с нож в ръка, сред красотите на жива¬та природа бай Дочо разфасоваше мъртвата – превръщаше свинското тяло в пържоли, филенца и каренца. Нужни не за обикновен гуляй, каквито обикновено се правят по тия места, а като медикаменти – за лечение на душата.


Щом се разгоря и огънят, накладен от сухи букачки, терапията можеше да започне.


По идея на Младен това бе пикник терапия на откри¬то. Психиатричният кабинет бе изнесен на километър извън неговата къща, на поляна, сред естествения декор на свинарника и овчарника. Вместо легнал върху кушетка, както е практиката на повечето психиатри, пациентът хер Бекер бе положен да седне на единствения здрав стол, който се намери по тия места.


Останалите се разположихме на дъбови пънчета – напълно в тон с импровизираната маса, сглобена от две дървени щайги, застлани с жълт вестник – жълт и по съдържание, и от старост. "Дебил се сношава с кокошка" – прочетох заглавието на статията, която се падна от моята страна на масата. Погледнах кокошките върху торището и си помислих, че това са истински щастливи кокошки – живеят си тук в планината, далеч и от дебили, и от журналисти.


За разлика от кокошките хер Бекер не изглеждаше щастлив. Но не изглеждаше и нещастен. Състоянието му можеше да се определи като "стабилно, без изменения". Типично за заболяването му.


– Старт! – даде знак приятелят ми Младен в ролята на главен психиатър. Аз, в ролята на медицинска сестра (или брат), вдигнах дамаджаната и налях по братска доза в чашите. Те бяха захабени и от различен калибър – на пациента отредихме най-чистата. Но чашите са от значение за снобите, истинските мъже могат да пият и от шишето. И от дамаджаната


Първата глътка сливова ми се видя мека и слънчева, като меката есен наоколо. Нещо подобно рече и Младен – свърза златната сливова със златната есен. А бай Дочо се изрази не толкова поетично:
– Добра е пукницата!
Хер Бекер даже не погледна към чашата си.


– Заболяването е сериозно, борбата ще е трудна! – каза психиатърът Младен и стана да разръчка огъня – сухите букови дървета горяха с весел пламък. Всичко в тоя ден ми изглеждаше весело, даже и депресията на хер Бекер. Отпих яка глътка и разказах вица за габровеца в депресия. Лекарят му предписал шопинг терапия, да си купи нещо скъпо. Габровецът се връща след ден и казва, че похарчил 1000 лева, а нямал подобрение. "Какво си купи за 1000 лева?", пита го лекарят. "500 евро!"


Здравите се засмяха, пациентът – не. Нормално за душевноболен, не му е до смях, боли го душата.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на DDR
    DDR
    Рейтинг: 3216 Неутрално

    Страхотен е Вешим. Горещо препоръчвам и "Нашингтон"

    Принадлежността към дадена нация не е даденост, тя е въпрос на възпитание а след време и на осъзнат избор. Културталибан - с комсомолски плам определя кой е културен и кой чалгаджия.
  2. 2 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 3423 Весело

    Ха-ха-ха...
    Тоя виц за габровеца не го знаех...

  3. 3 Профил на Fiji
    Fiji
    Рейтинг: 4520 Неутрално
  4. 4 Профил на Bramasole
    Bramasole
    Рейтинг: 3826 Неутрално

    Чета с удоволствие Михаил Вешим. Той е оптимистичното доказателство на фразата, че крушата не пада далеч от дървото. :)

    "Човек не се дави, като падне във водата, а като остане там” - Едуин Луис Коул




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK