#СамиЗаедно: Балконът с делфините

#СамиЗаедно: Балконът с делфините

© Иванка Могилска



Пандемията от COVID-19 отмени тазгодишното издание на традиционния семинар по творческо писане, който фондация "Елизабет Костова" организира вече повече от десетилетие в Созопол. Фондацията го замести с нов проект - инициативата #СамиЗаедно, в рамките на която покани писатели от пет континента да погледнат през прозорците на своите кабинети, буквално и метафорично, и да споделят литературното си въображение. Поредицата започна през март и ще завърши в края на май.


"Дневник" препечатва някои от текстовете, написани от български автори в усамотението на домовете им. Снимката от всеки писателски прозорец служи като вход към предоставеното литературно произведение.


Цял живот госпожа Марчето не се беше замисляла как се стига до Венеция. Не ѝ беше трябвало. Знаеше, че е град в Италия и че вместо улици има канали, по които гондолиери с моряшки фланелки, червени шалчета и широкополи шапки карат гондоли и пеят романтични песни. Това ѝ стигаше. Сега обаче седеше на остъкления балкон, гледаше как се разпукват пъпките на дървото срещу нея и само за това мислеше. Как се стига до Венеция. По-точно как те с Цветан да стигнат до там.




За всичко беше виновно извънредното положение. Като го обявиха, тя и мъжът ѝ спряха да излизат от къщи. Не, че толкова се уплашиха, но децата настояха. Дъщеря им идваше през няколко дни. Цветан спускаше от неостъкления балкон голяма кошница, вързана с въже. Тя слагаше вътре покупките и баща ѝ ги издърпваше. После детето им си тръгваше. Живееха на малко кръстовище, с още по-малко площадче от едната му страна, обградено от кооперации. И тихо да говореше човек, думите пак се удряха в стената на отсрещната сграда, влизаха през отворените прозорци на непознати хора и излизаха през вратите на балконите им. Не беше удобно да си приказват. Имаха си телефони, чуваха се. Това им стигаше, при дадените обстоятелства.


Госпожа Марчето и преди си го беше мислила, но две седмици след началото на извънредното положение беше сигурна - с Цветан негласно си бяха разпределили балконите. Тя седеше на остъкления, с дантелените перденца. Той - на неостъкления, на който държаха моповете и метлите, стари кутии - може за нещо да потрябват, касетки с празни буркани. По стените окачваха и нанизи от червени чушки и сплитове лук, та все пак не беше толкова неуютно.


Двамата бяха женени от 40 години и много добре се разбираха. Кога бяха спрели да си говорят, не можеше да си спомни. Пък и не бяха чак спрели. Докато вечеряха, обсъждаха какво трябва да се напазарува, кого са видели навън въпреки забраната и чии деца не припарват до входа дори. После Цветан отиваше в хола да гледа новините, а госпожа Марчето събираше чиниите, измиваше ги и се връщаше на балкона си. Вече се стъмваше късно. Тя гледаше как слънцето все по-немощно огрява дървото, погъделичква накацалите по него свраки под крилата и се скрива съвсем, стоеше в сумрака и въздишаше. Последните 10 години работеше в хранителния магазин на съседната пряка. Познаваше всички в квартала. Когато не беше на работа и срещаше клиенти по улицата, те я поздравяваха. "Госпожа Марче, ама вие тук ли живеете?" - "Да. До кръстовището на "Коста Лулчев" и "Обрешков", в старата кооперция на 4 етажа. В единствения саниран апартамент в цялата сграда." Те поклащаха глава, пожелаваха ѝ хубав ден и продължаваха по пътя си. А на нея ѝ ставаше драго, раменете ѝ се изопваха, коремът ѝ се прибираше, краката като че не я боляха толкова, докато се катереше до последния етаж, нали бяха в стара кооперация - нямаха асансьор.


И сега щеше да си работи, ако не я беше принудил синът ѝ да каже на шефа си, че е в рискова група и си иска платения отпуск. "Какъв отпуск, госпожа Марче? Виждате ли какви опашки се вият! Кой ще работи? Слушайте, вие сте вече на години!" - "Точно, защото съм на години, господин Дерменджиев, в рискова група съм, трябва да се пазя." - "Мислете за пенсията си, за мен, за клиентите, госпожа Марче, хората се презапасяват, нужна сте ми тука. Права сте да се грижите за здравето си, но ще трябва да ви освободя. Ще назнача някой млад човек, дето и да се разболее, на крак ще го изкара, а пък вие си гледайте старините. Заслужила сте го!" И тя остана у дома. За пари не се тревожеше, синът им помагаше, грижеше се за тях, добри ѝ бяха децата. Но дните се влачеха или още по-лошо, направо сядаха на кръстовището и се чудеха накъде да поемат, докато вечерта не ги подгонеше към леглата.


Госпожа Марчето не се страхуваше особено. Заболели от страшния грип тя не познаваше. Новини не гледаше, само по псувните на Цветан, седнал пред телевизора, разбираше колко е тежко положението. Седеше си на балкона, гледаше дървото, което понякога поклащаше глава срещу ѝ, и мислеше. За живота, който беше минал, за порасналите деца, за Цветан с големия корем, който и преди едва ходеше, ама сега съвсем не помръдваше от столчето си на неостъкления балкон. Какъв хубавец беше той навремето! По приказките не го биваше, но така танцуваше! Потъваше в спомени госпожа Марчето. По някое време се сепваше уплашено - детето от отсрещната кооперация крещеше през отворения прозорец: "Това ли е, мамооо? Това ли бешееее? Вечер ееее!" Кое беше "това" тя не можеше да разбере, но то пък и какво ли да му се разбира на двегодишно.


Една вечер обаче я сепнаха не крясъците на хлапето, а виковете на Цветан: "Марчеее! Ела, Марчееее! Бързо! Бързо!". Нужда имаше от нея - окопити се бързо тя и хукна към хола. Там, по телевизията, след всички съобщения за смърт в цяла Европа, за липса на маски и предпазни облекла, за нови заразени и съвсем нищожен брой оздравели, за нови забрани и нерадостни прогнози, разказваха, че делфините са се върнали във Венеция. Толкова чисто било станало, и тихо, като не излизал никой навън, че Канале Гранде бил пълен с риби, делфини. Тя ги видя на екрана - гърбовете им проблясваха в прозрачните води, околните къщи ѝ се сториха приказни, а облаците - дебели и пухкави като мекиците, дето правеше в неделя сутрин за внуците.


Хубаво им беше и на двамата. Щастливо. А защо, не бяха съвсем сигурни. Заради рибите и венецианците, които гледат от прозорците на домовете си тая радост.


"Веднъж само да се свърши... - закани се тя, но не успя да довърши, защото Цветан я прекъсна. "- От толко хубост, Марче, ми се доядоха мекици. Да вземеш да направиш утре. Тц, тц, гледай, гледай, върнали се били..." - "... и ще отидем във Венеция!" Така неочаквана беше мисълта ѝ, че чак я изплаши и тя почувства нужда да постои на балкона си още малко. Нищо, че вече беше съвсем тъмно.


На сутринта мисълта още си стоеше в главата ѝ и госпожа Марчето постепенно започна да свиква с нея. Да ѝ става дори приятно! Че защо да не отидат. Какво им е? Колко хора пътуват на тия години, ехе! Синът им ще вземе билети. Ще ги качи на самолета и готово. Но там? Там как ще се оправят, като не знаят езици? Докато си блъскаше главата над този проблем и четеше пътеводител за Венеция (беше помолила дъщеря ѝ да донесе един), дървото вече се беше раззеленило. Забраната за излизане беше все така в сила. В съседните апартаменти хората си седяха у дома и никой не умираше. Госпожа Марчето не ползваше интернет и компютър и нямаше как да знае, че делфините са се върнали, само че не във Венеция, и плуват, но далеч от Канале Гранде. Тя седеше на своя балкон и пак въздишаше, но жизнерадостно, нетърпеливо. Привечер, когато погледнеше към дървото, ѝ се струваше, че на последните слънчеви лъчи вижда как в небето проблясват гърбовете на стадо делфини.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 7564 Весело

    Аз пък мислех, че Перловска река се е напълнИла с делфини :)

    karabastun1@abv.bg




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK