"Някои от нас ще станат известни и това е поредното доказателство, че успехът се появява единствено където е отсъствал."
Алан Капроу
Най-после доживяхме номинации за "Оскар" в областта на пърформанса. След няколко десетилетия маргинално съществуване тази форма на изкуство получи своето легитимиране от най-популярната трибуна. Най-мечтаното отличие, най-сънуваната награда, най-важното кариерно стъпало, най-яркият медиен ореол, най-тоталното обещание за бляскав живот достигна пристана на концептуалното, маркирано на картите още през 60-те години на 20-и век.
Не се заблуждавайте, всички номинации за "Борат 2" в която и да е от категориите в този киноконтекст, са за постижения в област концептуален пърформанс, активизъм, хепънинг, социална интервенция, временна автономна зона - TAZ (по Хаким Бей). Те увенчават десетилетните усилия на знайни, полузнайни и в повечето случаи съвършено незнайни автори.
Нека отдадем заслуженото на тези, които постлаха Пътеката на славата
с кръв, пот, сперма, сълзи, урина и мармалад, и си припомним някои неща.
Например хепънингите на Алън Капроу и по-конкретно: онова критично обръщение към мизансцена на ежедневието и консуматорството в Америка, наречено "Household" от 1964. Там една група момичета ритуално облизват намазан със сладко автомобил. Спомням си Кръс Бърдън и критиката срещу насилието, войната и притежанието на оръжия в пърформанса "Shoot" (1965), в който акцията се състои в прострелването на самия автор. През този период творци от различни области се окуражават да заявят през изкуството своята сексуална идентичност и не мога да не свържа тези процеси със Стоунуелския бунт (Stonewell Riots, 1969), продължен от гей паради, куиър изкуство, драг пърформанси, трансджендър активизъм, хомоеротизъм, анти-СПИН кампании, акции за равноправие и т.н.
Сещам се за имената на някои от протагонистите: Мърс Кънингам, Робърт Раушенбърг, Кийт Харинг, Робърт Мейпълторп, Анди Уорхол, Дейвид Войнарович. Помните ли Емори Дъглас, провъзгласен за Министър на културата на "Черните пантери", които през 60-те се бориха срещу сегрегацията и полицейската жестокост в Сан Франциско и Щатите? Сигурен съм, че преобладаващите спомени в колективната памет за движението за права и свободи на афро-американците, са предимно от визуалното пиршество в едноименната холивудска продукция, спечелила 3 "Оскара", още 109 награди и 272 номинации.
Спомняте ли си Вито Акончи, който в различни видеопърформанси фамилиарничеше със зрители,
показвайки медията като съблазняваща и всъщност изграждаща фалшива представа за интимност?
Той скандализира пуританите, като мастурбираше под една дървена рампа в галерия Sonnabend по осем часа на ден в продължение на три седмици, лазеше гол по пода и мърмореше еротичните си фантазии за ходещите над него посетители. Това ми напомни и творбата "Genital panic" на Вали Експорт, ако се сещате онази популярна фотография на жената с разтворени крака, държаща автомат. Тя имаше и един пърформанс, наречен "Tap and Touch Cinema", из улиците на Виена. Нещо като кутия със завеса, а'ла киносалон, беше монтирала на гърдите си, и приканваше виенчани да бръкнат зад завесата за 30 секунди. Зад нея ги посрещаше топлата плът на авторката. Българката Боряна Роса, направи своя версия на тази творба, но след претърпяна мастектомия.
Докато сме на виенска вълна, нека споменем и бруталната антипуританска шокова терапия, спретната от виенските акционисти. Трудно се забравят реките кръв, оргаистичните сесии, заливането с фекалии, урина, храна, знамена (довели до ефективни присъди!) на Ото Мюл, Херман Нич, Гюнтер Брус; да не пропусна в допълнение и самокастрацията на Рудолф Шварцкоглер. Като стана въпрос за пуритани, норми и публично поведение, автоматично ми изниква лаещият и хапещ Олег Кулик в онази стокхолмска галерия през 1996 г. Помните ли как сръфа един господин, докато го водеха на каишка полугол. Онзи нещо май го съди после, но сам си беше виновен, понеже не се беше съобразил с предупредителния надпис "опасен", поставен до Кулик. Този "инцидент" директно вдъхнови сцена във филма "The Square" 20 години по-късно, в която актьорът Тери Нотари се държи като маймуна сред едни доста смутени особи. Изигра го добре, като на кино.
Марина Абрамович не бива да пропускаме, тя заслужава "Оскар" за цялостно творчество.
Проблемът е, че засега няма категория за нея и подобните въпреки апокрифния им принос към наградите. Но не заслужава ли "Оскар" и изпълнението на Кароли Шнеман, наречено "Interior Scroll" (1975), в което тя чете текст, докато го вади от вагината си?
© авторът
За да не си помислите, че тази "гадост" е за да се правим на интересни, припомням, че авторката се бори за повече права на жените. Не че всички жени си искат тези права и прилежащите конвенции и не че ще й благодарят за напъните. Все пак да си припомним, че този феминистки пърформанс изследва някакви архаични визуални традиции, патриархалните предразсъдъци, ритуалите, удоволствието, извлечено от потискащите табута, тялото на художника и връзката му със социалното тяло. Все отвлечени абстракции, неразбираеми, отблъскващи и най-вече неестетични.
Като отворихме темата за красотата, се сетих и за така нареченото "менструално изкуство". Там има една видна представителка - Шигеко Кубота, с нейната "Vaginal Painting" (1965). Със своята вагинална живопис тя пресреща наперената мъжественост на Джаксън Полак с неговите еякулации с боя върху платно. Ако даваха награди за смелост и риск в изкуството, Кубота заслужава три наведнъж. Но не дават.
Стигайки дотук, в мен нахлуха още спомени. Като флашбек преминават кадри от работите на герила видеографите Франк Жилет и Лес Ливайн. Активистки видеа, скрити камери, докуфикшън, мокюментъри, върховни медийни събития, пиратски емисии, сателитни излъчвания, псевдорепортери и пр. С други думи,
разгърна ми се като ветрило школата, от която произлиза "Борат 2".
Малко ми е странно, че самите му автори и изпълнители не принадлежат към тази школа, но това е друга тема.
Опа. Чакай малко, как друга тема?
Искаш да кажеш, че едни форми на изкуство, които винаги са се движели по острието на бръснача, по ръба на понятното, които винаги са били в опозиция на мейнстрийма, модното, комерсиалното, сега са употребени някак вторично, като заготовка, като полуготова храна?
Казваш, че е възможно да се отдели бунтарският, активистки дух на някакви първопроходци, които са жертвали комфорта на живеенето си, които са рискували да понесат публичното обругаване и насмешка? И че всичко това, което са постигнали, сега се поднася на тепсия като в някакъв каталог от продукти за телепазар, като сценарий за шоу по Канала, като инструкции за сеирдждийски скечове за хора с пуканки?
Казваш, че в оригиналната категория "Пърформанс" е невъзможно да се отдели авторският път от авторското произведение, житейската философия от житейското пребиваване? Да не би да внушаваш, че е възможно съвместното съществуване на нещо, което да има както своята художествена форма, така и да притежава способността да обитава в житейска форма, и в социална форма, и в етична форма? И че
арт сцената се населява в две ареалии: тази на художествената стока и тази на субкултурното Аз.
В първия случай то има заглавие и церемониален ритуал по представянето и утвърждаването му - галериен, салонен, сценичен, килимен или медиен. А във втория случай е авторско самообитание, визионерска стигма, доживотен отпечатък, който извън художествените практики няма как да носи заглавие или име на проект, то може единствено да носи името-код на родения с тази необходимост, намерил кураж да я реализира. Може би, защото поради някаква непопулярна причина е важно да е точно така.
Успях в годините и да позапомня някои имена-кодове, сега те услужливо се разполагат на клавиатурата: Марсел Дюшан, Волф Востел, Йозеф Бойс, Джон Кейдж, Алан Капроу, Нам Джун Пайк, Шарлот Мурман, Крис Бърдън, Диаманда Галас, Кароли Шнеман, Йоко Оно, Ана Мендиета, Ани Спринкъл, Линда Монтано, Ричард Сера, Улрике Розенбах, Вито Акончи, Джоан Джонас, Брус Науман, Лиза Беър, Ханс Хаке, членовете на Флуксус, Ант Фарм, Пейпър Тайгър ТВ, Видеофрийкс, TV TV, да не забравяме Орлан, Стеларк, Тацуми Хиджиката, Гюнтер Брус, Ото Мюл, Херман Нич, Рудолф Шварцкоглер, Курт Крен, Течинг Шиеи, Джан Хуан, Вали Експорт, Ребека Хорн, Дара Бинбаум, Синди Шерман, Дейвид Войнарович, Лори Андерсън, Пипилоти Рист, а има и стотици други неуспели да пробият обръча на медийното внимание, колекционерските прищевки, политическото институционализиране, кураторските флиртове, музейните планове, аукционните къщи, сутрешните блокове, комисиите, журитата, инфлуенсърите, хейтърите, кибиците.
Е, това не се случва за първи път.
Телевизионните стратези отдавна си присвоиха развитото от артистите видеонаблюдение
и създадоха успешни тв формати за всеобща наслада. Те си присвоиха и субверсивното репортерство, динамичните кадри, преследването на политици по коридори и хотелски стаи, развито от ранните герила видеографи и видео активисти. Арт видеата и видео експериментите бяха схрускани от MTV и един куп рекламни гурута. Изобщо рекламната олигархия похапна доволно от ексцентричните изцепки в изкуството и живота.
Любопитно би било също да поговорим за това, в какви условия и с какви манифести е стартирал така успешно интегрирания във всичко екранно CGI, но да не се отклонявам прекалено. Мога елегантно да обобщя: субверсивните мотивации на ранните пърформъри, видео практици, дигитални артисти и активисти са да оспорят манипулацията на зрителската маса, да разрушат "телевизионното окултуряване", налагащо социализация чрез стандартизирани роли и поведение. Те опитват да изграждат мрежи от алтернативни медии чрез представянето на ненормативни образи и идеи.
Най-важният извод от всичко това би следвало да е:
те изграждат форми на съзнателно противопоставяне. Изкуството като инцидент.
Разбира се, че тук ще има и хибридни форми на опортюнистично съюзяване, на щастливи съвпадения между популярното и талантливото, както и откровени халтури - дъвка за очи и мозъци. Те са важни, дори нужни, защото така системата показва, че е жива, саморегулираща се; всяка крайност намира своята противотежест спрямо претенциите си за надмощие. Мейнстрийм поглъщането (аналогично на яхването на протести) на художествени практики, движения, манифести, зародени в далечни периферии на галактиката, на пръв поглед притъпява реформаторския, бунтарски, критичен и активистки заряд от зараждането им. Нормално.
Добрата новина е, че тези прояви не са загубени окончателно, те винаги "избиват"; просто не са концентрирани изключително под шапката на добилите популярност форми на изкуство, така както е изглеждало в продължение на няколко десетилетия. Щафетата е подета от движенията нет.арт, хактивизъм и други хипертекстови, софтуерни и комуникационни активности в мрежата, както и работата с различни програмни езици, отворен код и данни, също така био арт, биохакинг, трансхуманизъм, кибернетика, VR, AR, AI, ALife и др. Наред е тяхната апроприация, актуалната истерия по NFT е ясен знак.
Все пак очевидно е, че компютърен процесор в онлайн среда е новия мощен инструмент с целия си мултимедиен потенциал и свързаност.
Пърформанс, хепънинг, акционизъм, стрийт арт, боди арт, видео арт, инсталация, дигитално изкуство... в общественото съзнание все още обитават като мръсни думи.
Но някак небрежно, без фанфари, през задния вход, те заредиха с витални сили театъра, киното, телевизията, шоу бизнеса, а много изобилно (даже свръх) и онлайн средата напоследък. Но тяхната първична подривност, политическият и социално ангажиран импулс, техният антагонизъм спрямо телевизията, масмедиите и стереотипите, останаха в безкрайно далечния заден план.
В близкия план стои "Борат 2", насочил своето увеличително стъкло към една (изглеждаща като сеирджийска) формула на противопоставянето между евреи, каубои, чернокожи, еснафи, пуритани, либерали, селяни, супремачисти, расисти, тръмписти, путинисти, балканци, интелектуалци, тъпаци, други. Няма спор, все важни точки на междуличностна несъвместимост и враждебност; все гигантски теми, с които съвременното изкуство от десетилетя борави, вълнува се, коментира, отразява. То все търси начин за разширяване на общественото мнение чрез представянето на ненормативни образи и идеи, на процеси, които замитаме под килима, неглижираме, не си ги признаваме, или от които просто се срамуваме. Появата на филм като "Борат 2" е спазъм в тази традиция; да го отричам, означава да си вкарам автогол, дори и да изглежда като сурогат.
Просто леко ме натъжава фактът, че сме способни да възприемем, осъзнаем и прогледнем към тази традиция единствено, когато "нещото" ни се поднесе в опаковка от червен килим със златни кантове.
Ама поне си припомних някои неща, надявам се и вие.
Доц. д-р Венелин Шурелов е роден на 3 юли 1977 г. в Бургас. Завършва сценография в НХА през 2004 г. Доцент е в катедра "Изкуствознание", преподавател в магистърска програма "Дигитални изкуства" на НХА и част от кураторския екип на DA Fest - Международен фестивал за дигитални изкуства. Съосновател на Фондация ДА ЛАБ (2018-), "SubHuman theatre" (2004-). Има редица сценографски проекти, самостоятелни и общи изложби, както и участия във фестивали в България, Европа и САЩ. Награждаван е многократно за работата си в областта на театъра и съвременното изкуство. Автор е на интерактивната инсталация "Един човек" на "Площадка Мавзолей" в София.
