Самуел Финци, актьор: България ще се оправи след смяна на политическото поколение

© Георги Кожухаров

• Оптимист съм, че България ще се оправи. Ще трае дълго, но ще се оправи.
• Винаги казвам, че идвам от България, винаги. Но не съм български актьор.
• "Януари" трябва да се гледа като притча. Не сме гледали такъв филм.
• Обичам да казвам, че случайността е производна от усилията на човека.
• Бих препоръчал на 80% от хората, които влизат в парламента, да вземат курс по риторика.

Един от най-добрите, търсени и награждавани актьори в немскоезичния свят, Самуел Финци, беше в България през януари заради "Януари". "Януари" е игралният дебют на режисьора Андрей Паунов (в кината от 20 януари), в който Финци играе главната роля. След София екипът на филма замина за премиери до края на януари в Лондон, Берлин и Виена и вече предизвика вниманието на критиката и изданията във Великобритания, където ще може да се гледа на кино от 27 януари. "Дневник" разговаря със Самуел Финци за това какво става в киното, в театъра, какво става в обществото, тук и там. Той не спира да наблюдава България и да има позиции по ключови теми.

Ще започна с може би най-класическия въпрос - за какво е филмът "Януари"?

- Ако мога да отговоря с едно изречение, то ще бъде "не знам". Филмът има за основа пиесата на Йордан Радичков "Януари", от която Андрей Паунов взима главно ситуацията и успява да направи един кинематографичен преразказ.

Филмът няма конкретна... поука. Големите произведения на изкуството нямат конкретна поука. В тях всеки зрител може да прочете, да види, това, което важи за него самия. В "Януари" става дума за една самотна, да я наречем хижа, някъде в планината, в която се срещат няколко мъже в очакване на нещо, което те не знаят какво е. Един по един изчезват и се връщат като вълци, замръзнали вълци. Какво може да означава това?

Някои ще го видят може би и като филм на ужасите - има много референции към подобни жанрове.

Може ли като мистерия да се гледа?

- Може и като мистерия да се гледа. Има такава категория - mystery thriller.

Но "Януари" трябва да се гледа като притча. Не сме гледали такъв филм. Като гледам контекста на всичко, което е правено досега, няма такъв филм в България.

Като говорим за мистерия, сблъсквали ли сте се с някаква мистерия в живота си?

- Ако наричаме случайността мистерия - да. Макар че аз обичам да казвам, че случайността е производна от усилията на човека.

Човек смята, че нещата се случват случайно, ако са добри, но негативните преживявания също са плод на собствените ти усилия и действия в определена посока. Сигурно има и нещо, което влияе отвън и остава необяснимо, но това по-скоро може би е свързано с нашата необходимост да търсим сила отвън, която ни помага да извършим нещо.

Аз смятам, че по-скоро със собствени усилия се постигат нещата.

В колко роли сте в момента?

- В момента играя в 3 представления. Не са много. Било е и по-зле (смее се).

Но с времето това вече не ме интересува толкова, не ме блазни да участвам в много неща паралелно, защото имам чувството, че малко повече трябва се концентрирам в едно нещо. Макар че, като погледна, аз пак много се движа. Явно имам нужда, но не е така както преди.

Преди възприемах това непрекъснато присъствие навсякъде като предизвикателство, нещо като спорт - и това мога, и това мога. Но вече ми се вижда просто излишно.

А върху какви други проекти работите в момента?

- Играя представления, завърших сериал със същия режисьор, с който снимахме "Сенека". Освен това записвах в студио цяла седмица - аудиокнига на собствената си книга. Аз написах една книга.

Имате нова роля и на писател?

- Роля е, да. Не съм станал писател.

Каква е книгата?

- За съжаление, може би няма да излезе тук.

Няма да излезе на български?

- Да, защото няма как. Написах я на немски и трябва да я напиша отново, не мога да оставя някой друг да я преведе.

За какво е книгата?

- Нарекох я "Един автобиографичен роман - книгата на Самуел".

Автобиографична ли е?

- Фикция и реалност. Опитах се да разкажа, да обхвана атмосферата на 70-те и 80-те години в България. Това, което съм опознал като млад човек.

Филмът "Сенека" на режисьора Робърт Швентке ще бъде представен след месец на "Берлинале". Каква е ролята ви там и за какво е филмът?

- Филмът разказва за Сенека и последните му дни.

Това е филм за състоянието на света в момента, един доста мрачен филм, разказан с много крайни средства. Но както винаги, когато става дума за Сенека, става дума, и за отношението между мислител, артист и власт. Сценарият е написан от самия режисьор заедно с негов съавтор.

Аз лично не бях гледал такъв филм. Режисьорът ми го показа на една малка прожекция и съм доста впечатлен. Не защото аз участвам, просто защото такъв жанр още не бях виждал. Заснет е и от много добър оператор - Беноа Деби, който работи с Гаспар Ное.

Вашата роля каква е?

- Аз съм т.нар. освободен роб на Сенека, неговият най-близък привърженик и последовател; човек, който се грижи за него. Във филма Сенека е написал една пиеса, която той иска да представи на своите приятели - римските патриции, които е поканил във вилата си.

В пиесата във филма аз играя единия от двамата герои - Атреос. Пиесата малко напомня "Тит Андроник" на Шекспир - такива зловещи неща се случват.

Кое всъщност е особеното в жанра на филма, за което споменахте?

- Хем е литература, много силна литература, много се говори. Безкрайни монолози. И всичко е леко театрално, а пък е кино, и то много мощно кино.

Прочетох, че този филм е около един цитат от Сенека: "Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за теб няма попътен вятър." Кои са вашите пристанища?

- Винаги съм си казвал, че където и да съм, аз съм временно там. Тоест може би съм чакал, както каза Сенека, попътния вятър, който да ме отведе някъде другаде. Но в момента моето пристанище съм аз, аз съм си пристанище. И близките ми хора.

А как се определяте? Живеете в Германия, имате гражданство, но сте и българин, и евреин?

- Аз не се замислям за тези неща.

Помня, че когато се откриваше "Берлинале" и поех ангажимента да направя този акт (Финци водеше откриването на 70-ото издание - бел. ред.), коментарите в България бяха малко в посока, че съм родоотстъпник.

Имате предвид да изпитвате национална гордост?

- Изпитвам гордост единствено от двете си деца, ако в нещо успеят. Тогава бих изпитал т.нар. гордост. Иначе за себе си не мога да се гордея, не.

Как избирате проектите, в които да участвате. Снимате и в България?

- Вече се случва така, че на мен ми се предлагат неща, които се предполага, че аз бих могъл да приема. С течение на времето съм си създал и позиция това харесвам и това не харесвам или и поради характерността ми. Така че, общо взето, не избирам нещата, те избират мен.

Аз не мога друго да правя, освен да съм актьор. С това си изкарвам прехраната. И гледам на това като на професия, с която да живея. Далеч съм от това да говоря, че ми е страст, че ми е единствена. А и е нещо, с което горе-долу мога да се справям.

Каква компания бяха Джон Малкович и Джералдин Чаплин в "Сенека"?

- Ами, много, много добра компания, много добра. Особено Джон. Понеже той идва от театъра, сред съоснователите е на прочутия театър Steppenwolf в Чикаго, където между другото има и българин - Ясен Пеянков.

Джон Малкович има друга професионална етика, ако има такова нещо. При всичките количества текст, които трябваше да изговори, той беше много точен партньор за всеки от нас. Няма значение към кого трябваше да бъде насочена камерата, той беше там. И отначало до край само заради един поглед, ако камерата трябва примерно да вземе поглед от някой актьор, той стоеше там.

Джералдин Чаплин е дама на близо 80 години - като струнка на 40 градуса в пустинята - снимахме в Мароко месец и половина. Много мила, много симпатична, грижовна към другите. Професионализъм.

Преди време казвате в интервю за "Дневник", че за съжаление в България има много малко професионализъм в много сфери?

- Да, има много, много дилетантизъм. Нямам друго обяснение, като се оглеждам наоколо. Или ако не дилетантизъм, то е липса на отношение към свършената работа.

Може би сте свикнал в Германия...

- Не обичам така да обобщавам. Със сигурност тук е пълно и с хора, които много стриктно работят, много добре си гледат работата, абсолютно съм сигурен. Но само се питам къде са, като се оглеждам наоколо, защо така?

Отношението...

- Отношението липсва. Не знам къде е отишло това, къде се е изгубило.

Но виждаш и малки оазиси и си казваш, значи е възможно. А защо не могат другите? И така лутам се аз.

Лутате се как България се променя?

- Да.

Какви са впечатленията ви? Обикновено през януари е точката на надежди, че нещата могат да са по-различни, по-добре, че по-добре ще ги организираме или променим. В същото време влизаме отново в година на война, на политическа криза в България...

- Как ми изглежда България? Аз лично смятам, че България, както се казва, ще се оправи. Ще трае по-дълго, но тук също нещата ще се оправят. Няма как това да не се случи, защото поколението на тези политици, които дълго време влияеха на случващото се, просто няма да съществува.

Разбира се, те са възпитали едно следващо поколение, което може би още известно време ще иска да пречи, но и това ще отпадне. Аз в това отношение - не знам защо - съм оптимист.

© Portokal

Все пак капитализмът ще свърши работа в България. Ние сме една икономика, която явно, както разбирам, се развива много добре в момента. Това ще даде някакви рамки на движение на това общество и в един момент нещата ще се променят.

И ще трябва постепенно да се отървем от всички рецидиви и всички спънки от морален характер.

Всъщност усещането за липса на морал, което се засилва през годините, може би е един от сериозните проблеми и в политиката.

- Аз съм малко предпазлив да говоря за морал в политиката. Той не съществува в политиката.

Или поне за някаква почтеност...

- Да, за някаква почтеност и поне за спазване на някакви основни правила. За съжаление, е на много ниско ниво.

Преди се опитвах да следя дискусии в парламента - непоносимо е. Не мога да наблюдавам хора, които не могат да свързват мисли, които не могат да се изразяват. Това е недопустимо за един политик. Бих препоръчал на 80% от хората, които влизат в парламента, да вземат курс по риторика. Не е срамно, човек се учи на това. Защото, когато добре упражняваш един език, когато добре го владееш, това организира също и твоите мисли. Но това е друга тема.

Настроен сте оптимистично, но реакцията може да бъде - понеже идва от време на време и затова му се струва по-възможно?

- Да, разбира се. Това е една много характерна черта на нашия народ. Населението да се оплаква. Някой отвън трябва да дойде. Това мистично, понеже говорихме за мистика, това мистично "те"! "Те" ще направят еди-кое си!

Много е лесно да си жертва. Това е по-лесно, отколкото да си деен. По-лесно е да си жертва, защото тогава може да се къпеш в своето самосъжаление и да си казваш, че животът не зависи от теб. Всички наоколо го разрушават моя живот. Това е по-лесната позиция.

Нека малко да погледнем какво става наоколо. Толкова хора са вторачени в малкото си, в бита си, който не е лесен, сигурен съм, но никъде не е лесен. Между другото, германците също много обичат да се оплакват, но на друго ниво.

Какво е тяхното ниво на оплакване?

- Като казах за кофата за боклук - ами че не е поставена на определеното за това място, а е 21 см встрани. Не може да бъде! Как може автобусът да закъснява с 3 минути! Цялата стабилна система може да се срути.

Макар че нека да кажа: Берлин не е Германия. Берлин все пак е един по-свободен град, по-либерален, по-артистичен, с много въздух, с много пространство. Но малко като мръднете из страната, започва т.нар. еснафско мислене. Не само в Германия, във Франция не е по-добре. И там съм живял известно време и мога да ви кажа, че не е кой знае каква голяма разликата. Ако не е Париж.

Но мисълта ми е за това, че ние трябва да започнем да се съотнасяме към останалия свят, за да разберем, че не сме чак толкова на дъното и че с малко усилия трябва да си променим отношението към живота. Генерално ние можем да свършим това, което трябва да свършим.

Да, може би и взискателността...

- Днес казвам това, но довечера може би пак ще ядосам само защото ще изляза на улицата и пак ще видя сгради с различна изолация, в различни цветове, с едно безотговорно отношение към цялото...

Когато човек живее тук, другото, което се засилва, е усещането за липса на справедливост и доколко хората наистина могат да въздействат за някакви промени, дори и да променят средата около себе си.

- Ще ви дам примера с изселването на цяло село в Германия, защото отдолу има руда, която евентуално ще бъде използвана - има го и в новините в България.

Струпаха се хиляди активисти, които искаха да възпрепятстват това опустошаване на селото. От друга страна стоят електроконцерните, които заради войната и енергийната криза също трябва да намерят някакво решение как да произвеждат електричество на някаква що-годе нормална цена. Компромис не може да бъде намерен. Имаше сблъсък между полицията и активистите. Ще се дебатира дълго.

Въпреки това те не се предават и, знае ли човек, може някакъв успех да постигнат накрая. Аз лично нямам надежда, но това, което ме интригува, е енергията, с която се борят.

Помните тези акции, когато се лепят по аутобана. Разбира се, всички се ядосваме много, но тези хора искат да кажат нещо. И на това не може да бъде махнато с лека ръка.

Четох коментари и за тези момчета и момичета, които отиват и си залепват ръцете в музеите. Нищо не се е случило - картините са защитени, нищо не може да се случи, но това е някакъв знак. Тук бяха изкарани, че едва ли не са най-големите престъпници на света. Нека се заслушаме какво те всъщност казват. Това е следващото поколение.

© Portokal

Имам чувството, че тази отговорност към обществото тук я няма. Отговорността към цялото. В Германия, или във Франция, или в скандинавските страни това е много развито. И добре че е така. Аз не казвам, че винаги тези акции успяват. В повечето случаи за съжаление не, защото все пак, както казах, икономическите механизми са толкова смазани и толкова настъпателни, че в един момент човек се предава. Може би не се предава, но победата е ясна. Но това не означава, че трябва да спре да се бори.

Загубили ли сме умението си да се чуваме?

- Да. И дори да се изслушваме.

Да, веднага има много силно разделение.

- Изключителен антагонизъм. Приятел съществува само тогава, когато двама са на едно мнение. Е, не е така.

Това в момента е много силно подхранвано от общуването в дигиталната среда. Живият разговор е различен.

- Така е. Убеден съм, че когато двама души се погледнат в очите, може би ще разберат малко повече, отколкото ако само си прехвърлят няколко емоджита и с това се приключва. Хвърлят си по 2-3 обиди и с това се свършва работата.

А вие с какви надежди гледате на годината?

- Много се надявам тази война да приключи тази година. Много се надявам.

За първи път в живота си толкова близо усещам нещо, което пряко ме засяга. Не че засяга начина ми на живот кой знае колко. Животът е поскъпнал, да, но повече ме засяга емоционално, засяга моето чувство за справедливост, събужда моето съчувствие към жертвите.

И в същото време безпомощността...

- Да, безпомощността, че нищо не можеш да направиш. Човек се опитва да участва в акции за дарения, но има усещането, че това е някаква минимална частица, помага в минимална степен, но въпреки това трябва да продължава, не трябва да спира.

И всичките тези български политици, които по някакъв начин се мъчат да убедят някакви хора, че има логика в това нещо, че е една комплексна ситуация, това го знаем, но е престъпление. Там е влиянието на един човек, ние персонифицираме цялата тази война в лицето на Путин, но тя все пак е по-голяма сила, която заедно с него нападна една друга държава и убива хора. Това няма как да е правилно.

Това е еднозначно.

- Да, това е престъпление.

Като идвах към разговора - пак с такси, видях някаква реклама: "Да развеем българското знаме!". Не ме интересува, не ме интересува как някъде се вее българското знаме. Не трябва да се пъчим ние колко сме велики. Трябва да изкараме целия патос от всички, от ежедневния ни гестус на общуване.

Аз искам да видя, че конкретни неща се случват в това общество. Между другото, излъчи ли се тук "Баншите от Инишерин"?

Беше на "Киномания" и сега мисля, че тръгва по кината.

- Не видях нито един коментар във фейсбук, защото аз следя там от време на време, който казва, че този филм започва с "Полегнала е Тодора". Никой не го спомена.

Аз вече не мога да слушам фолклор, защото с това ни мъчиха за съжаление толкова години. Поне цялата ми младост премина с радио "Хоризонт" и с народна музика. И колкото и да е красива, в един момент, когато това всеки ден го слушаш, става ти, как да кажа - байгън. И аз знам колко красиви песни има, колко интересна музика има, какви ритми и т.н., това всичко ми е ясно, знам го това.

И когато гледах този филм и това прозвуча от екрана в този съвсем различен контекст, и си казах "Какво нещо!". Значи можем да бъдем част от цялото.

Да кажем, че "Баншите от Инишерин" е последният филм на Майкъл Макдона. Вече получава награди и номинации. Започва с кадри, може би от Ирландия - измислен остров, и българската народна песен. Което първо наистина те кара да се чудиш дали не гледаш нещо друго. Но да, в контекста всъщност стои много адекватно. След това прочетох, че всъщност е търсена музика от различни държави за филма.

- Да и той отваря филма си с българска песен. Това е една зашеметяваща картина в началото и аз много се заслушах. Но контекстът беше различен.

Значи дайте да се вкараме в един по-голям контекст, да се вкараме в голямата картина, да спрем да мислим дребнаво! Някакви кавги и кой какво казал и байраци да се веят.

Вие ще гостувате и в Народния театър в края на март (25 и 26).

- Да, с едно представление, което се казва "Един кон влязъл в бар", по роман на Давид Гросман. Ще ми е интересно да видим реакцията.

© Георги Кожухаров

За Народният театър много се говори заради един скандал?

- О, да, видях. Сашо Морфов драска по вратите, пък една госпожа не иска да подаде оставка. Аз смятам, че това е нещо, което Народния театър трябва да реши какво трябва да се направи. Директорът трябва да намери решение. Аз не желая да коментирам.