Анджела Родел, преводач: Аз съм оптимист за България въпреки всичко

© Цветелина Белутова

• • Българите са много топли и отворени хора.
  • Вътрешно усетих, че мястото ми е в България, че имам какво да уча и да правя в тази държава.
  • Българските писатели дават много от времето си и знанията си, за да помагат на преводачите.
  • Мечтая България да бъде правова държава, да можем да сме като другите европейци, да сме сигурни материално, но и душевно да не губим всички хубави неща.

Как се роди любовта Ви към българския език?

- Роди се чрез българската музика, докато бях студентка в първи курс в Йейл. Бях учила руски език преди това и записах Славянска филология там. В университета имаше хор, който пееше източноевропейска музика и си казах, че това е идеално - аз съм пяла като дете, музикант съм. Това съчетаваше моят интерес към Русия и отидох да ги слушам. Пуснаха "Мистерия на българските гласове" и аз просто не можах да повярвам. Този звук толкова ме грабна, казах си, че аз искам да пея точно така и започнах полека-лека да изоставам с руския, защото се пренасочих към българския език.

Ако искаш наистина да пееш, трябва да разбираш езика, да разбираш думите, да влезеш в текста. Това се случи през 90-те години и нямаше толкова българи в Америка. Затова кандидатствах за стипендия "Фулбрайт", за да дойда в България с целта да уча български език и българско пеене.

Кои бяха първите български книги, които прочетохте?

- Бях взела едно ученическо издание на "Под игото", което може би беше свръхамбициозно. Да, бях чела руска литература, но българският език все пак е друг. "Под игото" е на много остарял език, но слава Богу имаше речник в края на книгата, който много ми помагаше, защото ми беше наистина трудно. А един приятел ми подари "Ние, врабчетата" на Радичков. И това всъщност бяха първите български книги, които прочетох.

Колко време Ви отне, за да научите български език и кое Ви беше най-трудно?

- Това е малко смешна история. Преди да получа стипендията, трябваше да положа изпит, за да се види дали имам нужда от уроци. Попаднах на една много приказлива българка в комисията, не знам откъде я бяха намерили. Тя говореше много, а аз като говорех вече един славянски език, горе-долу разбирах. Казвах неща от типа: "Да. Не. Така ли?" И тя накрая ми каза, че говоря страхотно български и нямам нужда от уроци. И тогава тотално се прецаках, защото нямах пари за уроци.

Отидох в Софийския университет с българите да уча Българска филология, а реално не знаех български. От хитруване прецаках сама себе си. Казах си: "Ок, Анджела, стегни се!" Понеже съм езиковед по образование си взех граматики, речници и всяка вечер учех думи, граматика. За няколко месеца горе-долу превключих от руски на български. Нямаше друг начин, хората тогава не знаех толкова английски, не можех да говоря с никого. За да общувам с колегите, трябваше доста спешно да науча български.

А как Вашите колеги Ви приемаха тогава?

- Много добре. Още тогава усетих, че българите са много топли и отворени. Тогава тъкмо започваха бригадите и хората нямаха толкова голям досег с американците. Веднага се запознах с хора, които и до днес са ми най-близки приятели. Не мога да се оплача.

А кога взехте окончателното решение да останете в България?

- Бях тук в периода 1996-1997 г., които бяха много интересни години по различни причини. След това се върнах в САЩ, за да пиша дисертация. Връщах се всяко лято, за да правя моите си изследвания. След това пак кандидатствах за стипендия "Фулбрайт", дойдох в България и накрая на годината трябваше да се прибера окончателно, за да си защитя дисертацията. Спомням си, че бяхме в един ресторант с приятели, говорихме и тогава на ум ми дойде, че всъщност няма смисъл да се връщам.

Защо да се връщам в Америка? Усетих, че тук имам недовършена работа. И беше съвсем интуитивно - аз просто реших, че няма да се върна. Имах малко пари, около 400 долара в банковата си сметка, но реших да видя какво ще стане. И от края на 2004 г. съм тук постоянно и не мисля, че беше лошо решение, макар че не беше много добре измислено, защото не беше на база логика. Нямах работа, нямах и виза.

Бих искала да Ви върна към 1996-1997 г. За българите това бяха много трудни години, защо ги определяте като интересни?

- Тогава на власт беше Жан Виденов, имаше огромни кризи, хиперинфлация, беше нещо страшно. За мен като млада американка това беше много хубав урок да ценим това, което ние имаме. Приемаме стабилността като даденост, но тогава видях как банките фалираха. Парите на хора, които цял живот са спестявали, се изпариха. С колегите от университета не можехме да седнем да изпием по едно кафе, защото те просто нямаха пари за кафе. Беше ужасно време за българите, а за мен беше урок, че ние като гражданско общество трябва да пазим това, което имаме. Толкова е важно да имаме стабилни институции, винаги да се борим за стабилно общество.

© Facebook/The Booker Prizes

Коя беше първата българска книга, която преведохте?

- Започнах, когато окончателно се върнах през 2004 г. Моят първи мъж Иван е поет. Заедно с него и Петър Чухов създадохме група "Гологан" и покрай тях се запознах с много български писатели. Приятели ми предлагаха да преведа някое стихотворение, някой разказ и аз постепенно разбрах, че това е моето нещо, че може би имам талант за това. Започнах с малки неща, а първата голяма книга, която преведох, беше "Партиен дом" на Георги Тенев.

Сега, след 15 години се учудвам сама на себе си, на наивността си да преведа тази книга, защото това е толкова труден текст. Изумявам се как като неопитен преводач съм се захванала с това. Добре че бях наивна и не разбрах колко е трудна тази книга и тръгнах да я превеждам. Мисля, че все пак стана горе-долу добре, а и Георги Тенев много ми помогна. Българските писатели дават много от времето си и знанията си, за да помагат на преводачите.

Какво Ви беше най-трудно при превода на "Времеубежище" на Георги Господинов?

- Георги Господинов говори много за български реалии - социализъм, Възраждане. Английският читател няма много понятие за тези неща. Ние с Георги много говорихме за това какъв трябва да е подходът ни. Решихме, че няма да използваме много бележки под линия, за да не тежи много на текста. Ако човек е много заинтригуван, има "Гугъл" и може да провери какво е баница или реване. Опитвахме се да даваме на читателя нужната информация, но без да става като доклад.

Георги Господинов познава много добре английския език и това е голямо богатство за преводача. Той беше винаги насреща, когато имах някакви чудения и съм благодарна, че имам достъп до автора до такава степен. Той има много фин усет към езика и дори английският да му е чужд, понякога дава много добри идеи. Понякога пък аз настоявам за моите идеи и има доста разговори.

Може ли да дадете пример за нещо, за което сте спорили?

- Имаше един малко комичен случай. Във "Времеубежище" Господинов пише за 80-те и че това е ерата на диското. И аз го питам за какво говори, защото диското за мен е през 70-те, а той продължава да настоява, че е през 80-те. Оказа се, че има известно закъснение в Източна Европа. Диското, което при нас беше през 70-те, е навлязло по-късно тук.

И едното е вярно, и другото. Един читател, който не знае за тази неща, ще реши, че това е някаква грешка. Решихме да го обясним. Хубавото беше, че на това място разказът в книгата се води от първо лице и можеше лесно да обясним защо 80-те са ерата на диското. Нямаше спорове, а по-скоро дискусии и чудения как да решим някакви проблеми.

Живеете за постоянно в България повече от 20 години. Как изглеждаше страната ни, когато дойдохте и как изглежда сега?

- През 1995 г. дойдох за първи път заради фолклорния фестивал в Копривщица. Тогава беше труден период за България, имаше бедност, криза, в София беше толкова сиво. Аз дойдох, за да записвам музика и хората не можеха да повярват, че аз си бях взела батерии, защото тук нямаше откъде да ги купя. Сега звучи абсурдно, но тогава много неща ги нямаше по магазините, хората бяха притеснени. Българите все още са фрустрирани според мен, защото сме най-бедни в ЕС, но всъщност има огромни напредъци, чисто материално.

Тогава много хора бяха притеснени, но новото поколение, което виждам сега, имам големи надежди, че стандартът ще продължава да расте, че ще има стабилна политическа обстановка, а България ще се разпознава като IT дестинация, за бизнес, за култура, литература и туризъм. Тази държава е толкова красива и с толкова потенциал - и природата, и хората, и всичко. Аз съм оптимист за България въпреки всичко.

С какво се занимавате, когато не превеждате?

- Аз съм изпълнителен директор на "Фулбрайт" комисията за образователен обмен. Около 40 американци идват всяка година в България, повечето са учители в училища. Подпомогнати са от "Америка за България" и преподават английски език в 25 различни гимназии в България. Също пращаме българи в Америка, които да учат, да преподават, да правят стажове. Това е основната ми работа, която е страхотна.

Казвам, че имам най-хубавата работа на света, защото намирам интересни и интелигентни хора, на които им давам пари, което е страхотно. Самата аз дойдох в България с тази програма и имам чувството, че сега давам много на една програма, която е дала много и на мен. Ако не бях дошла с "Фулбрайт", аз никога нямаше да уча български език. Мога да дам това хубаво нещо на други хора.

За какво мечтаете?

- За много неща. Имам една сбъдната мечта с "Букър". Мечтая България окончателно да се оправи, да бъде правова държава, да можем да сме като другите европейци, да сме сигурни материално, но и душевно да не губим всички хубави неща, които съществуват тук. В личен план се надявам да превеждам хубави неща от нови автори. Дъщеря ми иска да остане в България и мечтая да го направи, да се реализира тук.