Наричат Казабланка туптящото сърце на Мароко. За да усетите, че то наистина бие с повече от 120 удара в минута, са необходими само няколко часа. И не повече от ден, за да стане ясно, че сърцето е в прединфарктно състояние.
Усещането за приключение започва още на летището "Мохамед V". Студената луминисцентна светлина на дългите празни коридори предизвиква смътно усещането за тревога. Картината се раздвижва, когато багажната лента потегля шумно. Един след друг през гумените ленти на стената върху нея се изсипват куфари от няколко различни полета. Половин час по-късно вече срещам тревожните погледи по лицата наоколо. След близо час лентата вече е задръстена и двама мустакати мъже по чехли чевръсто хукват по нея, за да освободят място сред камарата от разноцветни куфари, които кой знае защо никой не търси. Още пет, десет, петнадесет минути и багажът ми тържествено тупва на лентата. Чувствам се привилегирован!
Паркингът на летището е украсен със същите онези многоетажни цветарници от поцинкована ламарина, с които София посрещна Барозу за откриването на втория си метродиаметър. Минава 1.30ч. Тричасовата разлика между София и Казабланка е бонус за любопитството на всеки, решил да направи първата си разходка из града веднага след пристигането.
От летище "Мохамед V" до Казабланка пътуването отнема не повече от 15-20 минути по идеално поддържан аутобан. Тол таксата е 5 дирхама или около 50 евроцента. Трафик няма, защото е нощ. Какво означава трафик, ще науча още на следващата сутрин.
Нещата отвътре
Хотел "Азур" (около 25 евро на човек със закуска) се намира на крайбрежния булевард Аин Диаб в квартала Корниш. На тази цена посетителите му получават фантастична гледка към океана и уют не по-топъл от този на зле реновиран български "Балкантурист".
Корниш е кварталът на удоволствията – барове, ресторанти, дискотеки и всичко останало. Закъснели продавачи на близалки и дъвка предлагат купища "Марлборо" по 10 дирхама (1 евро) кутията . Според местните цигарите са контрабандни, намират се на всеки ъгъл, а полицията не преследва продавачите. Защо? Отговор няма. Всички пушат навсякъде!
Малко след два часа сутринта музиката продължава да е оглушителна дори на улицата, а едри младежи в черни костюми властно препречват пътя на всеки минувач. По това време на нощта не сме многобройни, за това и опитът ми да се измъкна се оказва неуспешен. Тук любезният отказ, повторен дори няколко пъти, не върши никаква работа. За това склонявам да погледна нещата отвътре на чаша кола. Нейната цена обаче се оказва 10 евро. Толкова струва и малко уиски с много лед, само че с него колата идва безплатно.
"Е, добре! Малко уиски без лед с кола, но поотделно!", капитулирам аз за втори път в първата си мароканска вечер. Наоколо броят на момичетата, недочакали клиент, е критичен. Въпреки това нито една от тях не дава вид, че предлага нещо. Танцуват, целуват диджеите, пушат, пият... Това не е арабският свят, за който съм чувал.
Оцеляването
На следващата сутрин маранята и океанската влага добавят импресионистична мъгла към пейзажа наоколо. Пешеходната алея край плажа е пренаселена от хора, които бягат или просто вървят за здраве! Температурата е не по-ниска от 24 – 25 градуса, но въпреки това наоколо е пълно с жени, които поддържат форма облечени почти в зимни костюми, но с маратонки. Солидни връхни дрехи, ватени панталони, забрадени до неузнаваемост лица, шапки и дори ръкавици. Красотата иска жертви!
Към 11 часа сутринта попадам в трафик. В трафика! Клаксони, ругатни на арабски и френски или на двата езика на веднъж, още клаксони, клаксони, клаксони... Тук няма правила. Сигурно няма и правилник за движени по пътищата. Понякога светлините на светофара значат нещо. В повечето случаи – нищо! В една и също секунда всеки пресича пътя на всеки. Оцелява този, който умее да рискува и да ругае без да получи удар на първото кръстовище. Пешеходците са самоубийци. На всичко отгоре има и велосипедисти. Така и не разбирам какво точно работят регулировчиците. Иначе перфектните сини униформи с огромни бели маншети им стоят добре.
За 10 евро раздрънканото "Le petit taxi" ("Малкото такси") прекосява почти половината град. Таблото на автомобила е застлано с избеляло парче мокет, от който висят многобройни златисти пискюлчета. Стиснал волан, украсен с рисунки на няколко настръхнали кобри, шофьорът на раздрънканото градско Пежо мълчи сякаш внимава! В това време аз се мъча да отгатна, колко точно са сантиметрите между колата, в която се возя, и съседната, колко катастрофи с тежки последици съм избегнал и колко живота съм спасил, когато съм послушал съветите да не шофирам сам в Казабланка.
Месо за обяд
Любопитството към това как изглежда традиционният приятелски обяд в нетуристически ресторант се оказва истинско изпитание за духа и тялото. След още половин час пътуване "Малкото такси" заковава в центъра на истинска скотобойна. От куките край улицата висят разполовените трупове на десетки телета и агнета. Върху металните маси под тях е струпано всичко останало - пресни шкембета, дреболии, джолани, цели главички. Хладилници няма!
"За да е сигурно, че месото е прясно, трябва да се продаде докато е още кърваво", казва водачът ми. Това донякъде обяснява гледката на десетина небръснати мъже по чехли и с уж бели престилки, които разпъждат рояците мухи край месото. "Това сигурно също е знак, че е прясно", казвам си, за да мога все пак да седна на масата. Тя е подредена в нещо като задния двор на кланицата. Има фонтан, много изкуствена зеленина, навес от гофрирана ламарина и безброй пластмасови маси и столове, които някога, преди доста време, са били бели. За разлика от тях циментовият под е току-що измит и още мокър.
Месото за обяда се купува от касапите. В ресторанта то само се приготвя и към него се добавят гарнитури – лют сос, мариновани маслини, домати, нарязани на дребно и разбира се, бухналите и неустоимо препечени питки. Две неуместни чинии с пържени картофи, които се появяват накрая, развалят ориенталския натюрморт.
Преди да пристигне храната с чевръсти жестове сервитьорът застила върху масата големи късове амбалажна хартия. Дебело тесте по-дребни парчета от нея трябва да замести салфетките. Накрая пристигат блюдата с току-що изпечените на жар телешки ребра и крехки агнешки котлети. Всичко е обилно поръсено със ситно нарязани лук и магданоз. Ухае на прясно смлян кимион.
"Бира ли!? Неее няма!", казва сервитьорът и хвърля хитър съучастнически поглед към мароканците на масата. Алкохол се сервира единствено в хотелите, луксозните заведения и нощните клубове. Тук скарата идва с няколко островърхи алуминиеви чайника. От тях се вдига пара с аромат на зелен чай и прясна мента – традиционната мароканска напитка, която се сервира силно подсладена с всяко ястие. За всичко това плюс две бутилки с кока кола и минерална вода сметката заковава на 8000 дирхама (80 евро) за четирима души. При нивото на околния "лукс" и масовата заплата в Мароко, която трудно надхвърля 250 евро, изглежда скъпо. Евтини са малките купички с охлюви, варени в бульон с много подправки, които търговци предлагат из улиците на целия град.
Фотогалерия: Казабланка - туптящото сърце на Мароко >
Казабланка набързо
"Новият град" или "Ville Nouvelle", както го наричат тук, е проектиран от френския архитект Анри Прост и е бил сочен като модел за градоустройство през първата половина на миналия век. Главните улици пресичат града от север на юг и от изток на запад, срещайки се на площада на Обединените нации. Някога там е бил разполаган най-големият градски пазар. По-късно са издигнати едни от най-красивите сгради в Казабланка.
Католическата катедрала на Казабланка - "Светото сърце" (Cathédrale Sacré-Coeur) се намира в най-големият парк на града - "Арабска лига". Днес църквата не приема вярващи, но е превърната в културен център и все още привлича туристи с фантастичния си бял силует.
С поменът за градът такъв, какъвто е бил преди идването на французите в началото на миналия век, е затворен в стените на старият град - Медина. Но най-впечатляващата и почти единствена туристическа забележителност на Казабланка е прочутата джамия "Хасан II" - най-голямата модерна джамия в ислямския свят. Единствено поради изискванията на канона тя отстъпва по големина на комплекса "Масджид ал Харам" в Мека.
Проектът е на френския архитект Мишел Пинсо е реализиран в продължение на 7 години от 1986 до 1993 г. от краля на Мароко Мохамед VI в чест на баща му Хасан II. Твърди се, че в джамията могат да се молят едновременно 25 хил. вярващи, а минарето й се издига на 210 метра в небето над океана. Построена върху изкуствен полуостров, тя е оборудвана с електронна система, която приема метеорологичната прогноза директно от сателит. В зависимост от времето покривната конструкция на джамията се движи, за да защити вярващите от дъжда или вятъра или, за да пропусне повече въздух в жарките летни дни, когато температурите тук достигат 50 градуса.
С настъпването на нощта влагата отново натежава във въздуха. На едри капки водата тежко пада от високите листа на палмите. В четвъртък вечер, почти средата на работната седмица, крайбрежните кафенета са пълни с хора. За сбогом – огромна чаша пресен сок от всички плодове, които могат да ви минат през ум. Лъчът на фара обхожда тъмния залив, а после бързо избледнява в пъстрия фойерверк на града. Когато самолетът набере височина, градът се разпилява в мъждукащи искри. Преди да изчезнат от погледа светлините му стигат сякаш до хоризонта.
