На път: Диво умами

Графити в пристанищния квартал "Рибейра", Салвадор

© Албена Шкодрова, Бакхус

Графити в пристанищния квартал "Рибейра", Салвадор



Текстът е от новия брой на списание "Бакхус". Списанието е в продажба в магазините Inmedio, Relay, One minute, Le Cafe, които са брандове на LS Travel retail Bulgaria. Намират се в шопинг молове, галерията на почти всички магазини Кауфланд, метростанции, болници, жп гара София & Варна. Списание "Бакхус" е и част от абонаментния пакет на вестник "Капитал"


Бразилия звучи като епично обещание: кухни, придошли от различни континенти, ендемични плодове и зеленчуци, добивани в selva oscura на Амазония, риби и меса от морета, реки, долини и планини. Три седмици, прекарани като с вдигнат харпун в очакване на улова на живот, обаче донасят твърде малко удовлетворение. Интересно невинаги означава вкусно, нито местният произход гарантира качество. В Бразилия добра храна има, но тя не е пропорционална на обещанието. А и идва, когато най-малко я очакваш.


Има и такива пътувания. Двайсет и един дни и равносметката от достойни за описване кулинарни преживявания едва достига три-четири точки. Една прясна риба с фин сос, изядена с потопени в морето пръсти на остров Итапарика; един сладолед от царевица пред пристанището на Рибейра, Салвадор; едно ароматно севиче под звуците на боса нова в гурме ресторант в Парачи; един изненадващ телешки стек някъде из кварталчетата на столицата Бразилия и една шепа прясно изпечено кашу... в автобуса. Не че за други места и обстоятелства няма какво да се каже - за раците с кални, космати крака, поднасяни на плажа Франсис, или рака без крак, който ни сервираха в един ресторант в Масейо, за смайващите ястия от едно брашно, в което е насипано друго брашно в Олинда, неядливите кактусови плодове в Ресифи, рядко отблъскващият сок от плод на кашу, или пък клисавите хлебчета със сирене, които като някакви плевели са "издушили" всякакви други форми на "живот" в стъклените витринки с неща за ядене. Но всичките тези моменти са от интересните, не от вкусните.




Сигурно трябва да започна с пътеводителя. "В Бразилия няма такова нещо като висока кухня, но храната има дяволски добър вкус, общо взето, където и да отидете." Едно изречение с две неверни твърдения. Първо, в Бразилия има висока кухня - в крайна сметка D.O.M. в Сао Паоло е четвъртият най-добър ресторант в света за 2012, пък той не е израсъл съвсем в нищото. А заради това с "дяволски" добрия вкус, "където и да отидете"... бих накъсала тези странички на малки парченца и бих ги натъпкала с радост в устата на автора им. Той и без това едва ли ще направи разлика между тях и сочен къс месо.


Копакабана, Рио.


Из Копакабана, а също и из Ипанима, местата за ядене са се скрили по малките улици, в каньона между два масива от бетон - единият ги защитава от океанските приливни вълни, а другият - от пазаруващите из бутиците. Водата на Атлантика и разхвърляните из нея скални конуси, покрити с тропическа зеленина, са чар на други райони в Рио. Тук те изобщо не се виждат - плажът отдавна не е част от живота на тези два квартала. Изворът на сладкото бразилско безвремие от 50-те години на миналия век - лежерният ден, какъвто си го представяме заради "Момичето от Ипанима", трябва да е доловен някъде наоколо. Има един безсмислен клуб в центъра на Ипанима, който се рекламира като мястото, където Жобим е седял, когато е измислил песента. В него пришълци от други континенти седят вдървено, със зачервени от климатиците носове, и отпиват от малки чашки алкохол, докато дискретно тактуват с пръсти, стърчащи от кожените каишки на сандалите им, ритъма на един или друг виртуозен музикант.


Центърът на Рио де Жанейро по време на дъждовния сезон.

© Албена Шкодрова, Бакхус

Центърът на Рио де Жанейро по време на дъждовния сезон.


Абсурдната липса на чар не е проблем само на единствения боса нова клуб в околността - целите Копакабана, Ипанима и съседният, по-луксозен Леблон днес са всичко, но не и безметежни. Заведенията - малки, различно претенциозни, смесица от модерни и ретро, отварят и затварят рано, и след осем вечерта почти никъде не може да се чуе музика. И като че най-малко - боса нова, която, само понякога, се свири в ранната вечер, на две-три места в продължение на тези километри бетон.


Ритуалното ходене с кърпа през рамо покрай плажа, съпроводено от отчетливо шляпане с Havaianas продължава. Плажът обаче отдавна дори и далечно не отговаря на митичната си слава. Широка ивица хубав пясък, той става сцена на такава престъпност, че градът зад него се е изправил настръхнал, като че чака десант. Отвъд алеята с възпроизвежданата по всички картички черно-бяла мозайка и широката улица с натоварен автомобилен трафик в шест ленти, бетонните блокове сякаш не искат да имат нищо общо с този плаж. От всичко, което би могло да дойде оттам, ги охраняват огнеупорни стъкла, непристъпни метални решетки и тежко въоръжени пазачи.


В тази среда нищо чудно ресторантите да са се отдръпнали навътре в квартала. Бистра, закусвални, тук там някой по-луксозен винен бар, уловил изгряващата мода на виното в Бразилия, градът се храни на открито, по верандите, но не на брега.


Сутрешната доза кофеин е съпроводена от плодов сок с тонове лед и захар и разнообразие от пържено тесто и едри късове кекс (той се случва да е особено добър, когато е забъркан с пресен кокос. Бъбрив собственик с шапка за душ на главата ни го поднася и докато не види и последните му трохи да изчезват в устите ни, не спира да ни подканя и да ни помага да си го изядем).


Вместо от кафенета Рио е наводнен от плодови барове и кулинарно това са от най-интересните места в града. Тук човек идва да изпие едно смути, както би изял една баничка, и може светкавично да се запознае с дълъг списък плодове, които не достигат до Европа: купуасу, ачай, напомнящата артишок с формата си "крем-ябълка", annona reticulata, бутия, жаботикаба. Всъщност, ако човек прегледа някоя енциклопедия на ендемичните бразилски плодове, ще намери няколко стотин. Баровете за плодови сокове поддържат между двайсет и трийсет, част от които са ендемични за Бразилия, а част - познати и по други места на света: ананас, манго, банан, ягоди, личи, карамбола, праскови.


Соковете се поднасят или като сорбе, или като млечни шейкове. Някои хора дори си ги искат с добавка от корнфлейкс, така че в крайна сметка си изяждат и изпиват закуската наведнъж.


Първото португалско колониално пристанище, от където е товарено бразилското злато за европа, Парачи.

© Албена Шкодрова, Бакхус

Първото португалско колониално пристанище, от където е товарено бразилското злато за европа, Парачи.


Всичко това би било чудодейно здравословно, ако не бяха чутовните количества захар, които бразилците добавят, и срамната тайна на много барове да използват дозички от замразени смлени плодове, пакетирани в найлонови торбички, вместо свежия оригинал. Сред десетките барове по Nossa Senhora de Copacabana човек трябва да издири онези, които използват пресни плодове, и да настои да няма захар - искане, с което може да предизвика издължени физиономии у продавачите.


За обяд вече са отворили малките ресторантчета, много от които, ако бяха в Лос Анджелис, сигурно щяха да си спечелят определението инди. На ъглите на правите улици, под раирани перголи и до ревящи в горещината хладилници, в тях човек може да яде от непретенциозната, равна на вкус кухня на Рио: ориз, боб и други зърнени и бобени храни или късове или пюрета от кореноплодни, потопени в еднообразни сосове и с няколко къса месо - малко като варена версия на френското касуле или българския боб с наденици.


Един от популярните ресторанти с бюфет в Оуро Прето, Минас Жераис - златните мини на Бразилия.

© Албена Шкодрова, Бакхус

Един от популярните ресторанти с бюфет в Оуро Прето, Минас Жераис - златните мини на Бразилия.


Подобни яхнии са много разпространени из района и сред тях най-специално място заема фейжоадата - бобена манджа от португалски произход, която бразилците често сочат за национално ястие. Готвена в гърне, на слаб огън, тя е пълна с късове свинско и телешко, често уши, опашка, крака, няколко вида наденици (включително кървавица). Почти черна е на цвят и се сервира с ориз, а това, което я разкрасява може би повече от всичко и я прави бразилска, са резените портокал. Заради обработката на месото, което понякога е сушено, фейжоадата има специфичен, доста силен вкус и наистина е едно от интересните, характерни ястия - кариоките имат обичая да си я готвят само и единствено в събота, т.е. тя е нещо като празнично, уикендово ядене.


Обядващите в ресторанта на ъгъла, смайващ брой от които са по чехли, ядат по един на маса, стискат чанти в коленете си и участват в някакъв откъслечен, общоресторантски разговор. По улицата, която навътре в сушата започва да се качва по хълма и води към поредната сляла се с града бедняшка фавела, минава камион с лед. Претичването на отчаян бедняк или наркоман предизвиква моментално прибиране на чантите по-надълбоко, хората в ресторанта с кисели лица свиват рамене. За Рио се казва, че всеки има своята история на преживян въоръжен грабеж. Въпросът не е дали ще те оберат, а как да ти се размине с възможно по-малко. Някои хора специално си носят по едно второ портмоне с малко пари специално за крадците, които обикновено са въоръжени и им трябва съвсем малко, за да използват оръжието си. Престъпността сигурно е променила града радикално. Той е преживял нещо като велик взрив през миналия век, когато от 800 000 души е нараснал на шест милиона (с околността - 12 милиона), голяма част от които живеят далече под прага на бедността и истински нямат какво да губят.


Днес Рио не е съвсем под контрол и едно от свидетелствата е, че стъмни ли се, колите престават да спират на червен светофар. Полицията е капитулирала от задълженията си, като е разрешила това официално. Както е позволила и да носиш ксерокопие на паспорта си, вместо оригинала, и се е примирила, че хората плащат и вестника си с банкова карта, и крият пари в бельото си (посегателството срещу скрити на такова място пари придобива характера на сексуално насилие и според твърденията се наказва по-строго, затова номерът, твърдят, работи).


Вечер докъм девет часа повечето заведения бумтят от компании, които стоят около масите, пият бири или обилно вечерят. После нещата рязко утихват и Копакабана и Ипанима на живота изведнъж се превръщат в места на страха и опасността.


Sqs 209, Бразилия


Къде е животът в града Бразилия е толкова лесно да се каже, колкото и къде е властта, къде са хотелите, или къде са обществените музеи - в който и да е друг мегаполис по света човек би свил рамене, но тук може да ги посочи с пръст на картата. Това е, защото всеки тип места в тази футуристична столица е концентриран и му е отредено място в архитектурния проект, по който градът е построен в нищото в средата на миналия век. Локацията не само е фиксирана, но е и получила номер според разположението си в координатната система, образувана от Монументалната ос - мегабулевард от 16 автомобилни ленти и 500 м широка поляна между тях, разделяща север от юг, и перпендикулярната ос, отсичаща изток от запад. Градът има формата на самолет и жилищните квартали са в "квадрантите", които образуват крилете. На всеки четири от тях се пада по една търговска зона и точно там са ресторантите.


Обяснен така, Бразилия може да заблуди някого с почти аптечно устройство. Нищо не е по-далече от реалността. В никой друг бразилски град общественият транспорт не е по-хаотичен и нерационален от столицата, построена със специалната идея из нея да не се ходи пеша. Затова достигането на който и да е обект, дори когато го виждаш на хоризонта, може да отнеме часове. Като се помотае из Бразилия, човек започва да благодари, че българският соц не е имал своите Нимайер и Лусио Коста.


Феите от околностите на столицата Бразилия, събрани за ритуално съчетаване с рицари

© Албена Шкодрова, Бакхус

Феите от околностите на столицата Бразилия, събрани за ритуално съчетаване с рицари


Търговските зони между жилищните квартали, от една страна, са "типови" - за тях са оставени едни и същи пространства, запълнени със смесица от хранителни стоки, аптеки, кафенета и по ресторант-два. В действителност някои от квадрантите са по-популярни и оживени от други. От какво е ръководена тази зависимост остава неясно - вероятно от стечение на обстоятелствата, и от неволно струпване на повече от едно приятни места за ядене (квадранти SQS 209/210, 409-412 са известни като най-оживени и добри за ядене).


Бразилия в много отношения се държи като столица на своята континентална по размери държава и храната не прави изключение. Тук има и много от месоядната гаучо-култура от юга с нейните телешки стекове - обикновено препечени, и нарязани преди сервирането, и от събираните или култивирани по Амазония плодове от диетата на индианците, и от кухнята на старите колониални градове в Минас Жераис, които се падат горе-долу на средата между Бразилия и Рио, и от афро-бразилската храна на севера с нейните скариди, рибени яхнии и люти сосове. Пиле, готвено в кръв, шкембе в гъст сос, езици, мозък, бъбреци, дробчета, разнообразие от наденици и печени меса, една от кулинарните гордости на Бразилия, pao da queijo - малки клисави хлебчета с брашно от касава и обичайните хиляди комбинации от различни видове бобови култури и ориз.


Шураскариите, които са версия на аржентинските асадо, са популярен тип ресторанти. В по-добрите сред тях човек може да си посочи къса месо, който да му бъде приготвен. Стекът е сервиран най-често с фарофа - едно от концептуално най-чуждите на Европа блюда, представляващо едро смляно, леко пушено брашно от касава, в което, както си е насипно, са разбъркани малко зеленчуци, и евентуално - пържени яйца. Далечно напомня по консистенция мароканския кускус, но нито е готвено, нито има сос, нито зеленчуците са повече от отделни трохи, ако изобщо ги има. Един западен автор беше евфемистично описал фарофата като "блюдо, с което се подчертава вкусът на месото" - точно така, и това става чрез отсъствието на собствен вкус. На едно-единствено място открихме, че тя може да бъде и много приятна. Но обикновено вкусът й е, както звучи - на сурово брашно.


Другият популярен тип заведения са с бар, на който човек избира от предварително сготвена храна - всичко от салатата до десерта. Това е мястото, където човек се натъква на бразилския феномен с пресните зеленчуци - те като цяло са рядка находка в кухнята на този народ. Салатата не е обичайна тук и най-честата й форма е някакъв тип тартар от зелени домати - може би не по намерение, но по резултат. Доматите са истински зелени, включително на цвят, безвкусни, накълцани на малки кубчета и сервирани в малка паничка към някое голямо месно-бобено-оризово ястие. Всичко друго са заемки, при това и те не е много лесно да бъдат намерени.


Най-сигурно е салати да се открият в този тип барове, където човек си взима от всичко сам. Тук особеността е, че цените са на килограм и дали човек ще си напълни чинията със скариди или с марули не прави голяма разлика в това какво ще плати. Още един начин бразилците да бъдат обезкуражени да ядат здравословно, който те, поне на външен поглед, възприемат с безразличие.


Между долния и горния свят, Салвадор


"...Когато [маринованият рак] е почти готов, и само тогава,


Прибави кокосовото мляко, и съвсем накрая


Денде олиото, миг преди да свалиш от печката...


И ето ти това фино ястие, от най-изискана кухня,


Който може да го приготви, може с основание да се хвали,


Че е първокласен готвач.


Но, ако ти липсва талант, по-добре не се хващай,


Защото не всеки е роден артист в кухнята."


Още едно обещание. Доня Флор, жена на двама мъже, води своя фикционален живот между човешките страсти и печката в един жив, но провинциален Салвадор. Когато Жоржи Амаду пише "Доня Флор и нейните двама съпрузи" през 60-те, градът е с очарователния размер от 650 000 души. Човек може да си представи, че днешният три-милионен мегаполис е леко различен по дух от описваното тогава. Стеснителните жени, които едва започват да показват глезените си, и мъжете им, които беснеят по карнавалите и пеят под балконите им, са изместени от екстровертна тълпа, която се самоизяжда. Живописният наклонен площад "Пелоуриньо", който пази много от колониалната архитектура на Салвадор като най-голямото бразилско пристанище за търговия с африкански роби, сега е място на тежкото въоръжените полицаи, джебчиите, екскурзоводите и по-зловещи сенки, пълзящи зад гърбовете на служителите на реда с автомати. Докато тъмнокожото население пее жизнерадостни химни в лилавата негърска църква, като куриозно смесва християнски и кандомбле ритуали, отвън отчаяни наркомани нападат с ножове и следят минувачите с празни, кървясали погледи.


Старата сладоледаджийница на "Рибейра", Салвадор, където човек може да хапне екзотики като сладолед от тиква, царевица и касава.

© Албена Шкодрова, Бакхус

Старата сладоледаджийница на "Рибейра", Салвадор, където човек може да хапне екзотики като сладолед от тиква, царевица и касава.


Ресторантите в тази част от Салвадор, от една страна, са изобилни заради туристите, от друга - заобиколени от отчаяната престъпност на още един бразилски град, който е обявил несъстоятелност и се руши под собствената си тежест. Едната част са малки заведения, държани от афробразилки. Това обикновено са тесни места с ярко изрисувани стени и с пластмасови маси, опрени в стената - автентични, трогващи със старомодно авторство (При леля Алма, при леля Пилар), но с бюфет от умерено апетитна храна. Яхнии с много касава, боб и ориз, неубедителни на цвят и вид меса, плуващи в тях, и често - акараже.


Акаражето е нещо като бързата храна на Салвадор и освен в малките ресторанти се готви на сергии по улицата - от жени, облечени в колоритни местни дрехи с опънати от обръчи поли. Ако човек изслуша рецептата му, и тя е обещание. Сушени скариди, люти сосове, колендро, - все съставки, които за хората, срещали се с далекоизточните кухни, са сигнал за ярки аромати. И които в акараже не успяват да свършат много работа. Акараже са нещо като понички, чието тесто е направено от белен, смачкан на пюре боб, и е изпържено до апетитен златист цвят в олио от палмата денде. Веднъж готова, поничката се разрязва през средата като дюнер и се пълни с няколко различни съставки: със сос от люти чушки, с ватапа (млени фъстъци, кашу, сушени скариди, кокосово мляко и денде олио), с яхния от бамя, наричана каруру, и най-после се поръсва с дребни сушени скариди.


Звучи разнежващо. Уви, цялото усещане обаче е за нещо изпържено, лигаво и най-лошото - блудкаво на вкус. Може и да е въпрос на навик, но това блюдо със сигурност не е незабавен и безспорен шампион за хора, търсещи някакви оригинални кулинарни удоволствия.


На път: Диво умами

© Албена Шкодрова, Бакхус


В Салвадор има и гурме ресторанти. В задните градини на просторните колониални къщи тук-там са направени оазиси с прилично приготвена кухня. Преживяването в тях е много метафорично - четирите стени на двора са оградили вечерящите от околния свят и със свещи по масите, се опитват да ги потопят в някаква замечтана полуреалност. Отнякъде в градината звучи боса нова на живо и нещата замалко да проработят, когато от някоя от близките улици се задава шествието на бахийските тъпани.


Олодум тъпаните са като заклинание. Те са социално движение - бедните деца от фавелите получават възможност да отправят послание. Те получават по един тъпан и минават с него като неумолима стена от унищожителен шум, от заплашителен ритъм, през града. Един от техните идеолози обяснява нещо като "нямаме пари, но имаме този звук". Каквото и да носи на фавелите тази ежедневна акция, от вътрешността на градината крехките звуци на боса нова изтъняват съвсем под агресивния, оглушителен тътен на това разпръскващо въздуха шествие. Идва момент, в който на вечерящия в градината му секва дъхът и докато успее да си го поеме отново, той вече вижда своето седене на масата, пред чиния свястна храна, като неморален и престъпен акт. Кулинарните му интереси започват да му се струват цинични под звуците на тази отчаяна, нямаща какво да губи група гневно думкащи деца от фавелите.


Старата сладоледаджийница на "Рибейра", Салвадор, където човек може да хапне екзотики като сладолед от тиква, царевица и касава.

© Албена Шкодрова, Бакхус

Старата сладоледаджийница на "Рибейра", Салвадор, където човек може да хапне екзотики като сладолед от тиква, царевица и касава.


Да се яде в Салвадор, изглежда, е най-добре надалече от Пелоуриньо, - в пристанището Рибейра, с прочутото си място за сладолед от всевъзможни плодове и зеленчуци, истински, изненадващо вкусен, или в новата част на града на североизток от Питуба, в Итапуа и отвъд. Но всяко очакване множеството риби и морски продукти, които тук идват от океана, да бъдат опитани като запомнящи се ястия или най-малкото такива, в които да бъде доловен съхраненият вкус, е нереалистично. Кухнята на Байа е кухня от предхладилниковия период, която изварява дълбоко всеки къс риба, за да го съхрани поне няколко часа в горещините.


Това е по принцип. Някога, много рядко, може би само веднъж, животът може и да ви изненада. При нас става точно така - тъкмо когато сме се отказали да търсим, нашето най-добро ядене ни намира само. След дълго пътуване до това, което е трябвало да бъде по-близкия плаж - остров Итапарика, в залива на Салвадор, прегладнели, се примолваме в някакво заведение на пясъка за храна. Мъжът ни сочи голяма прясна риба. Десет минути по-късно ни я носи опечена и придружена от най-вкусната, истинска салата, която изобщо ядем за трите седмици в Бразилия, и с деликатен сос от свежи домати, магданоз и няколко неразпознаваеми подправки. Плащаме с последните си пари в брой - оскъдни заради предпазните ни мерки срещу кражби, дори не ни остават за бакшиш. Изяждаме тази сочна, топяща се, ухаеща риба върху пластмасовите си столове, наполовина в лазурно синята вода. Чудовищният силует на Салвадор трепти в жегата на хоризонта, безопасно отдалечен от прохладната вода, и ние дишаме дълбоко - доволни, и още в шок от тази непредизвестена среща с умами.


Лапа, Рио


Рио, разбира се, има своето място, просто то не е това, което пътеводителите сочат - мястото е El Centro. Колониална архитектура, високи постройки с офиси, исторически кафенета, театър, пристанище, модернистична катедрала, парк и манастир, стар пазарен арабско-еврейски квартал, който сега е Китайски квартал. Вкусният обяд е в един натъпкан с хора от околните офиси бюфет, скрит на втория етаж над сладкарница. Тук дори яхниите имат по-здравословен, почти привлекателен вид, скаридите търпят най-невероятни и вкусни съчетания със зеленчуци, и палмовите сърца в салатата са крехки и хрупкави.


Вечерята се пропуска: случва се така, че сервитьорът още не е заявил поръчката четиридесет минути след като сме я направили, което не е кой знае каква изненада в Бразилия. Храната не се дава лесно тук.

Оранжевите плодове на кашуто - ярки, но рядко ужасни на вкус - нямат голяма търговска стойност поради почти мигновеното си разваляне след откъсването от дървото.

© Албена Шкодрова, Бакхус

Оранжевите плодове на кашуто - ярки, но рядко ужасни на вкус - нямат голяма търговска стойност поради почти мигновеното си разваляне след откъсването от дървото.


То и без това като култово преживяване в Рио е изплувало не вечерянето, а пиенето на кайпириня в Лапа. Няколкото преки, които се пресичат под каменните арки на стария виадукт, са пълни с чудни заведения с музика на живо: задачата на вечерта е да чуеш всички групи една след друга и да избереш сред тях - изборът е, общо взето, между самба, боса нова и джаз.


Сядаш навън и поръчваш една кайпириня с две води - тук тя е с такава сила, че става поносима за пиене само разводнена в тази пропорция. Дори така отнема няколко часа да бъде изпита и в крайна сметка успява да направи португалския неочаквано лесен. Докато кайпиринята попива, светът се върти около теб. Преминаващи тълпи спонтанно избухват в танци, махат с шапки, запознават се, точи се шествие от търговци на фъстъци, вестници и изплетени от палмови листа скакалци. Масите са острови в бурно море, край тях се надигат вълни от радостни хора, и жени и мъже пеят с цяло гърло всяка дума от изпълняваните кавъри.


Редки плодове на кактус, почти непознати и за самите бразилци. На пазара на Ресифи ги продават с дълго обяснение за чудотворното им въздействие върху тялото. Проблемът с тях е, че няма да бъдат изядени - те са твърди до степен, че и сеч със сабя не ги лови, и месестата им част е изпъстрена с големи горчиви семена, от които е невъзможно да бъде отделена.

© Албена Шкодрова, Бакхус

Редки плодове на кактус, почти непознати и за самите бразилци. На пазара на Ресифи ги продават с дълго обяснение за чудотворното им въздействие върху тялото. Проблемът с тях е, че няма да бъдат изядени - те са твърди до степен, че и сеч със сабя не ги лови, и месестата им част е изпъстрена с големи горчиви семена, от които е невъзможно да бъде отделена.


Храната не е нещо, което да си струва да поръчаш, дори фъстъците на преминаващия търговец са по-добре. Но хората не изглеждат разстроени от тази работа. Сигурно това са неща, с които човек може да свикне. На този тип неща човек може да им направи рисет, например нова координатна система в пустинята. И с нейна помощ да започне да преоткрива всичко наново - в току-що родения, още неизкусен свят, може би и акаражето, и оризово-бобените яхнии и дори тартара от зелени домати и космато-калните раци биха влязли в някой квадрант с положителна стойност. QRN 391, кулинарна поезия. Умами, което предстои да бъде покорено.


(Ако се случи така, че сте фен на бразилската кухня, и като прочетете тези страници, ви се прииска да ги накъсате на малки парченца и да ми ги натъпчете в устата - не си правете труда. Това в Бразилия вече го ядох.)

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Euronymous
    Euronymous
    Рейтинг: 877 Неутрално

    Много яко ! В Бразилия винаги всичко е добро !

    Публикувано през m.dnevnik.bg

    From the depths of Norway , take out your crop pain and feel the true evil !
  2. 2 Профил на zo
    zo
    Рейтинг: 686 Неутрално

    Благодаря за безкрайно подробния и изчерпателен списък от места, където мога да си купя сп. „Бакхус“... но не мисля да го направя.

    ITV: Saudi Arabia Uncovered https://www.youtube.com/watch?v=NLtLeK7YLGY
  3. 3 Профил на pentuer
    pentuer
    Рейтинг: 660 Неутрално

    До коментар [#2] от "zo":

    Аз също...





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK