На път: Без птици, животни и роднини

 

© Татяна Димитрова

 



С морски принадлежности на фона на студа в София в куфара и с топли спомени за див свят на Корфу тръгваме през късен септември нататък. Докато пътуваме тънем в сладостно очакване на всичко, което си представяме след като всеки - кой в детството, кой по-късно, сме прочели в "Моето семейство и други животни", "Птици, животни, роднини" и останалите забавни книги на Джералд Даръл.


"В светлината на утрото морето се движеше, изпъваше гладките си сини мускули - вълните - и блестящите мехурчета пяна от килватера се стелеха подире ни кротко като разперена опашка на бял паун... Мъглата на ивици се източи бързо и леко и пред нас се появи островът - с планини, сякаш заспали под намачкано кафяво одеяло, с петната на зелените маслинови горички по гънките. По брега се виеха бели като слонски бивни плажове, а помежду им - градчета със схлупени къщи от яркозлатист, червен и бял камък...Когато заобиколихме носа, планините останаха зад нас, а островът плавно се спускаше към морето в мъглявото сияние на сребристозелените маслинови дръвчета, сред които тук-там като пръст, вдигнат предупредително, се извисяваха черни кипариси на фона на небето. Морето в плитчините на заливите бе синьо като пеперудени крилца, а дори през шума на корабните мотори дочувахме слабо звънък звук от брега, като хор от детски гласчета - пронизителното победоносно свирене на цикадите".


Така пристига на Корфу семейството на Даръл, според неговите спомени, описани в "Моето семейство и други животни".

 

© Татяна Димитрова


За нас пристигането на Корфу е отрезвяващо. Някак твърде туристическо, олющено и нищо, което да напомня дивия живот, описан от Даръл. Негативните мисли се наслагват с всяка минута - хотелът е в топ 3 на неприятните, сергиите на първа линия са като тези в най-клишираните български курорти, храната в съседния ресторант (вече е късно, няма време да се търси много) е пълно разочарование за очакването да се опитат гръцките кулинарни шедьоври. Едното ципуро (гръцката ракия, която е в пъти по-добра от клишето узо) пооправя донякъде нещата. И прекрасният залез, който се вижда от балкона на стаята.
 

© Татяна Димитрова


С посрещането на изгрева на другата сутрин нещата придобиват безпричинно по-оптимистичен вид. Отправяме се към столицата Керкира, в миналато носела името на самия остров. Градът изглежда много по-добре от видяното дотук докато сме пътували по тесните шосета, опасващи 38-километровия на дължина остров.
 

© Татяна Димитрова


Османската империя тук не е оставила отпечатък, понеже не е била на гости, но отчетливо по архитектурата си личат следите на венецианското, френското и британското влияние. В единия край на града се намира старата крепост, от която всички ни убеждават, че се ширва чудна гледка. На път към гишето за входни билети, четем на няколко езика, че влизането е безплатно, понеже... служителите стачкуват. Каква изненада като говорим за Гърция:)))




Безплатното обаче се оказва недостъпно. Подстъпите към най-високата точка, където е разположен и морски фар, са заключени. Работи едно кафене, което явно не стачкува. Невидели нищо освен крепостни стени, тръгваме направо от входа-изход. Улицата, на която стъпваме, стига до новата крепост.

 

© Татяна Димитрова


Вдясно от входа на старата обаче се намира малък парк, където разбираме има малък кът, посветен на Даръл, благодарение на когото Корфу живее в сърцето на всеки негов читател. Намираме нищо и никакъв постамент с неговия образ.


Пътят към новата крепост е тясна улица, събуждаща настроение на малко италианско градче, обсадена от двете страни със сергии, които продават местните примери за сувенирна индустрия - магнити, платнени чанти, ком куат (на гръцки се пише с две думи) под всякаква форма, зехтин, паници от маслиново дърво, тарлъци. Този ком куат е един не особено вкусен плод, който се продава и у нас и се оказва, че се отглеждал само тук. Има го като ликьор, като конфитюр, като сладко или захаросан като фурми. Отношението към него минава през всички регистри на вкуса.

 

© Татяна Димитрова


Търговската френско-италиано-гръцка уличка, чиято каменна настилка блести като лъснат поднос за храна, неусетно отвежда до църквата "Свети Спиридон". Влиза се с покрита глава, а насреща...двама полицаи. Не бяхме попадали на такова нещо. Снимането е забранено. Непрекъснато има малка опашка, която отвежда до саркофага с тленните останки на патрона на църквата. Зад гърба на чакащите цветните витражи по високите прозорци правят слънчеви зайчета на няколко места по пода.


С наближаването на вечерта градът някак видимо се опразва. Големите групи туристи очевидно не са отседнали в Керкира, а по съседните селца. Това, впрочем, е мъдро решение, защото плаж в традиционния смисъл на думата тук не видяхме.

 

© Татяна Димитрова


Слънчевите лъчи постепенно губят жарещата си мощ и някак естествено идва време да компенсираме предната неприятна вечеря. Аромати, които веднага събуждат глада, се носят от заведение в странична уличка, което има атмосферата на семеен ресторант. Не сме подведени. Разбираме го в момента, в който пристига чесновият хляб, запечен и овкусен със зехтин. Сам по себе си щастие, допълнен с рецина. Нямаме сили да изберем препоръчаните ни местни специалитети, защото вички те залагат на свинско или телешко месо, пък платата с морски деликатеси ни привличат със страшна сила. Управителят на заведението пристига да се увери, че всичко е наред и тогава лъсва хартиената салфетка, поставена в малкото джобче на сакото му.


Връщането в нашето гръцко село предвижда автобус от спирка, която трудно намерихме, но за сметка на това автобусът подрани поне с 15 минути. Удивихме се, че в момента, в който натовари всичките туристи и тръгна, беше точно в секундата, в която това трябваше да се случи. Дали и в транспорта няма влияние, останало от чужди гости?


Накъдето и да се огледаш по пътя няма почти никаква следа от селски пейзажи, магарета или друг типичен представител на острова, според това, което се знае за него и се продава на туристите под формата на сувенири.

 

© Татяна Димитрова


На другата сутрин намираме за уместно да напуснем първа морска линия на нашето село и да кривнем по уличките отзад, които водят по нисък хълм. Попадаме буквално в друг свят. Няма и следа от туристическата глъчка. Останки от римска баня с вила граничат с ограден двор към къща, в който живеят щастливо петел, кокошка с малки пиленца, огромен заек и семейство оранжеви котаци. Нахълтваме с поглед в света на местните, изпълнен с аромата на узрели къпини, плъзнали по оградите, крякането на гъски, лая на декоративно кученце, което охранява храбро поверената му територия, подушваме готвещата се храна.
 

© Татяна Димитрова


Не всяка уличка, която е започнала, се влива в друга. Често опира в някоя къща и трябва да се връщаме, за да попаднем на други разклонения, които ни водят покрай градини с дървета, отрупани с още зелени портокали и лимони, добре подредени дворове или пък разхвърляни, изоставени парцели с разкъсани телени мрежи или заключени вили, чиито собственици са закрили преждевременно (според нас) летния сезон.


Така изгубени в хем дивото, хем населено село Бенитцес, попадаме на ресторант, направен в битов стил с много старание и вкус и с всички признаци, че е семейна собственост. Така се и оказва. За пореден път се оставяме на чревоугодничеството, поощрявано от всяко следващо плато - тържество за небцето.


На другия ден с подразнен хъс да се отдадем на дивото, останало на острова, се отправяме към северната му част - към град Сидари. Пътят до там е по-планински и някак по-съответства на книжната ни представа за маслинови горички, прелитащи птици и изобщо богатство от див живот. Под маслиновите дръвчета край пътя са разположени мрежи. Върху тях се чака да изпадат маслините като узреят и така лесно да бъдат обрани, след което да отидат за извличане на зехтин. Всички къде мислено, къде на глас отчитаме, че това е напълно в стила на братята гърци - нещата да стават по лесния начин. Но като се замисля и аз не бих пълзяла първо по хълма, а после по дървото, че да обера всяка маслина поотделно.


В Сидари още от самото начало се вижда, че извън търговската улица, която изобщо не ни е интересна, природата е оставена да се разпростре и хората не са й се месили особено. Черна пътечка ни води покрай чудни скалисти образувания, издигащи се над изумрудената вода. Вървим и мълчим от удоволствието, което ни подарява това място. Желаната цел е каналът на любовта. Уникално място. От малък плаж се навлиза в зелена вода, чиито нюанс и плътност трудно могат да се опишат. Дъното не се вижда от млечния й оттенък, граничещ с напитката, известна като "облак". Водата на разстояние 20 метра ширина е оградена от скали, а в дъното, в една от скалите се намира и въпросното място. Ако двама души го изплували заедно - 12 м на дължина - оставали неразделни завинаги. Впрочем за всеки случай е сложен надпис това да не се прави.

 

© Татяна Димитрова


Македонски турист проявява силен интерес като ни чува да говорим на български и идва подробно да ни разпита как е животът в България. Едвам се откъсваме, за да бързаме към следващия малък плаж, който неудържимо ни привлича сред скалите. Пътьом решаваме набързо, докато попиваме ширналата се зелено синева, да похапнем в заведение, изпречило се на пътя. Питаме какво е готово, защото бързаме и даже да ни носят и сметката с яденето. След два пъти спомената думата "бързо" сервитьорката така се изнерви, че прати свой колега. Не разбирахме защо идването на мусаката, която беше готова, се бави 15 минути. Дойде, гарнирана с пържени картофи, които са в пълно противоречие с нейния божествен вкус. Сервитьорът, който явно е с по-здрави нерви, я поднася с поучението, че не трябва да се бърза, а да се наслаждаваме на живота. (Това ще трябва да се обясни специално и на международните кредитори на Гърция:))


Отдавайки се на топлото море на друг плаж пътищата ни се пресичат със стара британска двойка, спасила се тук от мъглите на Лондон. Не пропускат да ни похвалят как добре се справяме с английския, да си признаят, че друг език не говорят и т. н. Стигаме неизменно и до сънародника им Джералд Даръл, чието семейство се спасява от студа и влагата на Острова именно тук, в Корфу. За пръв път чуват. След това наше разочарование всеки отплува в неговата си посока.

 

© Татяна Димитрова


Вечерта решаваме да завършим отново по чудните тесни улички на Керкира. Чуваме и ние тук там оглушителния звук на цикадите, за които пише Даръл. Голямо пространство - кафене до кафенето, се оглася от разговорите на туристи и местни жители. Последните задължително пият фрапе, нищо, че е време за рецина, всъщност.


Докъдето ни поглед стига се простира онова толкова красиво нещо, което също е клише - луната изгрява и започва да танцува сиртаки по малките вълнички.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK