Пътьом през Япония през 1907 г.

Пътьом през Япония през 1907 г.

© Издателство "Кибеа"



Как и къде са пътували българите в началото на миналия век, какво им е правило впечатление и как е изглеждал светът в техните очи. Отговорите могат да бъдат намерени в новоизлязлата антология  "Българинът по света в началото на ХХ век" със съставител Румяна Пенчева. 


Книгата на издателство "Кибеа" включва общо четири творби, между които пътеписа от 1902 г.  "Сандвически или Хавайски острови" на Данаил Руевски, "Отиванието в Америка и връщанието ми" (1904 г.) от Христо Н. Соколов, "В южните страни. Египет, Южна Арабия, Източна Африка" от Ради В Радев (1906 г.). 


В рубриката "На път" "Дневник" представя откъс от пътеписа на Антон Бозуков "Пътьом през Япония. Лични впечатления 1907".  Биографията на автора сочи, че той е бил професионален военен,  участвал като доброволец в Англо-бурската война, пътувал е неколкократно до САЩ и е вероятно първият българин, посетил Япония с туристическа цел.




Няма повече да се чака във Владивосток. Многоактната драма се свърши почти и надали ще се даде втори път, въпреки силното желание на актьорите. Публиката се опасява за нервите и кожата си от силните тръпки във време на действията. Самите автори дотолкова бяха изненадани от ефекта на творението си, щото не можеха да дочакат края му, а заминаха веднага за Петербург. Всичко, което можеше да се види тук, аз го вече видях. Нищо повече: аз сам бях участник, "жертва" в драмата "владивосточки погром", а именно, изгоряха ми няколко кирливи приперки и даже многоценният документ — паспортът от соф[ийското] градоначалство под № 240, от 24 февруарий 1904 г.


Утешавам се, че някои повече пострадаха, като Кунст и Алберс, напр., с 1 мил. рубли. Повече нямаше и какво да гори, впрочем, защото нашего брата е от ония – "що на върлина, то и на гърбина". Пристигнал във Владивосток още на 22 октомврий с., г. аз имах възможност да узная кой го готви, за кого и защо ще се даде представлението. Репетициите (народните митинги) в цирка бяха безплатни и достъпни даже за солдатите – "свободните граждани от конституционна Русия", та всеки можеше да си изкаже мнението, по най-свободен начин.


Да, няма защо повече да се чака. Видох художествено изпълнение на роли. В качеството на търговци, напр, "ребятишките" се показаха вън от всяка конкуренция. Сандък (ящик), шампанско "Louis Roederer" се продаваше по 50 копейки, двесте рубльов и златни часовници за 1 рубла и пр., а смирновката се даваше даром – Бог да прости руската военна слава.


14 ноемврий. Гъста мъгла беше покрила Владивосток и рейда му за пръв път през тази есен. Та и в нас, в София, в туй време пада мъгла, като покрива градове, села, събрание и всичко. Даже електрическите лампи не помагат да се види какво се върши, пък хората се лутат като слепи и се слисват какво да правят, догдето не задуха "горняка" (вятър от горе) да я разгони.


Часът е 7 сутринта, ние отдавна сме станали и изпили своя чай, а у вас, там е още 11 ½ ч. вечер и в кафене "Македония" напр., предупреждават мющериите да не захващат нова игра, защото скоро ще затварят. "Порядъчните" ви пък отдавна са присънували първия сън, който най-вярно казва. Не се боя, че ще закъснея – мушамата лесно се надява. Багажи не ме свързват; препирките изгоряха. Лек като перушина, бързам за парахода, даже ми се подтичва – погодата разполага, коджа е под нулата. На пристанището нищо се не вижда, а само се чува непрестанния звон на параходските камбани, указающ мястото на параходите и предупреждающ сблъскване с катерите, които като тайни агенти сноват насам-нататък.


"Ходя" (тъй си викат китайците един друг; може да се преведе: ей, бачо, бай приятелю) се колебае да ни вземе на лодката си и отнесе до парахода, и има право. Цял час се лутахме по рейда, догдето намерим парахода си. Най-после ето го "Siechimaru", малък японски параход; колко тона е не зная, но във всеки случай е по-малък и от нашия "Борис". Пасажерите, на брой 18 души, са всички на парахода. По народност те са двама българи, аз и Хр[исто] Скорчев от с. Скорците, Габровско, 3-ма руси, 3-ма японци, 2-ма корейци, 2-ма поляци, останалите руски евреи – търговци. Пътуват с най-разнообразни цели и намерения.
...
Веселото настроение у пасажерите се заменя полека-лека с тягостно. Те един по един побледняват и слизат в каютите да си готвят легловище. Никой не иска обяд. Първата жертва на морската болест бе моят съотечественик Скорчев. Пълната кошница с портокали, която беше взел за този случай, не му помогна. През всичкото време на пътуването той не можа да стане от леглото си. Едно и също ми отговаряше, когато го разпитвах как се чувствува: "Зле съм, много ми е лошо. Да знам, че милиони ще спечеля, втори път не пътувам по море". – Ами нали трябва да се връщаме обратно? – "По железницата, по железницата; благословено нещо си е тя. Аз пропътувах 10 000 версти в нея и туй чудо не видях; колкото и да е скъпо аз ще се върна по железницата". Босичък по география, той не знаеше бедния, че Япония е от острови и че още не е изнамерена железница по морето...


На бедната маса се оказваме само двама, аз и един млад, 20-годишен японец. Останалите пасажери не дигат глава. Моят събеседник е служащ в една шанхайска кантора, той говори китайски, корейски и английски. Японците са твърде разговорливи; те скоро завързват познанство и разговор с другите. – "You speak english" – той ма пита, A lettle, отговарям, като ме е срам да се призная, че хич му не чувам. Наистина, аз още в Николаевск-Усурийски купих методата на Туссе и на и Лангеншейдта от Сеславина и легнах веднага върху є, но оказа се на практика, че не мога две думи да свържа и да водя един най-прост разговор. Както и да е, с някои китайски, някои английски думи, а главно с мимика, ние се обяснявахме. Когато той говореше, аз почти всичко разбирах, а когато дойдеше ред до мене, почвах да заеквам, без да имам този недостатък. Няма какво да се прави, ще се бере срам; то трябвало навремето да се учи.
...
Станах рано сутринта пръв да видя японските брегове и какво особено представлява из-грейването на слънцето, от което явление тази страна е получила името си "Страната на изгрявающето слънце". Далеч в облаците едва-едва се разменяват контурите на високи, снежни планини. Вдясно нищо не се види, освен запенялото се море. След половин час се развиделява хубаво и в дясно се съглеждат такива снежни стръмнини, височини, скалисти гори.


Първите впечатления от Япония поставят човека в недоумение. Как тъй? Ние четем по списанията, че тя е страна с топъл климат, че цветята не прецъфтяват през цялата година, а аз що виждам? Високи снежни гори, гдето температурата не ще е по-ниска от Иркутската зимно време.
...
Беше вече тъмно, когато ни съобщиха, че от Токио разрешили да излезем на брега. Набързо събрахме вещите си и на един голям каик се отправихме за брега. Мъже, жени, деца, всеки с книжно фенерче в ръка, продължаваха да чакат на пристанището. Тук, бяха и около 20 "рикши" – малки леки дву-колесни, за един човек, файтончета, теглени от един човек, вместо добитък, очакващи пасажерите да изработят (спечелят) по 5–6 копейки.


От рикшите не се възползувахме, защото хотелът беше много близо. Любопитната тълпа ни последва до хотела и до късно през нощта мнозина чакаха на улицата, особено един от пасажерите раздаде на дечурлигата цяла кутия бисквити. При влизането в антрето на гостилницата нас ни срещат хозяйнът старик, хозяйката, 2–3 момичета и 5–6 момчета-служащи. При нашето появяване, те падат на колене, след това, опирайки се с ръце о пода, ниско накланят главата си чак до пода и остават в туй положение едва ли не 5 минути.


Всички са обязани да се събуят при влизането във всяка японска къща, гостилница, хан и пр., иначе домовладиката люто се обижда. Този обичай е лесно обясним, като се вземе предвид, че във всяка къща, се пази образцова чистота и че подовете са постлани с деликатни, от оризова слама изработени рогозки, които, ако не изкаляте с обущата си, то ще ги скъсате, може би. Даже с ваши чехли не се позволява, а ви се дават особени сламени чехли. За нас беше много трудно да ходим с тези чехли, понеже нашите чорапи не са приспособени за това.


Японците носят особени бели мястюви до глезените, но тъй ушити, че големите пръсти на краката са отделно от други¬те пръсти, както по нас има ръкавици с един пръст. Чехлите им за вкъщи или дървените налъми за улицата се прикрепят за крака с особена ремичка, която се назхлузва между големия и другите пръсти на краката и то тъй добре че японците свободно тичат, скачат с тези си обуща, когато ние ще си счупим краката с тях.


Ние се изуваме и при общ смях на всички с новите чехли, се качваме на втория етаж. Тук в 2 минути служанките от 4-те отворени стаи образуваха една обща зала. Всичко туй се извършва много просто: както вътрешните стени, а ако желаете и външните, се вдигат или разтворят, понеже са подвижни. Те са съставени, от дървени черчевета, облепени с книга и не са приковани с резета за дереците, а се хлъзгат по дюшемето.


Врати тук няма, защото всяка стена е съставена обикновено от 4 такива хлъзгающи се черчевета, та когато влизате или излизате от стаята не остава, освен да потеглите встрани, който обичате капак (кюпенк, черчеве) и ето ви врата. Японската къща може в 5 минути да се направи на един голям покрит балкон (чердак).


Аз обиколих почти цяла Япония и с изключение на Токио, Йокахама, Кобе, Симонески, Моджи и Нагазаки, гдето се срещат каменни и тухлени здания, построени повечето от европейските банки и търговски къщи, всичко останало е дървено, даже прочутите храмове в Киото са устояли десетки столетия и са все дървени. Две причини са според мен най-главно повлияли върху приемането изключително на дървената архитектура у японците още от старо време: 1. евтинията на паянтата и 2. и най-главно, землетресенията.


Япония е от вулканическо произхождение страна. Доста е човек да се вгледа в структурата на нейните планини и веднага ще се "договиди", без да е геолог. Изглежда, като че ли вчера едвам е изгаснала лавата, а наистина, че повечето от вулканите й са угаснали, едни по-рано, други по-късно, но все има някои, които и в наше време често проявяват активна деятелност. Такъв е, например, вулканът Асамаяма.


Землетресенията тук са обикновено нещо и никой не се плаши от тях. В месец време аз усетих 6 пъти такива, веднъж особено силно в Йокахама на 26 декемврий. За забелязване е, че ударите се случват повечето нощем. По всяка вероятност, те се случват и денем, но ние, заняти, не ги усещаме тъй силно, както нощем, когато всичко се спотаява.


Обясненията на туй явление от страна на простия японски народ е толкова интересно, че за-служава да бъде упоменато тук. "Главната цел на живота е, казват те, да се родят колкото е възможно повече деца, който спи цяла нощ, не ще има голямо семейство; землетресенията се случват нощем, за да събуждат често хората..."


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK