Забравените пътища. Тръгване

Забравените пътища. Тръгване

© Филип Лхамсурен



Самотният път е шанс за човека да започне да чува и вижда смисъла на случващото се около него. Вятърът в живота, колкото и да е суров, не бива никога да спира, защото носи събития, сред които човек съзрява. С тези думи Филип Лхамсурен въвежда читателите към книгата си "Забравените пътища. От Родопите до Памир". Авторът преминава за пет месеца над 10 хил. километра на колело. Откъс от книгата беше предоставен на "Дневник" от издателство "Вакон"


Тръгване


Една сутрин целунах за довиждане дъщеря си, докато още спеше, и тръгнах на път за пет месеца. Каква е причината човек да напусне дома? Може би, защото бях спрял да вървя през планините към това, което обичам. Самото пътуване не е просто авантюра, а избор, който ми разкрива по-добре как да живея истински.




Доброволната несигурност отваря врати към действителността. Чувството и смисълът живеят в тези мигове точно тук и сега. Открих, че това е най-простият начин за благоденствие, и тръгвайки по тази забравена пътека, съм напълно лишен от онази отговорност, която обществото стоварва върху всеки индивид. Аз съм човек без земя и родина и за мен всичко това е възможно. Моята отговорност е към Бог, защото аз вярвам в Него, без да приемам Неговия образ като някакво понятие, което може да оневини всяко мое действие.


16.04. 2013 г. "Беглика", Западни Родопи


Фотогалерия: По забравените пътища oт Родопите до Памир >


На 1600 метра надморска височина, на брега на язовир "Беглика", в нашия горски център "Чатъма", се сбогувам с приятелите ми. Оттук не един е тръгвал надалеч и винаги се е връщал. Днес е мой ред да проверя дали това е наистина така.


За една година станах част от този свят, от тази дружина в гората, обединена в една простичка задруга в името на това да уважава Природата и да я смята за най-достойния учител. Тази енергия съществува тук. Тя ме доведе, прекарвайки ме през редица странно стекли се обстоятелства. Една сутрин напълно естествено започнах и аз да работя с децата от лагера, редом с инструкторите на "Байкария", с които днес сме повече от приятели.


Сред вековната смърчова гора, потънал в сутрешни изпарения, този пристан е естествен ареал за нашите сърца. Заледеният път и старият сняг трудно ме пускат напред към собствената ми присъда. Оставям зад гърба си тази "най-жива" планина, която заедно с Васко, Ичо, Стъни и Тошко ще нося през целия път в себе си. Километрите до Пловдив и после до Димитровград, където остава да се сбогувам със семейството ми, взимам като насън.


25.04 Димитровград


Пътен тефтер, първа страница: Няма лесни отговори, има трудни решения. Обичам тези моменти преди разсъмване, когато е все още тъмно. Обличам екипировката, приготвена още от вечерта. Обичам тази готовност да тръгна във всеки момент, да съм на прага на нещо голямо, нещо значимо в моите очи, нещо, което ми позволява да печеля по-сигурно битката със самия себе си, нещо, което прави живота по-смислен и пълноценен. Готовността е свойство, което ми позволява да посрещам по-трезво радостта и еуфорията, не само трудностите. Тръгвам рано така, както хлебарят излиза по тъмно за работа.


Часът е шест. Още е тъмно, но се развиделява. Припряно фиксирам багажа. Тягостно ми е, сякаш заминавам на мисия. Донякъде е така. От днес моето оръжие е колелото. Голямото каране започва!


От Хасково ме делят само десет километра, а вече чувствам, че ми е трудно. Всеки баир се превръща в предизвикателство. Осъзнавам, че в този момент не просто пътувам, а се разделям и свиквам с мисълта, че ще бъда далеч и моят единствен дом на пътя ще бъде споменът. Внезапно спирам да чувам колите край мен и ме поглъща самота.


Опитвам се да свикна с колелото, което е с по-голяма рамка спрямо моя ръст и ми създава неудобство, с багажа и с всичко останало, което от днес ще ми предстои. Зная, че все още е твърде рано, за да се нагодя. Движа се вече към Харманли. Хората ме гледат странно. За тях въобще не съм преминаваща мечта, а просто ранобудно безумие.


Денят отминава в неравномерни опити да намеря правилния ритъм и да свикна с мисълта, че най-после съм тръгнал по своята невидима линия. Започвам да усещам за пръв път синхрон с велосипеда, от който зависи пътуването. Взех го от Васко само няколко дни преди да тръгна, тоест аз съм аматьор, който на практика се учи точно в този момент.


Свечерява се. Търся терен за бивак някъде преди Тополовград. Пропускам хубавите места за нощуване из пролетната Сакар планина, защото са превърнати в арена за дежурната скука на малкия град. Шумни тийнейджъри се наливат с алкохол, други, скрити из храстите, се целуват. Мъже седят край пътя и просто зяпат. Спирам един дядо на каруца, теглена от магаре. Питам за чешма. Насочва ме към някакво изоставено летище, далеч извън пътя.


От днес грижата за водата застава в основата на моя прогрес. В Европа малцина се замислят за нея. Осъзнавам, че много скоро ще превключа на друг режим, ще започна да живея според жаждата.


Най-после слънчевият диск, нажежен, потъва насред безстопанствените полета на хоризонта. На изток зелената Странджа гори в топли оранжеви пламъци. Сакар вече тъне в хладни сенки. Прекосявам равнината в безлюдието на вечерта. Спускам се по нов асфалтов път, който ме извежда към голямото приключение. Птици пеят, бръмбари се сношават, рапицата жълтее и напоява отвикналите ми очи и обоняние с цвят и пролет. Аз съм единственият вятър тази вечер, пълен господар на пътя, с 57 километра в час и общо тегло от 130 килограма.


Вече пресякох Марица. Тази вечер преминах и над Тунджа. Предстои ми в някой горещ ден да стигна до реките майки Волга, Сърдаря и Амударя.


Някакъв вирус се е забил в организма ми още преди седмица. Опитва се да ме събори с температура, но моето лекарство е движението.....

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на manu_chao
    manu_chao
    Рейтинг: 551 Неутрално

    Пътят всъщност е Животът.(Лао Дзъ)

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  2. 2 Профил на Боб Яхния
    Боб Яхния
    Рейтинг: 334 Неутрално

    Всички пътища водят към едно и също, но по кой път ще стигнем дотам не е все едно (т.е., важно е самото пътуване, не пристигането).

    "...от сутрин до вечер шкембенце яж,/ за всичко дава кураж..." (братя Кулинови)
  3. 3 Профил на Коки
    Коки
    Рейтинг: 551 Любопитно

    Чудесен текст! Браво! Има върху какво да се замислим...

  4. 4 Профил на !D !калпав е новия вид Дневник!
    !D !калпав е новия вид Дневник!
    Рейтинг: 878 Любопитно

    Много лека ръка има писателя!
    Да е жив и здрав!

  5. 5 Профил на ВаняХр.
    ВаняХр.
    Рейтинг: 692 Неутрално

    Страхотно е, когато човек има възможност да пътува! Хубав разказ.

  6. 6 Профил на Роси
    Роси
    Рейтинг: 8675 Неутрално

    Много вълнуващо,разчувства ме.

  7. 7 Профил на didko8
    didko8
    Рейтинг: 573 Неутрално

    Много увлекателен разказ!

  8. 8 Профил на kopili
    kopili
    Рейтинг: 496 Неутрално

    До коментар [#1] от "manu_chao":

    А хубавото е, че всъщност ние всички пътуваме ... дори и да стоим на едно място Яздейки чудният космически кораб, който наричаме планета Земя ...

    An eye for an eye makes the whole world blind
  9. 9 Профил на doneva_a
    doneva_a
    Рейтинг: 497 Неутрално

    "Доброволната несигурност отваря врати към действителността."
    +

    "Цар Самоил во Скопје за 1,5 милиони евра, а во Софија за 50 000 евра и свети!"
  10. 10 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 3045 Неутрално

    До коментар [#8] от "kopili":

    Дори е една цел в живота е пътуване към целта.Спреш ли да „пътуваш“ =край.

  11. 11 Профил на zabejko
    zabejko
    Рейтинг: 562 Неутрално

    всички сме пътници

    veni vidi fugi




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK