"Без изход" - откъс от автобиографията на Райнхолд Меснер

Райнхолд Меснер

© Associated Press

Райнхолд Меснер



Той първи изкачва Еверест без помощта на кислороден апарат и първи изкачва 14-те най-високи върха в света. Стремежът му към свобода и непознати простори го отвежда на експедиции към ледовете на Гренландия и Антарктида, пясъците на Такламакан и високите плата на Тибет.
В своята автобиография "Свободата да бъда там, където искам" легендарният алпинист Райнхолд Меснер споделя преживяното по време на пътешествията си. Благодарение на издателство "Вакон" рубриката "На път" предлага откъс от 28-ма глава от книгата, наречена "Без изход".  


Първо самостоятелно изкачване на тура "Солда" на северната стена на Лангкофел


Отново стоях под северната стена на Лангкофел. Отново не знаех дали трябва да се качвам. Това лято три път бях там, и трите пъти си тръгвах.




"Трябваше да се кача предиобед" – казах си. Всеки път, когато минавах през долината Грьоднер към прохода Села, поглеждах нагоре към тази тънка, но твърде могъща стена. Често си мислех за кулата вдясно на стената, който се издига на две части от гората до върха. Обмислях да отворя там нов тур.


Но предните седмици бях идвал, за да търся тура "Солда", който не беше описан подробно в нито един справочник.


И така, отново бях тук. С неравномерни крачки минах последния чакълест скат нагоре към началото. Минаваше обяд. Бързах. Всеки път, като се задъхвах, спирах и поглеждах нагоре към стената. Скалата се издигаше нагоре над широката си основа. Бях прекалено близо, за да възприема цялата височина, но можех да разпозная отделни подробности: цепки, гладки места. Стената беше преодолима. По средата през голямата клусира минаваше водопад. От време на време се свличаха малки камъчета и се удряха в твърдата снежна покривка в края на клисурата. Неволно посегнах към каската на главата си. Въжетата носех на гърба си.


След две издатини катеренето стана по-лесно. Катерех солово и без въже. По скален парапет стигнах до една плоча, откъдето трябваше да прекося дълбока падина. Сега за първи път взех въжето от гърба си. До намиращия се в скалата клин забих втори, свързах ги с прусек и прекарах въжето през примката. Осигурен така, пресякох косо вдясно нагоре. След това завързах въжето за трети клин и го пуснах да виси над огромната бездна. Когато стигнах до дъното й, издърпах въжето. Така си отрязах възможността за връщане. Разчитах твърде много на силите си и изобщо не ми минаваше през ума, че би могло да се случи нещо лошо.


Напуснах теснината след няколко дължини през дясната стена и съвсем скоро се сблъсках с изключителни трудности. Катерех се по мокри ронливи скали. Преди това всичко беше стабилно. Започнах да се чувствам несигурен. Внимателно измъкнах с пръсти един клин от катераческия си колан. С няколко несигурни удара с чукчето успях да го забия на няколко сантиметра. Трябваше да побързам. Бях стъпил на много тясно място, хватката под лявата ми ръка беше влажна. Удрях силно по желязната глава. Изведнъж чух шум от счупване – и се стреснах. Дръжката на чукчето се беше счупила. За късмет самият чук остана, хванат на остатъците от дръжката.


Не можах веднага да осмисля мащаба на този инцидент. Отвесна скала под мен, отвесна скала над мен. Бях на Лангкофел. На северната стена. На тура "Солда", в края на мокра, трудна цепка. Седемстотин метра над циркуса.


Опитах се да продължа нагоре свободно и без осигуровка. Мъчех се така да се катеря, че да мога да се върна по старите стъпки. Но не отивах много напред, една, две стъпки само, после се налагаше да се върна. Не ставаше. Бях в капан.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK