Из "Империите на Инд" от Алис Албиния (откъс)

Из "Империите на Инд" от Алис Албиния (откъс)


Алис Албиния е родена през 1976 г. в Лондон. Следва английска литература в Кеймбридж и история на Южна Азия в Института по ориенталистични и африкански изследвания. Междувременно работи две години в Делхи като журналист и редактор. 


Дебютната ѝ книга "Империите на Инд" е написана по време на храброто пътуване на Албиния през Афганистан, Индия, Пакистан и Тибет. За нея авторката печели наградите "Съмърсет Моъм", "Джъруд" за публицистика (на Кралското литературно дружество), "Долман" за пътепис и La Toison d’Or du livre d’aventure vécue.


"Дневник" публикува глава от книгата благодарение на издателство "Жанет 45".




Рамазан в Карачи


1947 г.


Пред него е Адът и ще бъде поен с гнойна вода...


Коран*, 14.16


(* Прев. Цв. Теофанов. Б. пр.)


Нечия глава се подава от дупка на пътя и от нея се стича вода. Следват я голи рамене и голи гърди. Ръце се вдигат през водата и се облягат тежко на настилката, сетне човекът с огромно усилие се изтласква от канавката и ляга на улицата задъхан. Облечен е само с бели шалвари – вече посивели и подгизнали. Дупката, от която се е показал, е водовъртеж от тъмна и отблъскваща вода.


Денят е приятен и човекът си отдъхва за миг в този изискан жилищен квартал в Карачи, грее се на слънцето. Минутите се нижат беззвучно – кротък следобед в мудните часове преди края на поста по залез-слънце. Най-сетне мъжът се надига и сяда, а после отново се спуска в дупката и водата стига първо до пъпа, а после и до мишниците му. Той си поема дълбоко въздух, стисва носа си и се гмурва под повърхността.


Натъкнах се на тази сцена по случайност, докато се прибирах през жилищния комплекс. За пръв път постех, затова се чувствах безсилна и изморена. Градът днес беше като побъркан: дори онези, които не постят, бяха раздразнителни или изнурени в тон с общото изтощение през Рамазан.


Припаднах сутринта, докато гинекологът в една болница в бедняшкия квартал ми описваше бебето, което току-що бил изродил: "Майката раждала цели три дни с помощта на даи, акушерка без медицинска подготовка. Когато я докараха в болницата, бебето вече беше мъртво." Наложило се лекарят да го нареже на парчета, за да го измъкне. ("Обаче най-много ме тревожи смъртността сред родилките – каза той веднага щом се свестих. – Измират по осеяните с дупки пътища, докато се мъчат да се доберат дотук.")


По пладне седях в съда, построен от англичаните – величествен анклав с колонади, откъснат от града, където две трети от служителите се надсмиваха над религиозните пости.


Последната ми среща за деня се състоя в пренаселен квартал, басти, в северен Карачи, в малкия боядисан в тюркоазено апартамент на седем едри хиджри. Когато пристигнах там, Айеша, главният травестит, беше с дреха от златно ламе и танцуваше на някаква боливудска песен. В спалнята `и усетих противно сладникавата миризма на марихуана, докато тя ме представяше на годеника си – слаб младеж с кожено яке. Тя поразкърши ханш в такт с музиката и после ми разказа зловещата история как, когато станала на шестнайсет години, нейният гуру отрязал пениса `и. (Изпила четири бутилки контрабанден алкохол, за да притъпи болката, а когато четири дни по-късно свалили превръзката, `и призляло от разнеслата се воня.) Когато се наканих да си вървя, тя ме бодна с пръст по гърдите и се примоли: "Дай ми малко пари за операцията".


Следобед вече изгарях от нетърпение да се прибера в къщата на морския бряг, в която бях отседнала. Затова, когато видях от канавката да излиза полуголо човешко същество, за миг ми се стори, че халюцинирам от обезводняване.


Наблизо, под сянката на едно дърво, седеше друг мъж, напълно облечен, който наблюдаваше мен.


– Той канала ли чисти? – попитах и посочих към водата.


– Има запушване – отговори ми мъжът.


– Работата сигурно никак не е лека – отбелязах.


Мъжът изтри потта от чело с ръкава на ризата си:


– Те винаги това правят.


– Кой? – попитах, чудейки се защо според него трябва да знам кои са тези "те".


– Бханги – отговори той направо. – Аз съм бригадирът. Само немюсюлмани влизат в каналите. На нас ни е забранено.


Тогава не му повярвах. Но по-късно, когато разговарях с държавните чиновници, които контролират хидрологията в Карачи – доставянето на прясна вода от езерата край Инд и изпомпването на отходните води към мангровите горички, – се убедих, че твърдението му е вярно. Под "бханги" бригадирът имаше предвид хиндуисти или покръстени в християнството индийци от нисшите касти – в Индия и в Пакистан и двете прослойки все още са смятани за недокосваеми съгласно древната и неотменима хиндуистка кастова система.


– Нито един мюсюлманин не работи такава работа – обясниха ми служителите. – Положението е такова открай време, още от основаването на Пакистан. Там водата е мръсна.


Всяко петънце от каналите по облеклото е проблем, докато се молиш.


Когато работникът, който чистеше канала, се показа от водата, аз си записах номера му. После побързах да се прибера и да се изкъпя: още усещах в ноздрите си вонята от канала, а вечерта щях да ходя на молитвите таравих в джамията. Повлияният от ухабизма обичай жените да слушат рецитирането на Корана по време на Рамазан бе новост за Карачи – поредният благочестив пласт от наметката, и бездруго обвила вече живота на повечето хора тук.


Не съм мюсюлманка, но повечето пакистанци ме мислят за християнка – следователно за принадлежаща към ахл ал-китаб, хората на книгата. Ранният ислям е повлиян от светите писания – и пророци – на юдаизма и християнството, затова ахл ал-китаб се ползват с някои предимства в мюсюлманските общества. Тъй като вярват в един Бог, те имат шанс да отидат в рая; ако са жени, могат да се омъжат за мюсюлманин и със сигурност, поне според хазяйката ми в Карачи, могат взаимно да посещават свещените си места. Довечера тя ще ме заведе в джамията.


У дома хапваме ифтари – храната, с която се прекъсва постът. След това плътно се забраждам с бялата си памучна дупатта, така че да не се вижда нито косъмче от косата ми, и двете потегляме по крайбрежната улица към местната джамия.


Хазяйката ми е дълбоко и добросъвестно религиозна: в редица отношения тя е образцовата пакистанка. Подобно на повечето заможни мюсюлмани и нейното семейство претендира за кръвна връзка с Пророка. Тя има иранско и царско афганистанско потекло, отраснала е в Лакхнау (Индия) и в Хайдарабад (Пакистан), където баща `и станал популярен свят човек в Синдх. Жената е полиглот, говори синдхи, пащо, фарси и урду. Моли се пет пъти дневно, но намира демокрацията за безполезна, африканците – за назадничави, и Индия – за мръсна. Най-добро било военното управление: само военните можели да удържат целостта на страната. Дали тя е продукт на патриотична идеология? Или пък патриотичната идеология е формирана от хора като нея?


Джамията е пищно украсена с цветни лампи, а отпред са подредени стотици чифтове обувки. Обикновено жените не ходят в джамиите да се молят, затова мъжете както винаги разполагат с просторната си главна зала. Нас ни въвеждат във вътрешния двор до тоалетните. На молитвеното килимче стоя притисната между едра жена в черна коприна и слабичко девойче с розова памучна дреха на цветя и с крайчеца на очите си забелязвам Арифа, прислужницата в крайморската къща, в която съм отседнала. Усмихваме се една на друга и извръщаме глави към Мека (отвъд една празна бяла стена), и започваме да се молим, подредени в стройни редици: Аллах-у-Акбар, напявам заедно със стотиците гласове, отекващи край мен. Докато коленичим и притискаме чело към пода, а после отново се изправяме и коленичим, усещам сладникавия мирис на женска пот, свежото ухание на къна. Бог е велик и усещането да си част от тази молитва е въодушевяващо.


Има нещо успокоително и дори вдъхващо сила в това да следваш тълпата, да се изправиш толкова отблизо пред един национален идеал, в който всяко обръщане на главата, всяко движение на тялото по време на молитва е строго предписано. На Запад отхвърлянето на религията е личен въпрос – обществото изобщо няма да забележи. Тук да отхвърлиш религията означава да изложиш живота си на опасност – да обезсмислиш жертвите на родителите си и на поколенията преди тях, емигрирали от Индия – и вместо това да се оставиш на съблазните на бездушния солипсичен материализъм на Запада. За повечето пакистанци сценарият за обединяването на религиозната с националната идентичност вече е факт. Той е написан през 1947 година, когато Пакистан се ражда в името на религията, и е покръстен с кръвта на хората, загинали в стремежа да се доберат дотук.


– Големи жертви са свързани със създаването на тази страна – прошепва ми моята хазяйка, когато сядаме след молитвата. Каквито и прегрешения да извършат пакистанците, колкото и уиски да изпият, колкото и дълбоко в лихварството да се потопят – те демонстрират непоклатима и искрена вяра. Показните прояви на набожност са нещо очаквано.


Почти всички – генерали и аристократи, рибари и работници от заводите – носят религиозно приемливо облекло, правят добродетелни дарения и обрамчват всяко свое изречение със свещен израз. ("Най-пламенните поддръжници на традиционната вяра – каза ми един саркастичен пакистански журналист – са домакините.") Когато се изправяме за рецитирането на Корана, улавям погледа на Арифа. Текстът е на арабски – нито тя, нито аз разбираме нещо.


По време на Рамазан през 610 г. Мухаммад за пръв път осъзнава, че е избран от Бога за негов пратеник. Докато медитира в една пещера близо до Мека, той чува божественото присъствие: "Рецитирай!", нарежда му то, а Мухаммад слуша, запомня и когато се прибира у дома, разказва на жена си и на приятелите си какво е научил. Частите от Корана, които датират от онези времена, са изпълнени с възторжени фрази на митично въодушевление. Обаче низпосланото от Всевишния продължава да пристига в по-прозаичен дух през следващите двайсет и три години, така че свещената книга по същината си е исторически летопис, който обема разрастването на преследваната секта на Мухаммад, преместването й в Медина и крайната му победа над неверниците в Мека.


Коранът е съставен от Третия халиф след смъртта на Мухаммад – не хронологично, а като най-общи теми, както и според намаляваща дължина на неговите 114 сури (глави). (По една случайност подредбата на Ригведа, най-древния санскритски текст, е аналогична.) Всяка дума е изречена лично от Мухаммад – в никоя друга религия не се среща подобно нещо. Четирима човека съставят призива на Иисус, будистките свещени текстове са написани след смъртта на основателя на религията, а хиндуисткият канон е съставян от общността в продължение на хиляди години. Мухаммад обаче дава на последователите си завършен изказ на своите религиозни и социални намерения в една-единствена ненадмината книга. Коранът е първата прозаична книга на арабски, възникнала нехронологично от устна култура, и представлява всъщност поезия, примесена с история, съчетана с правни и ритуални съображения – напътствия свише за правилно поведение.


Мъчните за произнасяне, изпълнени с асонанси и речево изкусни фрази трябва да бъдат четени на глас...

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Rob Roy
    Rob Roy
    Рейтинг: 458 Неутрално

    Интересно звучи, може да си я взема и да я пробвам някой дъждовен следобед.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK