На път: Йерусалим (откъс)

На път: Йерусалим (откъс)

© Издателство Вакон



Високо горе, на неравното Юдейско плато в Израел се извисява градът - духовна столица на света, едновременно дом за евреи, християни и мюсюлмани. Именно тук Иисус извървява Пътя на болката, отвел го към гибелта и възкресението, а Мохамед се изкачва по стълба от светлина до престола на Аллах.


Две години след края на Юнската война световноизвестният британски пътешественик Колин Таброн минава зад стените на легендарния Град на мира, за да открие къде лежи границата между физическата реалност и метафизичния блян. Авторът прекарва в Йерусалим една пролет и едно лято, а в книгата си детайлно описва разнообразните си с срещи с вярващи и неверници. "Дневник" публикува откъс от книгата благодарение на издателство "Вакон".


Откъс от глава втора "Градът на закона"
На всеки народ вожд постави, а Израил е дял на Господа.
(Премъдрост на Иисуса, син Сирахов 17:14-15)
Настаних се в благотворителната институция на полските монахини от Ордена на св. Елисавета, които имат малък приют в сърцето на християнския квартал. Допреди година мястото се намирало в Йордания, но вече беше в израелски ръце и още не бяха свикнали с това. През всичките месеци, които прекарах там, почти не се появи друг поклонник. Живеехме сред мълчанието на дебелите стени, където уличките се изкачваха със стъпала към невидимите склонове на хълма Акра, а две магарета едва се разминаваха.
Камъкът под краката ми е с цвят на корал – прониква в двора на приюта, където сестрите садят лимонови фиданки, и образува пода на всички килии. Те са студени през зимата, с размери не повече от 2,5 на 2,5 м, а напяването на мюезина ме буди призори. Звездите блещукат близки на ясното юдейско небе. Мога да си представя, че живея на село – толкова малко са светлинките, запалени преди изгрев. После отвъд Моав се надига мъгла и малко по малко мракът разкрива цветовете си. Изтокът започва да трепти и по хълмовете
му плъзва руменина, докато най-сетне слънцето, още нервно и нежно, току що засияло, докосва набръчкания гребен на Елеонския хълм.
Монахините бяха свикнали с гледката. Нейната святост почиваше безхитростно върху им. Било валяло над Галилея – казваха ми – или пък една от сестрите ходила до Витлеем, но вече не съзнаваха сиянието в думите си. Щастието на метоха се криеше в това, че почти нищо не се случваше. Сестрите – бяха общо три – бяха любезно застинали, тъй като усещаха, че живеят в центъра на света. Бяха свенливи и мили, с наивно спокойствие на лицата.


Но сякаш за да компенсира липсата на събития, игуменката, която ми представиха като Ла Гранд, се отнасяше към всичко като проблем от внезапна спешност и съдбовна важност. Присъствието й изпълваше двора. Втурваше се да решава, грейнала и кипяща, невидими проблеми. Организираше и отхвърляше. Жестовете й се ускоряваха до истински вихър и когато говореше, страните й потрепваха дори когато казваше "Днес е топло" или "Добре ли спахте?"

Едната от трите сестри дълго време беше твърде притеснена, за да ми проговори, но и после остана затворена в себе си, потънала в усмивки и от време на време тихо приказваща сама на себе си. Втората беше млада, с далечното овално лице на Мадона от разцвета на Ренесанса; при всяко мое появяване тя приклякаше и се кланяше като кукумявка и трябваше да мине седмица, преди да ми проговори. Призна ми, че се изненадала, че ще остана при тях. В Новия град имало друг полски приют. Бил прекрасен, с топла вода, и подслонявал еврейско семейство и арабски студент – цяла общност. Нашият приют бил за старци, каза тя, разля чая, който носеше, а внезапното смущение я разхубави.




Всъщност за мен се грижеше една възрастна монахиня: мила сестра с воднистосиви очи. Първоначално сякаш се боеше и когато отвори уста, от нея долетяха само далечни звуци, все едно мишки цвърчаха зад ламперията. По-късно обаче набра смелост, говореше с печално чист глас и предусещаше всичко, от което имах нужда.


Представях си, че манастирите са потискащи, задушавани от изпаренията на неизречени неща; само че месеците минаваха и с щедростта и хармонията в своя живот сестрите се превърнаха в нещо повече от убежище от жегата и врявата. Те представляваха еталон за религиозна добродетел, който носех със себе си като талисман и си припомнях, когато се ядосвах на тривиалностите на монашеския свят.

Изглеждаше абсурдно да приемеш подобни качества за даденост или да очакваш, че обикновените чувства като по чудо са се изпарили от сърцата на вярващите. В крайна сметка те са микрокосмос от едно уединено човечество и от самата история, която протича през този древен и сложен град. Историята, която не уважава крехки неща като добротата – ритъмът на безчувствена Вселена, пред която всяка вяра не се основава на нищо и е просто крачка в тъмното.
Може да се твърди, че най-ранната вяра се е зародила, когато човек за първи път запокитил в лика на света упованието си в някакво морално Същество – когато тираничните богове замлъкнали и той съзрял по-висша от своята справедливост. Ако вярваме на историята, това първо видение се зародило в завършен вид при евреите,

загадъчно като новопоявила се звезда; то вдъхнало живот на три хилядолетия, а негов град бил Йерусалим...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Georgi Yordanov
    Georgi Yordanov
    Рейтинг: 684 Неутрално

    Вярата е ЛЮБОВ!
    ... а Йерусалим, би следвало да е Центъра на любовта, ноо. .. “човеците“, създадени от Бог са го наситили с омраза. Когато омразата даде път ... и отстъпи място на изначалното - ЛЮБОВТА - тогава всичко ще си дойде на мястото!!!

    ... другият вариант е - омразата да бъде изпепелена!

    Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще!




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK