Особеностите на иранския път

Съдейки по съветите и притесненията на близки и приятели (а и с оглед на собствените си предубеждения), при пристигането си в Иран най-вероятно първоначално ще следите трескаво за всякакви опасни субекти и вероятно с изненада ще откриете, че единствената причина за повишено внимание са ... обектите, и то тези на колела.

Въпреки че в последните години ситуацията се подобрява (според статистиката на Световната здравна организация), шофирането и пресичането в Иран остават опасни дори и за трениран софиянец. Превозни средства с резервни гуми, по-захабени от тези в употреба, шофьор с дъщеричката си в скута и безстрашни мотористи-супермени са само част от пъстрата обстановка.

Пътуването от летището в Техеран в коя да е посока започва по многолентова магистрала – колко точно лентова няма как да се каже, тъй като лентите не винаги са обозначени. Лентите не са единствените фантоми по пътя – техни колеги са светофарите, които само по изключение светят в зелено (освен в големите градове). Те предпочитат да премигват в червено или тъмно оранжево, най-често и в двете и то едновременно. Всъщност светофарите практически нямат приложение (освен в големите градове). Те са, така да се каже, символични. Символиката обаче отново е свободна за интерпретация. Не че няма правила, напротив, но след разговор с местни се оказва, че се следва само едно и то е неписано. Синтезирано, то звучи горе-долу по следния начин: "Прави каквото искаш, но внимавай." В общи линии с предимство е този, който е по-безстрашен (или нахален, в зависимост от интерпретацията).

Бибипкането също е със съвсем различна концепция. Независимо от станалото на пътя, шофьорите никога не подават звуков сигнал непосредствено след случката, дори и да са се ядосали. Това се случва едва когато колите се изравняват, а сигналът е съвсем кратък.

Нещо, което прави впечатление почти веднага, са огромното количество разноцветни крушки, които са навсякъде в малките населени места (аз пътувах предимно в северен Иран). Те създават неочаквана романтика по градски и междуградски улици, по чайни, по кръгови движения, по магазинчета. Толкова са много, че първата ми мисъл беше, че Иран вероятно произвежда електричество в излишък. Кратка справка онлайн ме информира за противното.

Пътят през планината Алброз е пустинно красив. Планинският масив е буквално огромна маса камък. Гледката е впечатляваща, но по-скоро пустинна - по южния склон, но се променя мигновено при слизането на север. Там, в нищото (а то е буквално едно нищо, защото, както казах, е само върхове камънаци) от време на време изникват едно, две или повече магазинчета и чайни, отворени по всяко време на денонощието. Тук човек може да си купи от пиле мляко или, каквато е поговорката на фарси - асортиментът се простира "от пилешко мляко до човешкия живот". Имената на артикулите понякога са написани и на английски, понякога даже вярно.

Озеленяването също е на неочаквано ниво. На много места междуградските пътища и тези в малките градове са не просто озеленени, но направо отрупани с храсти в различни форми – най-често на животни, а сградите и оградите често са разкрасени с картини.

В зелените площи понякога сядат да пият чай местни туристи. Иранците пътуват много в собствената си държава. Често на паркинги много от местата са заети от палатки, а място за почивка е... ами буквално всяко едно място. Дали е път, дали е бензиностанция е без значение – хората опъват по някое одеяло, килим и сядат да пият чай или да закусват. По-ентусиазираните дори си носят газов котлон и си готвят.

Някои превозни средства имат написана дума или цяло изречение на задната си броня – това информира другите участници в движението или по някой религиозен въпрос, или по лична история, поговорка, или просто е шега. Някои са в типичната за Иран поетична версия. Например шофьор е написал върху колата си, че отдавна не може да спи, тъй като му липсва прегръдката на майка му. Това всъщност означава, че майка му е починала. Друг информира, че "ако успявате да четете този надпис, значи сте прекалено близо до мен", а трети, че "не е от хората, които пишат нещо по колата си". Друг път са чисто прагматични и се отнасят до карането и изпреварването - "върви напред и ме остави на мира".

В Иран, изглежда, имат еквивалента на нашенския феномен "пернишки голф". Шофьорите на син джип нисан са известни с непукизма си и твърдото убеждение, че колите им са неразрушими.

Сладкото дребно бяло грозде без семки струва 2 евро щайгата.

Понякога на пътя се явяват хора със светлоотразително облекло, които размахват знамена и табели, снабдени са дори с палки, примигващи в червено. На пръв поглед изглеждат като полицаи (пътни), но всъщност просто подканват шофьорите да отседнат в тяхната вила и това е начинът им да привлекат вниманието.

Друга особеност има при такситата. Те са два вида – обикновеното (обикновено за Иран) и такси "дар баст" - буквално затворена врата (обикновеното за нас). За да се изясни разликата, ще разкажа следната случка. Качвам се в такси в компанията на местен жител. Шофьорът е извън колата, на предната седалка вече седи млада дама. Аз се намествам удобно на задната седалка, придружителят ми сяда до мен и шеговито ме подканва да се сместя малко с думите "все пак сме в такси". Това, разбира се, е шега, но помръдването е необходимо, тъй като таксито е нещо средно между такси и маршрутка – върви по една линия и тръгва само когато пътуващите са четирима, спира на определеното от него място. Затова, ако ви трябва такси, търсете дар баст, но е по-скъпо.

Всеки, който е чувал разкази за иранския народ, знае, че те са изключително гостоприемни и дружелюбни. Местната традиция тароф прави всяка дейност двойно по-сложна, защото винаги някой ще те покани да минеш пред него, ще откаже да му платиш, ще те покани на гости. Това е тема на друг разговор. По пътя това се изразява по следния начин – във вечерния трафик шофьорът на колата, с която пътувам, пита съседа по лента как да стигне на определен адрес. Ако знае, съседът казва "карай след мен". Ако не знае, сваля отсрещния прозорец и пита шофьора от другата страна или някой пешеходец. Така с общи усилия на десетки шофьори и минувачи стигаме там, за където сме тръгнали.