Разходка в гората (откъс)

Разходка в гората (откъс)

© "Еднорог"



След като е живял в Англия над 20 години, Бил Брайсън решава да опознае отново своята родна Америка като измине пеша известната туристическа пътека през Апалачите, преминаваща през четиринадесет щата. За да не пътува сам, той взима със себе си и вечно недоволния си приятел Стивън Кац. Партньорът обаче се оказва в недобра физическа форма за подобен сериозен преход. Въпреки това походът от Джорджия до Мейн започва.


"Дневник" публикува откъс от книгата на ироничния пътешественик с разрешение на издателство "Еднорог".


И така, потеглихме отново сред бурния вятър и бездънната сива кал. Отминахме високия 1555 метра и половина Маунт Линкълн, после слязохме леко надолу до много тесен хребет. Видимостта беше не повече от пет метра, а ветровете режеха като бръснач. Температурата на въздуха спада с по около два градуса с изкачването на всеки 300 метра, затова на тази височина във всеки случай щеше да е по-хладно, но сега определено беше неприятно.




Наблюдавах с тревога как пуловерът ми се покрива със стотици мънички, мънистени капчици влага, която постепенно започна да прониква в тъканта и да се присъединява към влагата, с която беше покрита ризата ми отдолу. Преди да изминем и половин километър, пуловерът беше подгизнал и висеше тежко на раменете ми. За да станат нещата още по-лоши, носех дънки. Всеки ще ви каже, че дънките са най-глупавата дреха, която можете да изберете за излет. Противно на това твърдение, аз бях станал нещо като техен ревностен привърженик, защото са здрави и пазят добре от тръни, кърлежи, насекоми и отровен бръшлян – идеално за гората. Въпреки това съм готов веднага да призная, че са напълно безполезни в студено и мокро време.


Памучния пуловер бях сложил в багажа просто за всеки случай, както можете да пъхнете в раницата лекарство срещу ухапване от змия или пък медицинска шина. Беше месец юли, за Бога. Не очаквах да ми трябват каквито и да било връхни дрехи за студено време, освен може би верните ми непромокаеми дрехи, които, разбира се, също не си бях взел. Накратко, бях опасно зле екипиран и направо си просех смърт след дълги страдания. Със сигурност страдах. Имах късмет, че ми се размина с това. Вятърът продължаваше да свисти шумно и упорито с шеметната скорост от 40 километра в час, но внезапните му пориви бяха поне двойно по-силни и от непрекъснато променящи се посоки. Понякога, когато беше особено стремителен, правехме по две стъпки напред и една назад. Когато духаше под ъгъл, вятърът силно ни блъскаше към ръба на хребета. В мъглата не можеше да се разбере колко надълбоко бихме паднали от едната или другата страна, но хребетът изглеждаше ужасно стръмен, а все пак бяхме на повече от километър и половина нагоре в облаците. Ако условията се бяха влошили още дори съвсем малко – ако заради мъглата най-накрая беше станало напълно невъзможно да видим къде стъпваме или поривите на вятъра бяха набрали достатъчно сила, за да съборят възрастен човек – щяхме да бъдем принудени да останем там горе, а при това аз бях целият мокър до кости. Четирийсет минути преди това си бяхме подсвирквали на слънце. Сега разбрах как в Уайт Маунтинс умират хора дори през лятото.


Всъщност бях в състояние на леко изтощение. Треперех глупаво и се чувствах малко замаян.
Изглежда, че поне засега все още нямаше повод за паника, но явно бях в беда. Хребетът сякаш се простираше безкрайно, а в млечнобялото празно пространство беше невъзможно да се прецени след колко време очертанията на Лафайет ще се извисят гостоприемно пред нас. Погледнах си часовника – беше единайсет без две минути: тъкмо време за обяд, когато и ако изобщо успеехме да се доберем до затънтената туристическа спалня – и се утеших донякъде с мисълта, че поне все още съм с ума си. Или поне така ми се струваше. Предполага се, че умът на един човек със замъглено съзнание би бил прекалено размътен, за да осъзнава състоянието си. Значи ако знаеш, че не си объркан, значи наистина не си. Освен ако хрумна ми внезапно, и тази представа беше смайваща, – освен ако това да се самоубеждаваш, че не си със замъглено съзнание, не е просто жесток, ранен симптом именно на това състояние. Или дори симптом за напредването му. Кой би могъл да каже? Откъде да знам, може би тъкмо в момента навлизах тромаво в някакъв предшестващ объркването етап на безпомощност, характеризиращ се със страх от страна на пострадалия, че може би навлиза тромаво в някакъв предшестващ объркването етап на безпомощност. Това е проблемът с обезумяването: след като умът ти вече си е отишъл, е твърде късно да се върне обратно.


Отново погледнах часовника си и с ужас открих, че все още е едва единайсет без две минути. Изскимтях и забързах напред, изчаках цяла минута и отново хвърлих крадешком поглед към часовника си. Все още единайсет без две минути! Определено бях загазил. Бил, който изглеждаше безгрижно недосегаем за студа и, разбира се, нямаше представа, че става нещо друго, освен че напредваме по висок хребет в нетипичен за сезона вятър, от време на време поглеждаше назад, за да попита как се справям. Страхотно! отговарях, защото бях прекалено смутен, за да призная, че всъщност губя ума си и всеки миг може да пристъпя през ръба в бездната със скрита усмивка и с вик: "Ще се видим в отвъдното, стари приятелю!" Предполагам, че никога не му се беше случвало да изгуби пациент на върха на някоя планина и не исках да го тревожа. Освен това, не бях напълно убеден, че се побърквам: просто се чувствах ужасно некомфортно. Нямам представа колко време ни трябваше, за да се доберем до ветровитото било на Лафайет, освен че беше два пъти колкото цяла вечност. Преди сто години на това мрачно, ужасно място имало хотел и брулените му от вятъра основи все още представляват забележителност – виждал съм го на снимки, но не помня да съм го забелязал.


Вниманието ми беше съсредоточено изцяло върху спускането по страничната пътека към хижата "Грийнлийф".


Тя водеше през обширно полегато поле, а после, след почти два километра, навлизаше в гората. Почти веднага щом напуснахме билото, вятърът намаля и след около 150 метра светът притихна напълно, почти зловещо, а от гъстата мъгла останаха само разпръснати, реещи се парцали. Внезапно видяхме света под нас и можахме да преценим колко високо се намираме – доста, макар че всички планински била наблизо бяха обгърнати в облаци. За своя изненада и задоволство се почувствах много по-добре. Застанах съвсем изправен, с усещането за някаква промяна, и осъзнах, че доста време съм ходил силно прегърбен. Да, определено се чувствах по-добре: почти не ми беше студено и бях с доста ясно съзнание.Е, не беше чак толкова лошо – обърнах се към Бил с планинарска усмивка под мустак и продължих към хижата. Хижата "Грийнлийф" е една от десетте живописно разположени и, в този случай, невероятно удобни каменни туристически спални, построени и поддържани в Уайт Маунтинс от стария Апалачиански планински клуб. Апалачианският планински клуб, основан преди повече от сто и двайсет години, е не само най-старият клуб за пешеходен туризъм в Америка, но и най-старата организация от подобен тип, свързана с опазването на околната среда. Той взема твърде амбициозната сума от петдесет долара на нощ за нар, вечеря и закуска, вследствие на което е известен сред туристите, изминаващи пътеката от край до край, като Апалачианският паричен клуб. Плюс това трябва да си направите резервация няколко дни, а понякога и няколко седмици предварително.


Клубът всъщност не създава впечатлението за ориентиран приятелски към туристите, изминаващи цялата пътека, а по-скоро за излетен клуб, предназначен за посетителите на Кейп Код*. И все пак, за тяхна чест, трябва да се отбележи, че служителите на Апалачианския планински клуб поддържат пътеки с дължина над 2250 километра в Уайт Маунтинс и управляват превъзходен център за посетители в ПинкъмНоч, публикуват наистина ценни книги и ви позволяват да влизате в хижите на клуба, за да използвате тоалетните, да си налеете вода или просто да се стоплите. Именно последното с благодарност направихме сега. Купихме си чаши горещо кафе и ги занесохме до няколко неудобни маси, където насядахме заедно с още неколцина туристи, от чиито чаши се вдигаше пара, и изядохме пакетираните си обеди. Туристическата спалня беше много приятна по един първичен и провинциален начин, с висок таван и много място за движение. След като приключихме, бях започнал да се схващам, затова станах да се пораздвижа наоколо и надникнах в една от двете спални. Беше голямо помещение, пълно с нарове, подредени на четири етажа. Беше чиста и проветрива стая, но удивително примитивна, и нощем, когато се напълнеше с туристи заедно с екипировката им, вероятно приличаше на спално помещение в казарма. Това изобщо не ми се стори привлекателно.


Бентън Маккей нямаше нищо общо с тези хижи, но те напълно съответстваха на представата му – спартански обзаведени, наподобяващи селски къщи, създаващи здраво усещане за колективен начин на живот – и малко стреснато осъзнах, че ако мечтите му за верига от разположени по пътеката туристически общежития се бяха осъществили, тези общежития щяха да изглеждат именно така. Моята фантазия за спокойно и уютно убежище с веранда, пълна с люлеещи се столове, щеше на практика да напомня повече на военен тренировъчен лагер за новобранци – при това скъп, ако се съдеше по заплащането в Апалачианския планински клуб. Пресметнах набързо. Ако приемем 50 долара за стандартна цена, на средностатистическия пешеходен турист, изминаващ пътеката от край до край, би му струвало някъде между шест хиляди и седем хиляди и петстотин долара да нощува в туристическа спалня през всяка нощ по пътеката. Явно такъв план никога не би проработил. Може би беше по-добре, че нещата бяха в сегашното си състояние.


Слънцето грееше слабо, когато излязохме от хижата и отново заслизахме по една странична пътека към Франкония Ноч, и колкото по-надолу слизахме, то грейваше все по-силно, докато се озовахме обратно в един хубав, ленив юлски ден, с топъл въздух и дървета, прелестно изпъстрени с петънца слънчева светлина и огласяни от птичи песни.


Когато стигнахме до колата, късно следобед, вече бях почти напълно сух, а мимолетният страх, който бях изпитал на връх Лафайет – сега окъпан в силна слънчева светлина на фона на яркосиньо небе – ми изглеждаше като далечен спомен. Докато влизахме в колата, погледнах часовника си. Показваше единайсет без две минути. Раздрусах го и проследих с интерес как дългата стрелка рязко започна отново да се движи.

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на dean_ashton
    dean_ashton
    Рейтинг: 224 Неутрално

    Нямаше ли и филм с Робърт Редфорд по тази история или се бъркам?

  2. 2 Профил на пустиняк
    пустиняк
    Рейтинг: 567 Неутрално

    Човекът не е знаел старата българска поговорка, че зимата без лебец а летото без абица не се ходи в планината.
    Общуването с планината изисква наличието на поне една базисна информация и малка практика за да се чувства човек в свои води и да не предизвиква обстоятелствата. Иначе казано колкото повече знаеш по-малко носиш.

    Чайка - вожд и учител на Цацаров & Гешев. Не съм ЗА пРезидента а ПРОТИВ мафията и беззаконието да управляват в България!




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK