Откъс от "Снежното дете"

Откъс от "Снежното дете"

© Вакон



Да напуснеш уюта и сигурността на дома, за да изпиташ завладяващата красота на необятния канадски пейзаж – от Принц Джордж в Британска Колумбия до Аляска, през дивия свят на старите трапери в Скалистите планини. Да се наслаждаваш на огнените цветове на есента от колиба, която си построил със собствените си ръце насред хълмовете на планината Касиар, на хиляди километри от цивилизацията. Да наблюдаваш птици, мечки, лосове и вълци; да ловуваш, за да оцелееш. И накрая, когато езерата и реките замръзнат, да се носиш по ледената шир с кучешки впряг в продължение на месеци.


Това приключение в духа на романите на Джек Лондон е отколешна мечта за Никола Вание и съпругата му Диан. През 1994 г. съпрузите решават да превърнат бляновете си в реалност и се отправят към девствените земи на Великия север. Трудностите, които очакват семейството по време на пътешествието из Северния полярен кръг, са неизброими. Пътешествието си събират в книгата "Снежното дете", която на български излиза от издателство "Вакон".


Представяме ви откъс от нея.

Откъс от "Снежното дете"

© Вакон


Няма и половин час, откакто сме тръгнали, и Монтен вече плаче, неудобно й е на двойната седалка, с която така добре беше свикнала у дома в Солон.
– Изморена ли е?
– Мисля, че се страхува.
Пресилената усмивка на Диан бързо угасва.
Всъщност не изпитваме онази радост, която би трябвало да ни обземе в първия ден от така мечтаното ни приключение. Планирахме го отдавна, още преди дъщеря ни – на годинка и половина – да се роди.
Вместо това по намръщените ни лица се чете безпокойство. Четирите ни коня, натоварени с тежки самари от нас – хората, които все още не познават – също изглеждат разтревожени по неравната пътека.




И така, пет минути по-късно, докато заобикаляме реката по един скалист склон, осеян с млади смърчове, последният кон, натоварен с 60 килограма инвентар и храна, се подплашва и рязко хуква напред. Задминава ме в галоп, като многократно хвърля къчове и стремглаво повлича в необуздан бяг моя кон и този, който яздят Диан и детето. Ужасена, Монтен надава силен вик. Диан е добър ездач и успява да овладее своето животно, докато двата впрегнати коня побягват вихрено в галоп, разсипвайки след себе си тенджерите, торбите с храна, пушката, въжетата и патроните.


Какво начало!
Слизаме от конете. Монтен избърсва сълзите си, смесили се с дъждовните капки по малкото й почерняло личице.
– Добре ли си, детето ми?
Монтен разтърква очи и спира да плаче.
– Добре, а сега какво?
Запазила самообладание, Диан насочва целеустремено поглед към пътеката, по която двата ни коня избягаха, оставяйки след себе си дълбоки кални дири и няколко развързани въжета. Малко по-нататък се намират разпръснатите по земята чанти и щайги с нашия инвентар.
Дъждът започва яростно да плющи, набраздявайки почвата с проблясващи дири.
Опитвам се да предпазвам Монтен от пороя, доколкото мога, и я слагам на гърба на майка й в раница от плат и кожа, ушита специално за нея.


Първо, трябва да си върнем конете.
Второ, да ги впрегнем отново, тоест да съберем инвентара, разпилян на няколкостотин метра, да го подредим, да го качим на седлата и да го затегнем здраво.
Трето, да подсушим Монтен, защото започва да трепери от студ.
Не, в обратен ред.


Първо ще подсушим Монтен и чак след това ще направим всичко останало.
Основен принцип, който оттук нататък ще трябва да следваме, каквото и да става...
Монтен, Монтен, Монтен! Едва час, откакто сме тръгнали, и вече си давам сметка за това.
Със сигурност си представяхме трудностите, които ще срещнем, но реалността, забулена от години бляскави мечти, рязко ни се разкрива сурова и безпощадна. Два подплашени коня, няколко къчa, сълзи, дъжд и сивота. Това е реалността! Представяхме си сияещо слънце, тучни долини, където конете се движат в спокоен ход, а Монтен се смее звънко и сочи с малките си златни ръчички пеперудите и катеричките, промъкващи се пред Очум, който бяга радостно пред нас. Уви! Нищо подобно. Дори Очум има тъжно изражение и ни гледа уморено, мокър, свит на кълбо под една гъста елха.

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на xali
    xali
    Рейтинг: 3145 Весело

    Ех толкова е красиво, че ми идва
    да напиша стихотворение, само да падне и при нас снега ,-)





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK