"Човекът от Еверест" - Тенсинг Норгей разказва за себе си (откъс) - На път

Всички, които поне малко се интересуват от планини или от неподозираните възможности на човешкото тяло и дух, знаят, че при първото документирано изкачване на най-високия връх на планетата новозеландецът Едмънд Хилари е бил придружаван от шерпа Тенсинг Норгей. Някои развиват теорията, че даже Норгей пръв е щял да стъпи на най-високата точка, но в знак на уважение е отстъпил тази крачка на Хилари.

Книгата "Човекът от Еверест", която вече е на пазара, е не просто разказ за обикновен човек, който се изкачва до Еверест, а откровена изповед с благодарност и смирение. Тенсинг неведнъж отбелязва, че двамата с Хилари изкачват Еверест само защото други преди тях са проправили пътя. Ето защо победата не принадлежи на един човек или на една нация, а на цялото човечество.

Норгей се ражда в подножието на Хималаите и посвещава живота си на планината. С помощта на американския писател Джеймс Рамзи Улмантой проследява пътя си до върха, като последователно разказва за британските експедиции от северната стена, ужасяващата експедиция до Нанда Деви; нелегалния опит да изкачат Еверест с Ърл Денман; швейцарските експедиции, които достигат рекордна за времето си височина; и, разбира се, за експедицията на сър Двон Хънт, която в крайна сметка изкачва върха.

В своята автобиография Норгей не просто разказва за физическите изпитания и саможертвите си в планината, а и за всичко, което тя му е дала. За да бъде човек добър алпинист, смята Норгей, той трябва да притежава не само способности, а и спортсменски дух и благородство.

Тенсинг Норгей е роден през 1914 г. в Непал. Точната дата на раждането му не се знае, но е известно, че е роден в края на май. По-късно Норгей избира датата 29 май за свой рожден ден, защото тогава изкачва Еверест. Като малък самият той известно време се обучава за лама, но бяга от манастира, в който е изпратен, а след това цял живот съжалява, че е останал неук. Участва в многобройни експедиции, седем от които са до Еверест. Едва на последната, заедно със сър Едмънд Хилари достига върха.

Откъс от "Човекът от Еверест", предоставен от издателство "Вакон".

Бурдилон и Еванс отговориха на всичките ни въпроси. Бяха отмалели, болни от изтощение и разбира се, болезнено изживяваха неуспеха си. И все пак отговаряха на въпросите ни, правеха всичко, за да ни посъветват и помогнат. "Да, така е в планината – помислих си. – Ето как планината облагородява хората." Закъде бяхме с Хилари без другите? Без алпинистите, очертали маршрута, и без шерпите, изнесли товарите? Без Бурдилон и Еванс, Хънт и Да Намгиал, които бяха подготвили пътя към върха? Без Лоу и Грегъри, Анг Нима, Анг Темпа и Пемба, които бяха дошли само за да ни помагат? Единствено благодарение на техния труд и саможертва сега имахме възможност да щурмуваме върха.

Десет души нощувахме на седлото, сгушени един до друг в трите палатки. Според плана трябваше да тръгнем рано на следващото утро, обаче още през нощта задуха необикновено силен вятър, а на разсъмване вече ревеше като хиляда тигри. Беше немислимо да тръгнем. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме, че бурята ще утихне. За щастие, имахме достатъчно храна, за да издържим един ден повече. Към пладне вятърът поотслабна. Беше твърде късно, за да започнем изкачването, но Бурдилон и Еванс се приготвиха за слизане. Полковник Хънт възнамеряваше да остане на седлото, докато с Хилари завършим нашия опит, обаче Бурдилон се чувстваше толкова зле, че той реши да го придружи. С тях тръгна и Анг Темпа, който също не беше добре.

– Успешен път! Пазете се! – каза Еванс на тръгване. – Помнете, ако стигнете върха, догодина ще ви бъде леко.
Сега в лагер VIII останахме шест души – Лоу, Грегъри, Анг Нима, Пемба, Хилари и аз. Часовете се изнизваха бавно, ние лежахме в палатките, стараейки се да се стоплим, и пиехме големи количества чай, кафе, супа и лимонов сок. По-късно извадих малко сьомга, бисквити и плодове и макар че никой не беше гладен, се помъчихме да хапнем по малко. През цялото време се вслушвах в плющенето на вятъра по брезента на палатките. Щом се усилеше, ме обземаше безпокойство, а щом отслабнеше, се чувствах по-добре. От време на време излизах навън и заставах на вятъра и студа, отправил поглед към планинския връх над нас.

Настъпи втората нощ, а времето все още бе лошо. Лежахме в спалните чували, притиснати един до друг, и дишахме "нощния кислород", а сахибите вземаха хапчета за сън. Лежах в тъмнината, заслушан във вятъра, и си мислех: "Трябва да спре. Трябва да спре, за да можем да тръгнем утре. Седем пъти съм ходил на Еверест. Обичам Еверест. Но седем пъти е достатъчно. Оттук трябва да стигнем до върха. Трябва да стане сега. Сега или никога". Измина час, след него друг. Бавно, безкрайно бавно се влачеше времето. Задрямвах, събуждах се и отново задрямвах. В полусън умът ми продължаваше да работи: "Колко хора са загинали на Еверест – като на бойно поле. Но някой ден човекът ще победи. И когато победи". Мислите ми летяха далеч. Спомних си за професор Тучи и как той веднъж ми каза, че ще ме представи на Пандит Неру. Ако сега стигнех върха, наистина можеше да се случи. След това си спомних за Соло Кумбу, за моя стар дом, за баща си и за майка си. Мислех за тяхната вяра в бога, как те се молеха за мен и сам се помолих на бога и на Еверест. Вече не мислех, а сънувах. Присъниха ми се якове, лудуващи на пасището, после едър бял кон. Шерпите вярват, че е хубаво да видиш насън животни. И ето че те се явиха в моя сън. Някъде зад яковете и коня се мярна още едно видение. Високо, бяло, целунало небето.

Повече за книгата "Човекът от Еверест" ще намерите тук.