Път към кръста (откъс)

Фрагмент от корицата на книгата.

© Издателство Скалино

Фрагмент от корицата на книгата.



Сборникът "Техническа проверка", в който влиза и разказът "Път към кръста", събира истории за пътя към Пътя, или за крачещия между физическото и духовното човек. Авторът - Ангел Иванов, е роден в Габрово през 1988 г. Възпитаник е на Националната Априловска гимназия, чието източно крило е построено от неговия пра-пра-прадядо Уста Продан Колев. Завършил е журналистика и е работил като надничар в завод за метали, гардеробиер в НДК, рецепционист в хижа, пазач в склад, телевизионен сценарист. През лятото на 2013 г. сам извървява пеша 400 км от Дуранкулак до Резово за 12 дни. Пътувал е на автостоп из България, Балканите, Европа и Азия. Бил е пилигрим на Божи гроб, из Светите земи и Света гора Атон (няколко пъти). Споделя, че се опитва да бъде православен християнин, но невинаги му се получава. Част от тези пътувания са описани в дебютния му сборник с разкази "Техническа проверка" (Издателство "Скалино", 2018), който съдържа текстове, писани през последните 12 години.


Когато баща ми ме оставя на разклона за "Шипка" рано сутринта, слънцето тъкмо наднича зад билото на хоризонта и посяга към върховете на дърветата. Поемам на стоп от родното Габрово към Кръстова гора. От набраздените поли на Балкана към предвечните върхове на Родопа планина. Тази нощ, с Божията Воля, ще посрещна Кръстовден горе, заедно с хилядното множество.


Дни наред е валяло из ведро. В Пловдив, Нощта на музеите се удави в калните реки на пороя. Репортажите по телевизиите показваха закъсали коли, угрижени лица и малки бедствия в целия регион. Снощи си помислих, че е по-разумно да не тръгвам. След това си спомних историята от Евангелието на Матей. Господ Иисус Христос разпуска народа след проповед и се качва в планината, за да се помоли Сам. Сетне се връща, ходейки по вода към кораба, в който са апостолите. С вяра Петър тръгва също по водата, за да Го посрещне, но на средата пропада в уплах поради силния вятър и започва да потъва. Христос го спасява с думите: "Маловерецо, защо се усъмни?".
* * *


Това е може би най-силният разказвачески дебют, който съм чел през последните години, е мнението на писателя Деян Енев (вдясно) за книгата на Ангел Иванов (вляво)

© Павлина Захова

Това е може би най-силният разказвачески дебют, който съм чел през последните години, е мнението на писателя Деян Енев (вдясно) за книгата на Ангел Иванов (вляво)




"Да бъде Божията Воля!", това си мисля с вдигнат палец на шосето към връх "Столетов" в ранното утро на 13-ти септември. За трети път отивам на Кръстова гора. Предните пъти бяха все с перипетии. Преди две години на Възкресение поех от Варна към Родопите. По тесния път между Асеновград и Смолян се бяха свлекли камъни. В последните километри преди манастира, в които вървях пеша, пък ме дра обилен дъжд, напоил раницата и костите ми.


Миналата година в нощта преди Кръстовден се напихме с приятели в Пловдив. Рано сутринта се прибрахме в София. Събудих се на обяд с киселини и главоболие и чак тогава се сетих за празника. Обадих се на приятелка, която се съгласи да тръгнем веднага, макар и по никое време. Пътувахме с влак, автобус и коли на стоп. Стигнахме по тъмно и целунахме Кръста. Върнахме се до ЖП гарата в Пловдив с такси. Качихме се на нощния влак. На другия ден бяхме на работа.


Винаги е било "Да бъде Божията Воля!". Преди всяко пътуване, а всяко пътуване е път към Неизвестното. Преди всяко начало и всяко начинание към Истината. Сега пак е така. Имам само тиха раница на гърба си. В нея – една
суха фланелка. Палатка, спален чувал, шалте – всичко остана в софийската ми квартира. Не знам къде ще спя. А сега в самото начало, стопът като идея, както винаги ме екзалтира и ужасява. Да бъде Божията Воля.
***
Взима ме Дя’о Георги. Така се представя той. Говори по-бързо, отколкото кара. Аз съм доволен от това и го слушам. Бил е пилот на хеликоптер. Разказва ми за различни спасителни операции из планините – ранени или мъртви парапланеристи, нападнати от мечка туристи, ухапани от змии, ужилени от пчели Горе на върха пием горчиво кафе и слизаме в другата половина на България. Гледам прекъснатата линия отпред, полетата встрани и щастлив от пътя се унасям.
***
Събуждам се в Пловдив, където Дя’о Георги ме оставя. Водата се е оттекла и градът е забележителен, както всеки път. Със своите гари, светли калдъръми и "жини". Вървя и си свиркам; пия бира в парка; в заведенията на "Капана" седят артистични млади хора и водят интересни разговори за снощни събития, над главите им има красиви хартиени фенери във всякакви цветове; ям гигантски дюнер от Главната (завивам си още един за горе). Следва съвършено случайна среща със семейството на другар, когото не съм виждал цяло лято. Той е с новородената си дъщеря, която е просто прекрасна. Светът и Леа са еднакво малки, но Леа очевидно е по-голяма, защото светът е в очите ѝ. Очите на бебе, които ти дават всичко, целия свят.


Много яко!


Взимам такси от центъра (защо!? – поривите ми явно са ирационални), което ми взима десет лв. до изхода за Асеновград. Казвам на възрастния шофьор, че не е справедливо и че така правят в София, но не показвам журналистическата си карта. След кратък престой на подходящото оширение, колкото да ми мине, ме качва здрав мъжага, който преди години е бил на мисия в Кербала. Нямам време да го разпитвам, защото след минути ме сваля на околовръстното преди Асеновград. Влизам пеша в града. Вече ми е леко. По пътя съм. Ходя по прашната периферия на шосето и стопирам. Харесвам това място. Правил съм кинофестивал тук. Харесва ми, че в Станимака местните ходят бавно, че Родопите са видими и предстоящи.


Качвам се на автобус за Смолян. Тромавата машина се вие по тесните завои нагоре, а аз зяпам планината. С
отстъпването на светлината, рътовете потъмняват. Облаци на кълбета или на хаотични бели пари са се набучили на по-острите ръбове. Тънки пътища се прокрадват през зеленината ниско долу и сноват като червеи след дъжд.
България е хубава. Вече ми е леко. По пътя съм.


Преди десет дни се прибрах от Азия. Летях през деня. Други пъти съм кацал все по тъмно. Тогава обаче бях залепнал за илюминатора и наблюдавах бреговете и езерата, китните баири, старинните борове и хижи, белите стада (с овчарското куче), самотните коли (накъде ли са тръгнали?), подредените градове (отгоре всичко е някак изумително подредено), разхвърляните къщи и кантони преди Големия град, Витоша, смога и сградата на терминала По прозорците на небесни кораби, влакове и автомобили всички въздишаме и обичаме България.
***
Слизам на Юговското ханче. Оттук насетне нямам друг избор освен да стопирам. Почва решително да се стъмва. Взима ме още първата кола. Младо семейство от Троян, което живее и работи в София. Настанявам се на задната
седалка до малката Ивайла, която държи таблет и громи лошите, взряна в дисплея. И от време на време се обажда сърдито:
– Не свършиха ли тия завои!?
– Ивайла, знаеш ли, че сега минаваме през село Югово – казват, че навремето тук имало голям огнедишащ змей, който откраднал за жена най-красивата девойка?
– Змей!? – малката зарязва таблета и ме гледа с грамадни очи.
Майка ѝ се обръща към мен, а баща ѝ ме стрелка в огледалото за обратно виждане.
– Змей, който обаче бил съсечен от най-силния юнак в селото – поглеждам родителите ѝ отпред – И най-умния!


Преди Лъки свиваме наляво за Борово – последното село преди Кръста. Малко преди табелата обаче ни спира млад полицай. Колата остава тук. Нагоре било пълно. Чувам изнервени хора, които недоволстват. Предлагам на спътниците да им помогна с багажа, но те предпочитат да изчакат тук и по-късно, когато полицаите ги няма, да тръгнат с колата нагоре. С Ивайла си даваме пет точки, раницата ми наново натежава приятно на гърба и аз отново крача.
***
На площада в Борово е очаквано оживено. Местните стоят в кръчмата и наблюдават пристигащите. Пред селмага се вие опашка. Изнесената навън скара цвърчи и насища въздуха с апетитна развала. Отиващият си ден храни
цяла годинa. Наясно съм, че до манастира има около 7 км. Вече съм го вървял. Сега ми трябва само шише вода и челникът в раницата да оправдае името си.


Когато от главата ми лумва сноп светлина и прогонва част от мрака пред мен, си казвам, че всичко хубаво предстои Хората са оставили колите си и напредват бавно с родопски одеяла на ръце. И с какво ли още не: палатки, дамаджани и деца; сгъваеми столове, вързопи храна и подрънкваща посуда; с вяра, надежда и любов – колкото стигат силиците. Подминавам всякакви люде от всички възрасти: баби и дядовци, които отказват помощ за товарите; момче и момиче, хванати за ръце; и много видимо болни хора, които търсят изцерение.


След всеки завой се пита: "Колко още?" и някой в тъмното отговаря: "Има, има". Процесия на тихите вярващи. В края наклонът става по-голям, дори младите колена болят. Гърдите се задъхват. "Има, има "
***
Отворената порта на манастира "Св.Троица" се минава с прекръстване. На поляната разхвърляни палатки с мъждукащи светлинки вътре. Хора на найлони и дюшеци, завити с няколко ката, лежат на студената земя под
звездното небе. "Спокойно – казват – тук никой никога не се разболява." Болните оздравявали, било въпрос на вяра. Преобличам си залепналата на гърба в пот фланелка. Слагам си халтаво яке. Студено е, но се търпи.


Изяждам втория дюнер почти ведно с хартията. Всички чакат литургията малко след полунощ. Отивам в стария храм. Вратата проскърцва знаменателно. Вътре е филм. На дървените пейки покрай стената са насядали стари жени. До една спят с опрени глави о мазилката, в шепи или в съседното тяло. Похъркват, пръхтят с беззъби уста, проиграват крайници в съня. Топло е. Въздухът е спарен от общото дихание. До вратата будна жена на стол и малка маса мълчаливо продава свещи. Разни богомолци се разминават около аналоите и свещниците. Пристъпвам напред. Там е малко чудо. Току пред царските двери, на закъсана постелка спи дете. Загащено
високо, с плетен на ръка пуловер, с румени бузи. То спи. Ангел сред старите жени. То спи, а Той го наблюдава от Разпятието. Пламъчетата хвърлят нюанси от восък по лицата.
***
Литургията е Божествена. По целия склон и по стълбите между манастирската част и новия храм "Покров на Пресвета Богородица" е пълно с богомолци.
***
След нейния край мълчаливо множество се запътва към Христовия кръст на хълма. Сияещият кръст в небето и по шлемове и щитове, с който Св. Константин победил. Животворният Кръст, който Св. Елена намерила, а архиепископ Макарий вдигнал над главата си и раздвижил във всички посоки пред народа. Кръстът, който император Ираклий върнал от персийския плен обратно в Йерусалим, като бос и в прости дрехи, по примера на Спасителя, износил през портата на Голгота. Кръстът – привидно най-позорната смърт, превърнала се в най-великата победа над смъртта.
***
Три през нощта. Навсякъде спят хора: в хотелската част на манастира; по пейки, палатки и коли; в спални чували на тревните площи между дърветата. Разхождам се по стълбите край петнайсетте параклиса на апостоли и
евангелисти между Храма и Кръста. Заставам пред този на Св. Петър.


Спомням си онова: "Маловерецо, защо се усъмни?". Влизам. Няма никой. По стените – библейски сцени от живота на апостола. Онзи, който при вида на раздраните мрежи, пълни с риба, падна в нозете на Иисус и извика: "Отиди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!". Онзи, който пръв изповяда Христос, Синът на живия Бог. Онзи, който, желаейки да защити Господа, в Гетсиманската градина извади нож и отряза ухото на слугата. Онзи, който три пъти се отрече и плака горко, и горещо се покая. Онзи, който получи прошка и чу: "Паси Моите овци!". Онзи, който на Петдесетница говореше на множеството, а огнените езици бяха върху всички. Онзи, който нямаше сребро и злато за хромия пред храма, но с вяра и с Името го излекува. Онзи, който пръв отвори вратата на вярата за езичниците, като кръсти римския стотник Корнилий и домашните му. Онзи, който се отказа да избяга от Рим при гоненията на Нерон, върна се и пожела да бъде разпнат с главата надолу, счел себе си недостоен за еднаква смърт със Спасителя.


"Къде отиваш, Господи?"


Камъкът, на който беше съградена Църквата, с обещанието, че портите адови няма да ѝ надделеят
***
Вратата се отваря и влизат няколко души. Циганско семейство от Аксаково. Бащата е възрастен мъж, около шейсетте, макар циганите често пъти да изглеждат по-възрастни, отколкото в действителност са. Правил е тия деца на жена си приблизително през десет години. Малката е на около пет, с розово якенце, държи зацапана кукла. Гледа ме с големи гурелясали очи, докато разговаряме с другите. По-голямата щерка е тийнейджърка и също ме зяпа.


Мене ми е нещо неудобно от това. Тя е в онази деликатна възраст, в която момичето започва да става жена. Синът изглежда мой набор. Постоянно си духа в събрани шепи и вика:
- 'Ногу студену вънка!
- Много! – казвам – Айде, настанявайте се! Ще попръцкваме и ще се греем!
Смеят се. Пътували с колата, идвали всяка година.
- Обичаме Бога. – казва досега мълчащата жена.
- 'Ногу студену вънка! – казва младият циганин.
Вадят одеяла и лягат. Аз сядам на пода и опирам гръб на стената вдясно от вратата. Девойката ме гледа в тъмното, легнала на една страна. По едно време синът става с шишенце елей, гепено незнайно от къде, отива до прозореца и налива малко в кандилото.


- Да има за нущеска! – шепне.


Аз го проследявам със светнали котешки очи в тъмното, докато се връща на мястото си.


- Ей, брате, много студено вънка, а? - шепна.


- ‘Ногу! - чува се в тъмното от него.


Бащата е прегърнал момиченцето, а то е прегърнало куклата. Някой хърка. Тази нощ ще се топля под този покров с циганското семейство от Аксаково. Вдигам очи. Насреща ми – Вседържител и Богородица с Младенеца
(Пътеводителка). Хъркането спира. Тишина. Чуват се само вярващите сърца. "Господи Иисусе Христе, прости ми, като Благ и Човеколюбец, каквото съгреших днес с мисъл, слово или дело. Дай ми мирен и спокоен сън. Изпрати
ми Твоя верен ангел–пазител, който да ме закриля и пази от всяко зло, защото тъкмо Ти си пазител на душите и телата ни и на Теб, на Твоя безначален Отец и на пресветия, благия и животворящ Твой Дух – в едно същество прославян Бог – отдаваме слава, чест и поклонение сега и всякога и во веки веков! Амин!"
***
Когато на ранина се събуждам, циганите още спят. Ставам и се оглеждам. Над мястото, на което съм седял, е изографисан Архангел Михаил – моят именен светия и небесен покровител. Главата ми цяла нощ е била между Меча и Писанието. Излизам навън. Мога само да благодаря за този изгрев.

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 1856 Неутрално

    РЕСПЕКТ и успех за младежа!!!!
    Много отдавна имаме необходимост от добри РАЗКАЗВАЧИ!!!!
    Често и литературата и киното ни са скучни, именно защото липса добрият разказвач.
    Още веднъж "Успех" на младежа!!!

  2. 2
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  3. 3 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 9913 Неутрално

    Великолепен разказ. Грабващ, емоционален, задъхан, поучителен...

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  5. 5 Профил на Molossian
    Molossian
    Рейтинг: 1954 Неутрално

    Оставам с приятни впечатления.

    Panta rhei....
  6. 6 Профил на daam
    daam
    Рейтинг: 1287 Неутрално
  7. 7 Профил на Цъкльо ВЪРНЕТЕ СТАРИЯ ДИЗАЙН.
    Цъкльо ВЪРНЕТЕ СТАРИЯ ДИЗАЙН.
    Рейтинг: 719 Неутрално

    Отдава му се словото на автора. Начел съм се на български писатели с голямо самомнение и още по голяма липса на Умение.
    Умението го има , дано продължи да пише и не се отчайва от трудностите .
    Прочетох откъса и като си се прибера в България ще потърся книгата.
    Дневник бих ви препоръчал да наблегнете и на четящата част от аудиторията си а не на тролетариата и политиката. Живота не е черно бял а многоцветен и днешните проблеми ще ни се видят смешни утре.

    АМАН ОТ НЕКАДЪРНИ ОБНОВЛЕНИЯ
  8. 8 Профил на Molossian
    Molossian
    Рейтинг: 1954 Неутрално

    До коментар [#7] от "Цъкльо ВЪРНЕТЕ СТАРИЯ ДИЗАЙН.":

    Талантливо момче.
    Има усет, лека ръка за писане и стил.
    Благодаря на Дневник че ни го представи.

    Panta rhei....
  9. 9 Профил на otg46594191
    otg46594191
    Рейтинг: 634 Неутрално

    Нищо талантливо не виждам в този откъс. Ако авторът изхвърли две трети от текста, няма да се усети никаква липса.

  10. 10 Профил на T
    T
    Рейтинг: 257 Неутрално

    До коментар [#9] от "otg46594191":

    ... момко, в литературата няма лимит за думи, това не е програмен код, за да "оптимизираш"! Диагнозата е ясна- обременен си, може би все още не фатално и заразно!..)))

  11. 11 Профил на lon01600906
    lon01600906
    Рейтинг: 19 Неутрално

    Трудно се става класик...

    Sic transit gloria mundi




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK