Един французин – на път: Магията Родопи и пещерите в прорязаната планина

Това е маркетинг публикация. Отговорността за нейното съдържание носи рекламодателят и то отговаря на правилата за .

Един французин – на път: Магията Родопи и пещерите в прорязаната планина



Трета част от пътешествията на френския журналист Пиер Анри, който показва многовековната и интересна история на България през погледа на чужденец. В новата поредица той посещава популярни туристически дестинции в страната - места със СПА условия, хубава храна и вино.


Градчето изниква изведнъж зад поредния завой с къщи, накичени по склоновете на планината. Изглежда някак надвиснало над централния площад като над арена.
Чепеларе е най-високо разположеният град в България. Намира се на 1232 м над морското равнище. Пътят към него минава по лъкатушните брегове на река Чепеларска от Асеновград към Смолян. Есента е най-красивият сезон тук. Зад всеки завой дебне ново и ново избухване на цветовете - от зелено до златистожълто, през светлокафяво и охра, стичащи се по склоновете.


Сега е спокойно време за Чепеларе.




Струва ми се, че животът тук протича върху мраморния площад на градчето, където са струпани заведения и кафета, читалището и общината. Кипящият от енергия сезон е зимният. Знам, че именно тук, съвсем близо до града, се намира най-дългата ски писта в България "Мечи чал" (чал означава връх на местния диалект, всъщност коренът на думата е тракийски), която привлича множество туристи.


Малко известен факт е, че тук се намира една от най-големите фирми, производители на ски в света. Има и музей на ските, в който са изложени близо 1000 музейни експоната, сред които ски от началото на миналия век, правени на ръка. Интересен е и Музеят на родопския карст - единственият подобен на Балканския полуостров. Той показва красиви минерали, характерни за пещерите, планински кристали и други находки, открити в земните недра, събирани преди повече от 70 години.


И така - избирам Чепеларе за свой нов отправен пункт за опознаване на българската природа и култура. Поводът са няколко забележителни природни феномена и чудесното есенно време за обхождане на тази висока и мека планина, прорязана от речни потоци.


Дълбоко към пещерите


В средата на 60-те години на миналия век Пещерният клуб в Чепеларе е започнал да проучва пещерите в района, които са повече от 200. Само няколко от тях обаче са се социализирани и са отворени за посетители. Това са "Ухловица", "Глоубовица", "Калето", "Дяволското гърло", "Ягодинската пещера, "Калето", "Харамийската" и "Ледницата".


Първите три са в района на Чепеларе. Затова, след като хвърлям раницата си в една от стаите на комплекс "Родопски къщи", се запътвам към тях.


"Ухловица" се намира на трийсетина километра от Чепеларе след село Смилян.


Въпреки че разстоянието е кратко, пътят ми отнема 40 минути заради многобройните завои по иначе добре поддържания асфалт. Истински се дивя на гледката от прозореца с множеството малки водопадчета, стичащи се от хребетите на планината. Силно впечатление ми прави и че на почти на всеки завой има изворчета. Произнасям сам и с удоволствие "чешмааа", или каптираните кланденчета тук, посветени на незабравими хора.


Следвайки указанията на Google, оставям колата си в близост от указателната табела за пещерата и продължавам пеш нагоре по покрития с паднали листа макадам. Следвам туристическия маршрут с методични крачки. Красотата на природата тук е пленяваща и не усещам пътя. Отнякъде дочувам първо детска глъчка, след това кучешки лай и накрая виждам няколко къщи, пръснати като скъсан гердан по билото на планината. Пътят се вие между тях и май се загубих. Google ми сочи една посока, табелките - друга


Точно в този миг от храстите излиза добре охранена котка. Котка бе, рижава котка, която тръгва пред мен като планински водач и точно като него се обръща на всеки десетина метра, за да види дали я следвам. Приемам това за знак и тръгвам след нея. Тя ме прокарва между високи каменни зидове и път със застелени камъни и точно когато решавам да се върна, забелязвам поредната закована на висок орех табела. Провирам се през пролука, после минавам през козя пътека и дори не смея да погледна по хълма надолу със свито сърце се докопвам до металните парапети на добре укрепена площадка.


Чак тогава вдигам поглед и затаявам дъх - пред мен е цялата котловина на Смилян!


Поляните сякаш са изрисувани с пъстра палитра от всякакви цветове, наложени върху тъмнозеления цвят на боровете като картина на импресионист. Слизам две площадки надолу и точно тук се появява Тера. Нещо средно между джак ръсел и териер дружелюбно и симпатично куче. След като котката ме изостави на козята пътека, ми липсваше жива душа. След кучето се появяват и двама туристи. Разменяме думи от учтивост, оказва се, че Тера ги предвожда още от асфалтовия път. Изминала е с тях точно 460 стъпала до входа на пещерата.


Един французин – на път: Магията Родопи и пещерите в прорязаната планина


"Ухловица" се намира на 1065 м над морското равнище. Открита е през 1965 г. от двама братя, членове на Чепеларския пещерен клуб, за който стана дума по-нагоре, проучена е и напълно социализирана. Снабдена е със стълби, пътеки, осветление. Юлия, екскурзоводката, която ще ни разкаже всичко за нея, твърди, че материалите за изграждането им са доставени на ръка от изследователи на пещерата, а това намирам за наистина впечатляващо.


Името на пещерата идвало от вид сова, която гнездяла вътре - горската улулица. Пещерата е мистична и впечатляваща - природата е ваяла сталактити и сталактони над 5 милиона години, а само един сантиметър сталактит се създава за 120 години... Най-високата част е цели 45 метра и от купола се спускат карстови "корали" с причудливи форми. Юлия ни посочва с лазерен лъч отделни "скулптури" - на стопанина, на стопанката и на децата им, разпръснати по стените на дългата 300 метра пещера, която се запъва в кристално чисто езерце. Стъпалата, водещи ни към дълбините, са 280, по стените се стича вода, а тук-там като новогодишни играчки висят и вече заспали прилепи. Тръгваме да се катерим нагоре по металните стъпала и след близо половин час отново излизаме на светлина. Давам си сметката, че нашият гид Юлия ги минава по осем пъти на ден в двете посоки...


Любопитствам за къщите и зидовете, покрай които минах на идване - не били вилни сгради, а махали, разказва ми тя. Тази, в която се намираме, се казвала "Ухловица". Махалите били селищни образувания, възникнали преди векове, основно заради една мрачна част от историята на България, която обаче точно тук, в Родопите, била особено трагична. По времето на османското робство християните били подложени на гонения, за да приемат ислямската религия и много от тях избягали във високите части на планината.


Слизам по стълбите до паркинга и тръгвам пеш към автомобила си. На паркинга откривам няколко щандчета със сушени горски гъби, сувенири и ябълки от градината на Юлия. Взимам си само една с вкус на есен. За съжаление втората пещера, към която съм се насочил - "Глоувица", в момента се оказа недостъпна за посетители, тъй като една от галериите й била наводнена заради скорошните дъждове.


Достатъчно огладнял се отправям към близкото село Смилян и отсядам в поредния "Родопски рай". Тук много се гордеят с Родопите и почти всяко нещо е наречено на планината. Заведението е в народен стил с тъкани черги по стените.


Поръчвам си прочутия смилянски боб - неизбежна част от всяко меню


и добре придружен от чаша червено вино. Тукашният боб е сред най-известните растения в горното поречие на река Арда. Наричан "фасульовица" заради специфичния климат тук той е много едър и маслен. Славата му е толкова голяма, че на някои пазари има имитация, за което ме предупреждава местна жена, от която купувам килограм смилянски боб срещу 16 лева.


Един французин – на път: Магията Родопи и пещерите в прорязаната планина


В ресторанта го приготвят варен с печена чушка и подправки. Но гвоздеят на заведението е пататникът. Забелязала интереса ми към местната кухня, сервитьорката ми обяснява рецептата на техния готвач - прави се с тесто, в което се настъргват картофи, добавят се яйца и лук и всичко това се пече на пещ с дърва. В различни случаи се слага и месо, какъвто и вариант си поръчвам аз - с дърпано телешко. Всъщност пататникът има десетки разновидности в района. Тъй като преди комуникационния век пътищата са били лоши, всяко домакинство го е комбинирало с различни, произведени от него, продукти и ето как се е получил своеобразен кулинарен хъб с много варианти.


Тук всяко нещо се приготвя с местни продукти и заради чистотата на природата (в радиус от 50 км няма никакво промишлено производство) ястията са изключително вкусни и ароматни. В хотела в Чепеларе например за закуска имаше родопски клин - това е известната в цялата българска кухня баница, но не с плънка от сирене, а с комбинация от ориз, мляко, спанак и коприва.


Марудници пък тук наричат палачинките,


които се правят върху глинен съд, наричан сач. Районът е изпъстрен и с малки семейни мандри, които приготвят традиционни сирена и кашкавали.


Напускам горното течение на Арда, за да се потопя в магията на село Широка лъка. Намира се на петнайсетина километра от Чепеларе и ми е на път. Тук са запазени редица характерни къщи от XIX век, затова селото е обявено за архитектурен резерват. И както в Чепеларе, те са накацали от двете страни на реката с високите си зидове на по два или три етажа. Някога на първия са живеели домашните животни, а в горните - семействата.


Един французин – на път: Магията Родопи и пещерите в прорязаната планина


Широка лъка има характерен местен дух. Попадал съм на снимки от тукашни празненства през март, когато местните хора се обличат като дяволи и други митологични образи, за да изгонят зимата. Тогава цялата централна улица се изпълва с различни състави от цялата страна с характерни носии. Всичко това на фона на зашеметяващия звук на каба гайдите - народен духов инструмент, направен от кожа на малка коза, повече за който ще ви разкажат в работилницата за гайди в чепеларското читалище "Родопска искра".


Потеглям към Пловдив, но решавам да се отбия до друг природен феномен в тази митична планина - Чудните мостове. Те се намира на 1450 м над морското равнище в подножието на връх Голям Персенк. Образувани са вследствие на


буйните води на река Еркюприя


и до тях се стига по криволичещ през хълмовете път. Тук очевидно пътищата са строени по поречията на реките, прорязвали планината преди милиони години. Така са се образували и скалните мостове, общо три на брой. С високи около 50 метра сводове, отгоре те са обрасли като вежди с вековни смърчови дървета. По стръмните парапети се достига до рекичката, която в момента е съвсем скромна, но си представям каква стихия е била, когато е минавала през мраморните хълмове. От реката мостовете изглеждат като огромни човешки очи с цвета на небето, а вместо ириси - зелени нишки, очертани от самотно растящи широколистни дървета, премрежващи погледа.


Един французин – на път: Магията Родопи и пещерите в прорязаната планина


На паркинга пред хижата откривам малък пазар с разговорливи местни жени, които предлагат сладка от горски ягоди и боровинки, сушени манатарки и домашно кисело мляко.


Връщам се по лъкатушещия път към Асеновград, за да оставя зад гърба си тази изумителна планина с нейната есенна дреха от обагрени в охра листа.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK