Един французин - на път: Сопот - едно шато, три водопада и 30 занаята

Това е маркетинг публикация. Отговорността за нейното съдържание носи рекламодателят и то отговаря на правилата за .

Един французин - на път: Сопот - едно шато, три водопада и 30 занаята



Трета част от пътешествията на френския журналист Пиер Анри, който показва многовековната и интересна история на България през погледа на чужденец. В новата поредица той посещава популярни туристически дестинации в страната - места със СПА условия, хубава храна и вино.


Този път целенасочено съм се отправил на винен туризъм. За целта си избирам "Шато Копса" - винарска изба на 140 километра от София в любимата ми Казанлъшка долина, само на 5 километра от град Сопот. Ще го използвам и като база, за да разгледам и него, и Карлово - едни от най-емблематичните градове на българския Ренесанс, родно място на значителни за България хора.


Пристигам в покрайнините на Сопот по обед. Направил съм резервация за дегустация на вино чак в 16:00 ч., затова решавам да посетя прочутите Сопотски водопади. Спирам колата на паркинга на лифта и потеглям нагоре. Трябва да мина покрай оградата на манастира "Свети Спас", така че ще го разгледам. Оцветен в характерните пастелни тонове за къщите от XIX век, той е бил опожарен по време на Руско-турската война през 1877 г. и после възстановен. Различното в него е една витрина, в която са поставени монашески одежди. На една бележка пише, че именно с тези дрехи се е замонашил Васил Левски. Левски е национален герой за българите, издигнат в култ на светец. Той е родом от съседния град Карлово.




След краткия си престой в тук, в "Свети Спас", той разбрал, че тая работата със съзерцанието и молитвите към Бог не е за него,


и станал организатор на освободителните борби на българите срещу Османската империя. Животът му, приключил с обесването му в София, наистина е впечатляващ, както са ми разказвали мои приятели. Почитта към него е довела до кръщаването на улици, читалища и други обекти с името му. Един от най-популярните футболни клубове на България също носи неговото име, което намирам за малко странно.


Напускам манастирските стени и тръгвам покрай оградата нагоре по бреговете на река Манастирска, пътят е постлан с камъни, минава покрай останките на каменен мост. Влизам в гората, падналите листа са постлали пътека и стъпките ми потъват в тях. Вървя под клоните на дърветата близо двайсетина минути и се спирам пред красив водопад. Леко съм разочарован - водата някак си подскача по стръмната скала и се скрива под една канара.


Не, няма да е това, в пътеводителя пише, че водата пада от 15 метра височина. Продължавам нагоре. Пътеката е измамно равна. Точно тогава се чуват детски гласове и зад завоя виждам как две хлапета се катерят по дърво, препречило пътя, а баща им ги придържа през кръста. "След десетина минути ще стигнете до водопада", казва ми той, което не ме успокоява, защото в планината това е доста относително. Но само след стотина метра потъвам в някаква мистичност. Буквално по средата на пътеката има изграден параклис. Схлупен такъв - изграден от камъни, както и сводът му. По стените му виждам поставени икони на Света Богородица - не една, а много! Това, което ме кара да потръпна и да се огледам, е, че има десетки запалени свещи и пламъчетата им се поклащат, хвърляйки капки светлина по пода.


Доста мистично. Наоколо се намират и някакъв каменен градеж, стени, чиято функция не успявам да разбера, защото пред мен се е изправил водният стълб на водопада.


Сега осъзнавам, че онзи първият е бил само подгряващ. Водата се излива от 15 метра височина и се спира в малко езеро, очертано с ивици от жълто-кафяви листа, които създават измамното впечатление, че под тях има твърда почва. Естествено, че си намокрям маратонките. Този навик да ходя в планината с обувки за града винаги ми се отплаща подобаващо


Оголените дървета правят нещо като купол над водопада и процеждащото се декемврийско слънце създава някаква интимност.


Един французин - на път: Сопот - едно шато, три водопада и 30 занаята


Тръгвам надолу с бързи крачки, защото трябва да отида до един особен музей в Сопот. Този подпланински град е преди всичко известен с това, че е родното място на бащата на българската литература Иван Вазов. Неговата родна къща е изгоряла по време на Руско-турската война, през 1930 г. започва нейното възстановяване, пет години по-късно е завършена и открита от последния български цар Борис III. Едно от знаменателните му произведения е романът "Под игото", чийто сюжет се развива именно в Сопот. Името на града идва от старославянската дума сопотъ - извор, шумящ поток. И наистина, на всяка улица в града има изградена чешма. В централната му част се намира църквата "Светите апостоли Петър и Павел" с внушителна камбанария, възрожденско училище и девическия метох, обграден с масивна ограда. Не се знае кога е създаден манастирът, но в двора му има една лоза, на която пише, че е там, откакто е създаден - около XVII век. Манастирът е многократно опожаряван и след това възстановяван.


Истинската причина да дойда тук обаче е Етнографски и занаятчийски център "Сопотски еснафъ".


Сега - малко обяснение, защото и аз се губя в превода - еснафът, обяснява ми разпоредителката в музея, е сдружение на занаятчиите в предосвобожденска България. Всеки град си имал такова сдружение, което обединявало местните майстори и техните ученици.


В този музей са представени някои от общо 30-те занаята, развивани в подбалканския град. Уредничката ме развежда в уютния двор с кът за грънчарство, ковачество, тъкачески стан, на който е вързана бебешка люлка, има и други занаяти. Две неща ми правят особено впечатление - в Сопот се е развивало стъкларството поради една проста причина - трябвали са стъклени шишенца, в които да се слага скъпото розово масло, произвеждано тук. Калъпите за тях се правели в Ориента. Правели са се и гайтани. Това не знам как се превежда. Според екскурзоводката става дума за едновремешния оверлог. Поставяли са се по ръбовете на дрехите, за да не се разнищват, и с тях се е снабдявала османската армия. Всъщност част от възхода на подбалканските градове преди Освобождението идвал именно от факта, че тукашните занаятчии са осигурявали шаячни платове и гайтани именно на армията. Музеят е изключително приятен за разглеждане - обособен е с две експозиции - за селския живот и ранната градска буржоазия, и се намира на тиха уличка под девическия метох.


Време е за дегустация и аз се връщам по пътя, за да стигна до винарната.


Шатото се намира буквално по средата на голям лозарски масив. Вижда се от подбалканския път, но за да се стигне до него, трябва да се мине през черен път през редовете на лозята. Очевидно търсен ефект, за да се потопи посетителят в атмосферата на винопроизводството, което започва далеч преди гроздето да стигне до избата.


"Шато Копса"

"Шато Копса"


Представлява реплика на средновековната крепост "Копсис", намираща се над близкото село Анево. Тя е била столицата на владенията на трима братя - Смилец, Радослав и Войсил. Първият дори се възкачва на българския престол. От крепостта има останки, известни сега като Анево кале, а силуетът й се вижда висоооко над пътя в Стара планина. Точно на този силует прилича изграденото през 2007 г. "Шато Копсис".


Замъкът е изграден от дялани камъни, дебели дъбови греди от изоставени къщи и стари тухли, което придава атмосфера на сградата, а входът към избата много наподобява на тези на тракийските гробници в района. Очевидно търсен ефект, за да се слее с историята на Казанлъшката долина. В огромното помещение са подредени големи дъбови бъчви и други по-малки, заредени с вино.


Стаята ми е на третия етаж и от прозореца й и се вижда цялата долина, а погледът някак си се спира в склоновете на Стара планина. Балканът, както още се нарича тази верига и на чието име е кръстен целият този полуостров, играе изключително важна роля в историческото и икономическото развитие на цялата държава. Планина спира северните ветрове, които идват от Дунавската равнина, а освен това стръмните й склонове се оказват непреодолимо препятствие пред враговете на българите. Там някъде горе е и Аниното кале, руините на древната крепост "Копса".


Поръчал съм дегустация на пет вина и плато с български сирена. Нанси е моят гид в това пътешествие във вкусовете. "Шато Копса" не е голяма изба, тя е по-скоро бутикова, произвежда около 500 000 литра годишно, разказва младото момиче. Притежава 600 дка лозя, с част от които сме заобиколени. Собствениците първо започнали да изкупуват стари лозя с карловски мискет, след това и запустели земи, които засадили с нови сортове шардоне, совиньон блан, мерло и каберне совиньон. Голямата база на "Копса" е в Клисура, планинско градче недалеч оттук.


"Шато Копса" има няколко бранда, като най-масовият е "Зейла". Точно от тях ще дегустираме.


Започваме с карловски мискет - цветът е бледожълт с едва забележим зелен отенък,


с много свеж вкус и лека киселинност като от цитрусови плодове, но и някакви местни характерни цветни аромати. Ако не бяха те, със сигурност щях да кажа, че това е ризлинг, но вкусът е толкова характерен, че няма как да не оцениш уникалността му. Нанси вметва, че месец преди да узрее гроздето, лозарите премахват листата около грозда, за да се налее допълнително със слънце. "Да, по-трудоемко е, отговаря на въпроса ми тя, но пък се получават тези допълнителни нюанси и качество на виното."


Минаваме през шардонето с неговия характерен многопластов вкус с нотки на зряла кайсия и нюанс на ванилия, за да преминем към розето. С много деликатен розов цвят на пушена сьомга и някъде на небцето остава вкус от горски ягоди и малини. Приготвя се от мерло и каберне совиньон - гроздето се намачква и сокът му се отделя от ципите, за да остане този бледорозов цвят, но взел вкуса на червените сортове. След това естествено минаваме през мерлото и любимото ми каберне совиньон с неговия кадифен вкус на смес от касис, шоколад и пипер. Усещам и нотките на дъбови бъчви и лек танин.


Между другото стаята, в която съм настанен, също се казва "Каберне". Четирите стаи в шатото носят имената на основните сортове грозде, които се отглеждат тук.


Вечерята е в хотел "Мезон Копса". Той се намира точно срещу винарната, трябва само да се заобиколи един забележителен шадраван от стари каменни корита. Поръчвам си местна анасонова ракия и традиционна българска салата от розови домати, краставици, печена чушка и лук. Заговарям се със сервитьорката и питам за онзи мистичен параклис под Сопотските водопади. Момичето е от Анево, селото между шатото и Сопот, и споделя, че параклисът се поддържа от монахиня от девическия метох, онзи със старата лоза. Тя ходела всеки ден до параклиса и палела свещите. Малко смутено сервитьорката споделя, че и тя имала малка иконка на Света Богородица там. Не питам защо.


Вечерям запечено овче сирене от Кърнаре, посипано с орехи и мед. Мислех си, че ще е лека вечеря, но то е толкова плътно, че дори не успявам да го изям цялото. Бутилката совиньон блан "Зейла" ми помага да обогатя вкуса си.


Сутринта потеглям за Карлово. "Потеглям" е силна дума, защото той се намира само на 5 км от Сопот. Градът е родното място на Васил Левски.


Църквата "Св. Никола"

Църквата "Св. Никола"


Центърът е със запазени възрожденски къщи. Върви се по застлани с камъни улици. Всяка от къщите има прекрасен зелен двор. Това, което ми прави впечатление, е, че повечето от съхранените къщи са или на учители, или на занаятчии. В някои от тях кипи живот. Слизам надолу, за да отида до църквата, чиято фасада отново е в тези характерни пастелни цветове.


"Свети Никола" е част от тъжното минало на карловци.


През войната през 1877 г. руските войски се изтеглят и градът е нападнат от османската армия. Населението се скупчило в църквата, където в голямата си част било избито от турците. Еманацията на тази ужасна история е една икона на Света Богородица, запазена и до днес и разположена на източната колона, преди иконостаса вляво. На нея си личат следите от мечовете на турците. Иконата е съхранена такава, каквато е било преди близо 150 години - не е почиствана и не е реставрирана.


Отърсвам се от тази зловеща история на Карлово и тръгвам към края на града. Там се намира още един водопад - Сучурум.


По пътя си виждам един от първите паметници на Васил Левски в България - от началото на ХХ век, и точно зад джамията забелязвам един значително по-нов - на двама изправени мъже - Евлоги и Христо Георгиеви. Това са двама забележителни българи, дарили цялото си състояние, за да бъде построен първият български университет, покрай чиято величествена сграда съм минавал многократно в столицата София.


Сега пътят ми е през парка нагоре. Вляво се намира триетажна сграда, която точно в момента се реновира - на нея пише "Фабрика на братя Евлоги и Христо Георгиеви - дарена за вечни времена на Карлово". Наистина съм впечатлен от тези хора.


Водопадът Сучурум

Водопадът Сучурум


До водопада, чието име Сучурум означава буквално хвърчаща вода, се достига след обновения парк. Той е буквално скрит зад водноелектрическата централа, която естествено се казва "Левски". Алеята до него се оказва изненадващо лека, по десния бряг на Стара река. Асфалтовият път води до сградата на електроцентралата и по едни стълби точно зад нея се разкрива величествената гледка. Водата е загладила скалите около себе си и се излива в дълбоко езеро, след това продължава бурно в коритото на реката надолу.


Време е за обяд. По вече създаден навик запитвам първия срещнат в парка кое е най-вкусното място в града. Ресторантът "Минало време" се намира в добре поддържана възрожденска къща с чардак - това е дървена тераса с покрив, и прекрасен двор. Отпускам се в приятната обстановка и си поръчвам боб с манатарки и патешко с кисело зеле и ориз. Храната е прекрасна - явно гаранцията на изпитаните стари градски рецепти на този възрожденски край.


Тръгвам си за София по вече любимия ми подбалкански път по протежението на Стара планина, която дава на този край невероятната природа, история, вино и атмосфера.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK