Читателски Дневник: Случаят "Харлем шейк", или три Българии на едно море

Карикатурата е от септември 2007г.

© Ивав Кутузов

Карикатурата е от септември 2007г.



"Дневник" публикува още едно читателско мнение по случая с учителя от Пловдив  Христо Данев, който беше принуден да напусне работата си, след като танцува заедно с учениците си популярния танц "Харлем шейк".


Авторът - Свилен Рангелов, е завършил  Американския колеж в София. Има бакалавърска диплома по икономика от колежа "Дейвидсън" в САЩ. Връща се в България и понастоящем се занимава с частен бизнес в сферата на маркетинга и организирането на събития. Като доброволческа дейност се занимава с развитието на спорта лакрос (популярна игра в Северна Америка, приличаща на хокей на трева - бел.ред.) в България и е член на съвета на Фонда за дарения на завършилите Американския колеж. Мнението му е лично и не ангажира организациите, в които членува.


Краят на февруари 2013. Две български училища, независимо и незнайно едно от друго стават арена на поредната интерпретация на онова, което за краткост наричам глобална мания – заснемане на "Харлем шейк" видео.




Едното училище е Хуманитарната гимназия в Пловдив, другото е Американския колеж в София. Едното изпълнение се провежда в неучебно време – в неделя. Другото – в учебен ден, по време на обедната почивка. Едното бива водено от учител по английски (изпълняващ т.нар. соло в началото), другото – от учител по география. Едното завършва с уволнение/напускане на учителя, другото – с горда снимка в официалната фейсбук страница от ПР офиса на училището. В едното училище в момента върви подписка, подкрепена от стотици ученици и техните родители в защита на отстранения учител, в другото – в другото сигурно още се поздравяват по коридорите с това кой как се е бил дегизирал.


В едното нещата са се случили както трябва, в другото – точно както не трябва. Пита се кое кое е?


Ограничението като освободител


Независимо от личното ви мнение за естеството, произхода и смисъла на дадения танц (или липсата на такива), "Харлем шейк" е доста знаково явление – стимулирането на креативността чрез ограничение.


Например "Туитър", където всяка мисъл е ограничена до 140 знака, всъщност има много повече потребители, отколкото има хора, които и в нормална реч се изразяват в 140 знака. Никой не провежда 140-знакови телефонни разговори, никой не пише 140-знакови статии. Но когато си в "Туитър" ограничението се превръща в сила, в стимул, в предизвикателство – да изразиш максимума от това, което искаш в на пръв поглед произволното правило. А "Харлем шейк" е определено произволно, но не и знак на произвол.


Наскоро технологичният блог TechCrunch публикува анализ на причините за този бум на "Харлем шейк" и те са най-общо гореспоменатото ограничение, но също и леснотата за възпроизвеждане. Макар че се появиха доста пародии на "Гангнам стайл", със сложните си декори, дължината и повторяемостта си (кой има време за 3 куплета в наши дни?) те бяха възможни основно за по-сложни и скъпи продукции, като например клипчето иронизиращо Мит Ромни по време на предизборната кампания.


Докато формулата на "Харлем шейк" е страшно проста – 30 секунди клипче, точно определена част от песента, първите 15 секунди един маскиран човек прави "соло" пред незаинтересованите му другари.И на 15-та секунда вече всички танцуват, също маскирани. Това е! Необходими материали: абсурдна маскировка, телефон с камера, и половин минута в Windows Movie Maker. Удоволствието е хем от работата в екип, хем от шанса на всеки да прояви някаква индивидуалност, подбирайки движението си и костюма, независимо че не всеки ще е "солист".


Народно творчество в 21-ви век


Истината е, че тази достъпност и лесната формула превърнаха "Харлем шейк" в идеалното тимбилдинг упражнение. Не е чудно тогава защо едни от първите клипчета бяха на норвежки войници и на американски отбор по плуване (под вода). Освен Бербатов и Фулъм, сред най-популярните спортни изпълнения са тези на Манчестър Сити, на баскетболните отбори на Далас Маверикс и Маями Хийт с ЛеБрон Джеймс. Екипът на сериозния Андерсън Купър от CNN го направи, както и тези на комедийните ток-шоута на Джон Стюарт, Джими Фалън, Стивън Колберт и др.


Модата бързо обзе и офисите – от по-прогресивни фирми като "Гугъл", "Фейсбук", АОЛ, до институции като НАСА и Английския национален балет. "Харлем шейк" си циментира окончателно своеобразната звезда в алеята на славата на поп културата след като и "Семейство Симпсънс" му отдели една от прочутите си заставки.


Три Българии на Едно Море


Така че въпросът с реакцията на училището в Пловдив е далеч по-дълбок от повърхностното противопоставяне "закостенелите стари срещу прогресивните млади". Става въпрос за възпитанието на отборна игра и на общностно мислене. Обществото ни в момента се дели на три – използващите (тарикатите) – тези, които винаги са били "всеки за себе си" и никога не са мислили за общото, освен как да му сложат ръка; използваните (незаинтересованите) – тези, които са вярвали 45 години в общото и са били страшно разочаровани и предадени от 1989г. и не могат с чиста съвест да възпитават децата си на друго освен на "всеки за себе си"; и онова малцинство (прогресивните), което се опитва да гради нещо за себе си, но и нещо за другите, отказвайки да живее в миналото.


Първите и вторите не биха разбрали "Харлем шейк", а на България и трябват най-много от третите и единственият начин те да се увеличат е повече хора да почнат да се замислят за общността, в която живеят – блока, квартала, града – и да престанат да бъдат случайни минувачи.


Болезненият за милиони българи срив на прехода блъсна махалото от едната крайност в другата – от квази-религиозна мисъл за обществото над индивида, до "всеки да се спасява както може". Липсата на общностна мисъл е сред най-големите предизвикателства за всяка една нация и ние не сме изключение. А примерите за липсата са навсякъде – като се почне от разбитите улици, тротоари, междублокови пространства служещи за сметища, абсолютния провал на регистрацията на съседи като "етажна собственост", докато се мине през политиката – пребройте десните партии на една ръка, можете ли? – и спрем естествено на спорта.


От "Българи юнаци" до "Сам юнак на коня"


Българите не се възпитаваме на отборна игра. Голямото футболно лято на 1994-та бе дело на футболисти, продукти на школите преди 1989-а, когато със сигурност цветът на екипа е бил над всичко – дори и над цвета на колата. Волейболът тъкмо набра сила да ни опровергае и хоп! – и там стана раздор. Другите ни големи успехи са все в индивидуалните спортове – гребане, борба, вдигане на тежести, лека атлетика, шах и т.н. Докато се стигне до олимпиадата в Лондон, където просто резултатът от години нехайство е налице – няма как да сме на световно ниво, като мисленето ни дори не е на махленско.


Родителите също имат вина – мнозинството от тях гледат на училището като на паркинг за детето си. Тези, които инвестират в извънкласното развитие на детето си, разчитат почти изцяло на частни уроци, поощрявайки системата на само-спасяване. Учителите пък нямат стимул да се напъват, защото ако си свършат работата прекалено добре няма да могат да припечелват от частни уроци (а и няма да им остава време – проверявали ли сте някога писмени работи?). Между училище, частни уроци и домашни, децата нито имат време, нито имат желание да станат за малко и да поиграят футбол на живо вместо на "ФИФА-та".


Участвайки в развитието на отборен спорт като лакрос в България, съм свидетел на поведението на ученици от всякакви възрасти от всякакви училища – частни, държавни, елитни и не-точно. Часът по физическо е невероятно сечение на обществото ни и обяснява много за народопсихологията на българите, понеже децата са огледало на родителите си. Те също се делят на тарикати, незаинтересовани и прогресивни.


Физическото обикновено е часът, в който децата са най-свободни и всеки път се удивлявам на алергията, с която голяма част от тях подхождат към него. Навсякъде дежурно има между 3 и 5 деца, извинени по някаква причина от лекарката – между 10% и 20% от класа. С други думи, още в подрастваща, здрава възраст, средно 15% от населението е в болнични?! Нищо чудно, че здравната реформа си остава мираж! Винаги има и 2 деца, неуспели да се извинят, но дошли по дънки  (отказвам да приема, че толкова години не си се научил, че всеки срок имаш да помниш един ден от седмицата, в който трябва да си сложиш анцуга в раницата!). Останалите 70%-80% от децата се делят на две, често равни групи – едната взима дейно участие в спортното занимание – футбол, баскетбол и др., а другата, в зависимост от строгостта на учителя по физическо, или играе друг спорт, или просто обикаля безцелно двора и обсъжда актуалните клюки. С други думи, едва 35%-40% изпълняват задачата. Останалите биха могли също да направят нещо, ако към тях бе проявен поне малко интерес, не само заради спорта и здравето им, а заради необходимостта да се възпитава съзнание, че независимо колко ярък индивидуалист си и какво ти е състоянието в момента, ти винаги си част от някаква група все пак.


Развитие на такова мислене би трябвало да е във фокуса и на другите учебни дисциплини, но как да стане то, като самите учители го нямат или го свързват само със социализма? На педагогически семинар в София през декември 2012 г., осъществен с европейско финансиране, на експеримент с участващите учители по какви критерии ще си подберат нов колега, от 12-13 групи с по 4-5 участници, само една от тези групи е посочила критерий "работа в екип".


Има как


Горното не трябва да се разглежда като генерализация, а като тенденция, която трябва и може да бъде обърната. Има немалко хора, които се опитват да променят "системата", да покажат заинтересованост. Учителите от "Заедно в час" са идеален пример. Този учител в Пловдив също – той сигурно е единственият, показал заинтересованост от учениците си, иначе няма как да събере 70 от тях в неделя, в училищния двор.


Образованието трябва да се променя точно така – със заинтересованост – от страна на учителите, но и от страна на родителите. За пет години лакрос в България съм видял само трима от родителите на децата, които сме тренирали. В Щатите, родителите гледат не само мачовете на децата си, но и тренировките им. Докато в България спортът бива заклеймяван като загуба на време, то в САЩ най-престижните работодатели обичат да наемат студенти-спортисти, тъй като могат да работят в екип, под напрежение, да спазват дисциплина, и са пробивни – все качества, които на българския родител му звучат много по-абстрактно и несериозно от "два чужди езика".


Живеем в 21-ви век, в глобализирана икономика и чуждите езици и формалните знания отдавна не са достатъчни. Затова обърнете внимание на детето си, обърнете внимание на учителите му. Включете се в родителско-учителската асоциация в училището на вашето дете. Ако няма такава, започнете я. Проявете интерес към управлението – отнема два часа на месец. И запишете детето си на някой спорт, за предпочитане отборен. Стигмата на спорта трябва да я махнем, защото именно спортът е мини-подготовка за реалния свят – спазване на правила, съобразяване с другите, но и проява на индивидуални умения и отложен резултат от тренировките – принос за успехите и отговорност за неуспехите на целия отбор.


Защо е важно


В моя колеж (Дейвидсън, Северна Каролина) целият отбор по баскетбол беше на пълни стипендии, а треньорът получаваше над един милион долара на година – но за сметка на това бюджетът за спорт беше десетки пъти повече. Защото всеки уикенд, цялото градче запълваше баскетболната арена и даваше мило и драго да надвием поредния съперник. И макар и нямащо 1300 години история, това 4-хилядно градче на 150 години, имаше повече общностен дух отколкото цяла 7-милионна България по време на мач на националния по футбол.


Този дух помагаше всеки път, когато предстоеше важно решение – например дали да се строи поредната верига, или да се запази облика на "историческия" 100-годишен център. Местното самоуправление наистина имаше смисъл, защото хората взимаха дейно участие в него, изразяваха мнения. Американците са страхотни що се отнася до екипна работа, но това е защото стадионът в петък и църквата в неделя са много повече средища на общността, отколкото места за мачове и литургии. В България обаче хората не обичат да говорят за вярата си и за морала, камо ли пък със съседите си, а по мачове отдавна са спрели да ходят, освен ако не е да се сбият. Ето как за нас българите училището остана единственото място, където можем да работим заедно с други хора и да се ангажираме с обща кауза, защото става въпрос за най-ценното - децата.


Иначе се оказва, че лежим на 1300-годишни лаври, вместо да се замислим за следващите 13 години – за това какво ни чака ако продължаваме така да се делим и самоспасяваме. Защото сега няма една 1300-годишна България, няма дори и три Българии, ами сме направо 7-милиона различни Българии, държейки се все едно всичките сме 1300-годишни и всеки от нас е изобретил компютъра и киселото мляко. Сегашните протести, макар и да доведоха до оставки, по масовост и организираност и ефективност не могат да се мерят с онези от 1992 г. и 1997г. Оттук нататък ще става все по-трудно да се организират хората, и последният демократичен коректив на властта – мирният протест – ще си остане в историята. А за конкурентоспособността – да не говорим.


1:0:0


Между другото, последната седмица на февруари се оказа доста плодовита за тимбилдинг опитите в българските училища – докато в двете училища (Прогресивното и Незаинтересованото) бе организиран "Харлем шейк", във Варна, именно в спортно училище 12-годишни деца издигнаха скъпо направени плакати в подкрепа на тогавашния кмет. Последствията за "учителите" организатори (Тарикатите)? Никакви. Излиза, че в България е по-приемливо учителят да те накара в учебен ден в гимнастическия салон да държиш пред журналисти плакат в подкрепа на кмета, отколкото да ти предложи, ако искаш, да се включиш в забавно и безобидно отборно занимание в почивен ден на двора на училището!


И ако все още сте на мнение, че мисълта за общността е идеализъм, фантазия или кауза пердута, познайте в кое от всички тези училища, завършилите ученици са организирали фонд за дарения, с което да се подпомагат сегашните ученици и техните занимания в час и извън клас? Бинго! Защото общностният дух просто работи.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK