
© Анелия Николова
Калта е навсякъде. Просмуква се през дрехите, влиза в ботушите. Настанила се е удобно, сякаш винаги е била там и няма намерение да си тръгва. Ръцете са изцапани с кал, ноздрите са пълни с кал, дрехите са целите в кал... Калта е достигнала всички кътчета. Тя е в гаражи, в магазини, в аптеки, в складове, в
заведения за хранене, в мазета, в спални, в холове, в кухни, в коридори,в детски стаи, в детски градини и в училища.
Пореден ден в квартал Аспарухово на Варна. Чистим подземните гаражи на малка кооперация на улица "Св. Св. Кирил и Методий" №83. Отсреща е улица "Моряшка" и разстоянието между тези две улици би трябвало да е канал. Но сега е площадка с камиони, багери, други машини. Те изгребват и извозват отпадъците, калта и отломките, затрупали канала и изравнили нивата на двете улици.
Малко по-нагоре от кооперацията, която чистим, в средата на самото дере, е имало изградени незаконни постройки. Хора от кооперацията разказват как са подавали години наред жалби заради тях, но
никой не обърнал внимание. Надолу по улицата пък, върху канала, в течение на много години жители на квартала са правили мостове от бетон, загражадали с високи огради общински места и строили гаражи.
Багерите товарят на самосвали кал, тиня и отломки, а пострадалите от наводнението в квартал Аспарухово говорят за това как с годините все се намирали вратички в закона, контакти, някой на някого е съдействал и така никой не обръщал внимание на техните сигнали.
Кой е позволил на всички тези хора, роми и българи, да си построят къщи, кой им е прекарал ток, кой им е отворил партиди за вода, как е възможно да застрояваш дере или канал. Кал.
Всичко е в кал. Ето пак кал, мисля си аз, калта е била тук още много преди да са материализира, била е невидима, може би само миризмата е била налице, но явно хората са си запушвали носовете, за да могат да продължат да живеят.
Днес, в промеждутъците за почивка, сме насядали мълчаливо върху обърнати кофи и гледаме как багерите развалят тази незаконни постройки. След малко тишината е нарушена от някой от местните жители и разговорът се завърта към въпроса "защо се случи това". В Аспарухово цари © Спас Спасов Доброволци помагат за разчистването.
информационен ваккум. По тази причина избуяват разни теории за причините за катастрофата. Варират от изсечени гори през военна конспирация и изпуснат язовир до повредени клапани на помпена станция. Но квартал Аспарухово се намира в България, място, в което причините никога не стават известни. А всички ние се давим в последствията.
Пореден ден без техника, която да може да влезе в подземните гаражи и да започне да изрива навън боклуците, довлачени от водната стихия. Поради липсата на техника всичко се прави на ръка. Днес сме около 20-25 души доброволци от цялата страна. Имало е и дни с повече, а занапред ще има и
дни само с пет-шест души.
Правим жива верига. Една или няколко, в зависимост от броя на доброволците. Хора, който живеят на мястото, където чистим, също са част от тези вериги. Има вериги за пълни и вериги за празни кофи. Мъжете обикновено са част от веригите за пълни кофи, а жените - за празни.
Кофата с кал се изхвърля в дерето. От общината най-напред казват да не се изхвърля там, защото е затлачено и така още повече се затлачва, а да се разберат живеещите по съседски и да изхвърлят в двора на съседите. Това, разбира се, не проработва като стратегия и следва промяна в плана: изхвърляйте в дерето, казват от общината, накрая ще минат багери и ще изгребат изхвърлената кал. На
следващия ден отново не може в дерето, на по-следващия пак може, и така всеки ден всяка заповед е предпоследна. В Аспарухово тези дни е много кално.
Пореден ден, в който освен кал и тиня изхвърляме навън дънери, греди, отломки от мебели, играчки, книги, градинска техника, домакинска техника, автомобили и части от автомобили, буркани със зимнина. В ъгъла на един гараж откопавам фигурка с дълги клюмнали уши, сиво-кафява от калната обвивка, сякаш е
направена от глина. По формата разпознавам Йори – тъжното магаренце от "Мечо Пух". Оставям го там, където го намерих. Паметник на калта в Аспарухово.
Кофите продължават да прииждат и когато виждам, че за три дни аз и останалите доброволци сме изчистили само два гаража, а остават още четири или пет, започвам да се чудя защо го правим. Това не е
нещо, за което се говори помежду ни. По-скоро е въпрос, който виси във въздуха.
Мисля си за богатите хора, като Уорън Бъфет, хора, който са на възраст, имат достатъчно пари, но все пак продължават да работят, да правят и още, и още пари. Не, не за парите, сигурен съм, не е това, което може да те мотивира, има нещо друго.
Ето, доброволците не са дошли тук за пари – пари тук няма. Значи има надежда, че в света на консумеризма е останало все още нещо човешко.
Това казват все повече хора от Аспарухово. Хора, който никога не съм срещал преди, хора, който спонтанно идват да ми стиснат ръката или да ме прегърнат, хора, който ми благодарят с насълзени очи и казват: "Ей, има надежда за тази страна, върнахте ми я!"
Но трябваше ли да стане тази трагедия, да има човешки жертви, за да се убедим, че надежда има?!
Въпроси, въпроси и никой не се опитва да им отговори.
Дните ми се сливат, дори не мога да ги разгранича едни от друг. Няма къде да спя от утре. Откакто съм доброволец, всеки ден пътувам до Аспарухово. Решавам да потърся стая в Аспарухово и да си платя за едно легло за още два дни поне. Търся в интернет сайтове с обяви, виждам обява за 18 лева на вечер, обаждам се, на развален български отсреща ми казват, че няма за 18 лева, но има за 20 евро, не, казвам, нямам такава възможност, съжалявам. Отсреща ми обясняват, че дават само апартаменти, но щом съм сам, можело за 15 евро. Не ми се търси повече, казвам добре.
Следващият ден минава бързо и неусетно, както впрочем всеки ден тук. Толкова много кал има за гребане и сякаш извира още и още. Вечерта човек е доволен, още едни гараж е изрит, още няколко сантиметра са свалени от нивото на калта, а на сутринта нивото отново се е покачило, отново помпите на пожарната се затлачват, отново няма техника, която да може да влезе вътре в гаражното, отново ние, доброволците, правим вериги с празни и пълни кофи, стъпваме по стълбите, вдигаме кофите високо и
сякаш раменете ни са станали по-силни, мишците ни са заякнали още повече и загребваме калта и тинята, сякаш чистим не Аспарухово, не цяла България, нейното общество, институции и политици, а сякаш чистим себе си, своите собствени души.
Мъжът от обявата се оказва украинец, живее в България от години и дава под наем апартаменти. Иска плащане предварително и ме увещава, че наводнение тук няма, то било само по медиите и въобще той лично нищо не бил видял, само се говорело, ама не бил сигурен дали било истина. Усмихвам се, нямаме какво повече да си кажем, дори въпросите, който бях решил да му задам, за Украйна и за ситуацията
там, дори те не успяват да излязат от устата ми, и така си оставаме с общата констатация, че България сега е много по-добро място за живеене, отколкото Украйна.
Не му се сърдя на този човек. Не се сърдя на никого от тези, които нямаха възможност или дори желание да помогнат.
През тази една седмица работих с хора от цяла България, хора, решили да помогнат и въпреки почти пълната липса на организация на място, въпреки липсата на яснота какво и как да се прави, въпреки желанието на някаква част от хората да извлекат дивиденти от ситуацията ние ринахме кал, ние, доброволците, заедно с пострадалите хора изнасяхме дънери, спасявахме играчки от тинята,
разчитахме един на друг.
Неделя вечер е. Чакам на спирка в Аспарухово за автобус номер 17. Целият квартал е потънал в прах, въпреки че тези дни почти всяка сутрин виждах как го мият. Казвам си: да, наистина е възможно човек да не вижда калта, ако не иска да я види. Тя има тази способност, да е невидима за тези, © Анелия Николова Варненският квартал Аспарухово след наводнението.
който не искат да я виждат.
Чакам рейса, който ще ме отведе до гарата на Варна и оттам ще се прибирам в София. Преди малко съм се разделил с моите нови приятели от квартал Аспарухово. Получих от тях покана за курбан другата година.
Хората се чудеха как да ни благодарят, правеха през тези дни всичко по силите си да се чувстваме добре. Макар и изгубили много, намираха сили в края на деня да се усмихнат, да ни окуражат, да се окуражат взаимно. С тях си говорехме за какво ли не. Тези хора отвориха домовете си за нас, изпраха ни калните дрехи, в кратките паузи помежду изриването и изхвърлянето на тинята ни правеха най-вкусните сандвичи с
пастет на света и най-ароматния чай от липов цвят с пчелен мед.
Тези хора през всички тези дни не можеха да скрият удивлението си от това, че са дошли други хора, съвсем непознати, хора от София, от Русе, от Казанлък, от Карнобат, от Габрово, от цялата страна, за да им помогнат.
Вече съм в автобуса, до мен се оказват двама американци. Питат ме дали съм бил доброволец. Те заедно с други американци са били доброволци за три дни. Единият е от Индиана, другият - от Юта.
Мисля си за това какво ми казаха американците - колко малко са помогнали. Показа ми го Антъни ей така, с палеца и показалеца, разстоянието между тези два пръста беше около 2 сантиметра; толкова
работа са свършили през тези три дни, твърде много кал, казва, твърде много, и липса на организация, единия ден цял ден чакали за контейнер. И не само при тях е била тази липса.
Един от непрестанно повтаряните рефрени през тези няколко дни беше "държавата я няма, държавата липса, общината липсва". Но колкото повече дни минават, всеки един от нас, поотделно, разбира за себе си, че държавата - това съм аз.
Ние, жителите на тази страна, всеки с неговата си кофа и с неговата си лопата, може би можем
да започнем да изгребваме и изхвърляме калта.
Слизам от автобуса и питам за гарата една жена. Тя ми я посочва и после ми казва: Браво, младеж, огромно благодаря за това, което си направил! Няма нужда от благодарности, госпожо, казвам, просто... и не зная как да продължа. А тя ме поглежда и ми се усмихва.
И се чувствам чист, толкова чист, въпреки цялата кал около мен.
Авторът Димо Димов е бакалавър по икономика от НБУ, магистър по история и магистър по психология от СУ "Св. Климент Охридски", а сега е докторант по съвременна руска литература в СУ "Св. Климент Охридски".
БМЗ
Рейтинг: 994 ЛюбопитноА ромове доброволци имаше ли?
Апокалипсисът апокалиптиченEuronymous
Рейтинг: 877 НеутралноИ думата на 2014 година е ..... КАЛ !!!
From the depths of Norway , take out your crop pain and feel the true evil !Публикувано през m.dnevnik.bg
kas.
Рейтинг: 1484 НеутралноТака е има много кал, има и надежда. Докато не разберем, че тази държава си е наша - все кал ще ринем. А управниците ни трябва да проумеят, че НИЕ ГИ ИЗБИРАМЕ, а не те да ни избират нас. Така че най-добре е да си свършат и те работата за тези, които са ги избрали.
Животът е като руло хартия - дълъг е, но го хабиш за заднициИ никой няма да дойде отвън да изчисти нашата кал.
comandante vs либерални ентусиасти&корпократи
Рейтинг: 2398 ЛюбопитноКака ни Сталинка Георгиева щедро развърза кесията и помогна на Сърбия след наводненията там ?
Libertarianism is just anarchy for rich peopleЗа България какво ще направи ?
Нали била политик с най-голям рейтинг ??? На основата на какво развяваме тази мантра за скритата лимонка на Световната Банка в EU ?
Γαλλα
Рейтинг: 1366 ЛюбопитноЧета с интерес текста, написан от Димо...а мислите ми се мятат от едната, към другата крайност...
Писна ми от цирк, на път съм да умрЪ от смях...Достойно е да помогнеш безкористно на другиго, изпаднал в беда...унизително е да се чувстваш безсилен глупак, за това, че си достоен човек...
mi6kro
Рейтинг: 388 НеутралноЖалби били подали местните? Колко и какви жалби? Някой престрашил ли си е да подаде жалба срещу политиците си? Извадете ги тези жалби.... или няма такива, а само ялов вой?
Местан да се извини за "РИТОРИЧЕСКИ" ! #236 едно-мандатни региона за страната + 4 едно-мандатни района за чужбинаКОТАРАКЪТ В ЧИЗМИ
Рейтинг: 768 НеутралноДо коментар [#5] от "Γαλλα":
Глупостта е дар божи, но с него не трябва да се злоупотребява. /Ото фон Бисмарк/Нали знаеш приказката - Прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Тези хора са достойни за уважение.
Натътрузен десебар, слуга на БСП
Рейтинг: 1044 НеутралноИма хора и хора. Отдавна е казано, че човек си проличава по време на изпитания. И тогава изведнъж с изненада установяваш, че тоя дето се е бил в гърдите или е карал скъпи джипове не става за нищо, а някой незабележим показва чудеса от храброст. Което не значи че някой с джип няма да помогне и там има различни хора. Или както е казал народа "един гледа сватба, друг брадва". Един гледа да помогне, друг мисли как може да спечели. На война е същото, един си рискува или жертва живота, друг гледа да захлеби с доставки или просто мародерства.
Няма шики-мики.Поне все повече хора разбират, че държавата това сме ние. И трябват постоянни усилия от всеки един от нас за да вървят нещата. Със стоене отстрани и дюдюкане и даване на акъл не става. С чакане някой друг да свърши работата също.
Петърчо
Рейтинг: 508 НеутралноДо коментар [#1] от "Bulgarische Motoren Werke":
Едва ли преместили са си бивака на друго място.
Додо
Рейтинг: 933 ЛюбопитноАко не греша, това трябва да е същият този Димо Димов
http://granta.bg/texts/text/78
dedo pepo
Рейтинг: 1262 НеутралноПроявихме си човещината,успокоихме се,че не всичко е загубено и упоени от добротата си,ще дочакаме следващото събитие,което пак да ги препотвърди.
А това развитие ли е ?!
Честно ли е?!
Lady Zeppelin
Рейтинг: 1366 НеутралноЧетейки статията, си спомниха разказа на Елин Пелин "Кал":
Je suis Charlie. Fluctuat nec mergitur."Нерадостният есенен пейзаж на селото му се видя грозен като никога. Безлистни клонести дървета, по които кацваха чавки. Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко — и къщи, и хора, и добитък. През тая кал от време на време, бавно, предпазливо, като затъваше и като говореше сам на себе си, минаваше селяк или бабичка, облечени в чисти дрехи, и се губеха през малкия площад към черковата."
Колко сме се променили оттогава?
Все пак, доброволците носят капка надежда.
xxxxx1
Рейтинг: 388 НеутралноРадвам се, че все още има хора, които са готови да помогнат в беда. Но като имам предвид манталитета на материала, страхувам се тези хора да не бъдат сметнати за балъци. Калта, която трябва да се изрине от кметската управа на Варна, е много повече от калта от наводненията. А да не говорим за калта в държавата, която доскоро имаше и специално министерство на бедствията и авариите, управлявано или по-точно източвано от една нахалница от ДПС.
vipsania
Рейтинг: 8 НеутралноДо коментар [#1] от "Bulgarische Motoren Werke":
Ромове със съгурност е имало в големи количества, за роми не е ясно
vipsania
Рейтинг: 8 НеутралноДо коментар [#5] от "Γαλλα":
Не съм съгласна, не виждам защо трябва да се чувства унизен човек, ако е помогнал на други хора. По-скоро доловоих разочарование заради състоянието на държавата ни и безпомощността на институциите,
casinoto
Рейтинг: 656 ЛюбопитноБраво - супер написано! Евала на човека, че е помогнал.
Darcas
Рейтинг: 1122 НеутралноДо коментар [#1] от "Bulgarische Motoren Werke":
Фобиите и филиите са признак на ниско самочувствие и слугинажАко беше отишъл да помогнеш, щеше да видиш
galio
Рейтинг: 660 ЛюбопитноИскам снимки на цигани-доброволци.
https://www.youtube.com/watch?v=-vMgXV26PQMНяма ли?
putlernopassaran
Рейтинг: 509 Неутралнодобре, че има и такива хора, мразя се, че не бих отишъл...
shumkar
Рейтинг: 898 Неутрално[quote#18:"galio"]Искам снимки на цигани-доброволци.[/quote]
Аз пък на управляващи, които ще дават разумни обяснения. И на журналисти, които ще задават нормални въпроси, а не да ми дърдорят глупости за интензивни валежи.
Е.АХ ТИ СКАПАНАТА ДЪРЖАВА!
Oggie Petkov
Рейтинг: 396 НеутралноКалта на повечето българи е в главите. Държавата не е виновна за собствената ви некадърност и мързел. Всеки може да успее ако има желание и не го мързи. Стига униние и хленч! Гнус ме е да ви слушам, гледам и чета. Има места където мизерията и нещастието са в хиляди пъти повече. Станахме жалка нация. А може би винаги сме били такава.