За пролетта... Напролет се явява светлина, която никога не може да постигне останалото време на годината. Едва март ще пристигне - и ляга някакъв особен цвят върху баирите отсреща. Науката не може да го отчете - човекът го усеща. Той - този цвят - в ливадите стои - по най-далечното дърво полазва - по най-далечни склонове играе - със мен почти приказва. А после - щом пристъпи хоризонтът - и обедът минава - той тръгва си - без формулата на звука а нас сами оставя - със чувството, че ни нанасят загуба - че задоволството го няма - сякаш търговци са нахлули изведнъж - във храма. Емили Дикинсън

© girl power

увеличи
За пролетта... Напролет се явява светлина, която никога не може да постигне останалото време на годината. Едва март ще пристигне - и ляга някакъв особен цвят върху баирите отсреща. Науката не може да го отчете - човекът го усеща. Той - този цвят - в ливадите стои - по най-далечното дърво полазва - по най-далечни склонове играе - със мен почти приказва. А после - щом пристъпи хоризонтът - и обедът минава - той тръгва си - без формулата на звука а нас сами оставя - със чувството, че ни нанасят загуба - че задоволството го няма - сякаш търговци са нахлули изведнъж - във храма. Емили Дикинсън
виж повече
За вярата... Вяра Ето – аз дишам, работя, живея и стихове пиша (тъй както умея). С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога. С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота. Напротив, напротив! – Дори да умирам, живота със грубите лапи челични аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам! Да кажем, сега ми окачат въжето и питат: "Как, искаш ли час да живееш?" Веднага ще кресна: "Свалете! Свалете! По-скоро свалете въжето, злодеи!" За него – Живота – направил бих всичко. – Летял бих със пробна машина в небето, бих влезнал във взривна ракета, самичък, бих търсил в простора далечна планета. Но все пак ще чувствам приятния гъдел, да гледам как горе небето синее. Все пак ще чувствам приятния гъдел, че още живея, че още ще бъда. Но ето, да кажем, вий вземете, колко? – пшеничено зърно от моята вера, бих ревнал тогава, бих ревнал от болка като ранена в сърцето пантера. Какво ще остане от мене тогава? – Миг след грабежа ще бъда разнищен. И още по-ясно, и още по-право – миг след грабежа ще бъда аз нищо. Може би искате да я сразите моята вяра във дните честити, моята вяра, че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър? А как ще щурмувате, моля? С куршуми? Не! Неуместно! Ресто! – Не струва! – Тя е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити! Никола Вапцаров
виж повече
За надеждата... Песен за Надеждата Когато изглежда, че няма надежда, че всичко е свършено вече - недей се смущава, недей се прощава, недей се предава, човече! Кажи: не ми пука от таз несполука - аз мога, аз вярвам, аз зная, че въпреки факта, това е антракта, това е антракта - не края! От огън опърлен, от всички захвърлен, затворен в най-тъмната стая - недей се спотайва, недей се отчайва - кажи си: това не е края! Кажи: не ми пука от таз несполука - аз мога, аз вярвам, аз зная, че въпреки факта това е антракта, това е антракта - не края! Недялко Йорданов
виж повече
И пак за надеждата... Добрите писма Толкова радост извика писмото с добри новини! Гледам печата на плика и пътя му смятам във дни. Мисля си: значи когато бях вчера така натъжен, листчето с радост богато е вече летяло към мен! Значи така ни се струва понякога черен светът. Хора, недейте тъгува - добрите писма са на път!! Валери Петров
виж повече
За една по-различна пролет... Хвърчащите хора Те не идат от Космоса, те родени са тук, но сърцата им просто са по-кристални от звук, и виж, ето ги – литват над балкони с пране, над калта, над сгурията в двора и добре, че се срещат единици поне от рода на хвърчащите хора. А ний бутаме някак си и жени ни влекат, а ний пием коняка си в битов някакъв кът и говорим за глупости, важно вирейки нос или с израз на мъдра умора и изобщо – стараем се да не става въпрос за рода на хвърчащите хора. И е верно, че те не са от реалния свят, не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’. Но защо ли тогава нещо тук ни боли, щом ги видим да литват в простора - да не би да ни спомнят, че и ний сме били от рода на хвърчащите хора? Валери Петров
виж повече
ЗА ЩАСТИЕТО И както тече си на човека живота между три неприятности и два анекдота, изведнъж като някаква тържествуваща нота, като гръм от небето, като експлозив, от който светът става свеж и красив - Щастие! Щастие! И нов, непознат, сякаш целият град в това чудо невиждано взима участие, и си казваш: – До днес как живял си ти без щастие, щастие! Но както със щастие е изпълнен човека, той привиква със него, тъй че лека-полека това, новото, също става стара пътека и само нарядко за секунда едва поразява те споменът: - Какво беше това "Щастие! Щастие!"? Като нов, непознат, сякаш целият град в това чудо невиждано взел бе участие и, ах, как от днес ще живееш ти без щастие, щастие? Валери Петров
виж повече
За живота... Дали ще бъда жив и утре Дали ще бъда жив и утре – Това не знам, уви, не знам. Дали във следната минута Ще съм пак аз и ще съм там, Където съм днес, тоест – тука? Не знам – животът си е смърт. И в мен "машинката" все чука Като че за последен път. Но нищо страшно няма в нея – Тя трупа живота в слова, В които аз ще си живея И след това, след онова. Дали ще... Млък, о, смърт! Не искам Чрез теб духът ми да скърби! ... И всеки стих е просто и искрен, че е последен може би. Дамян Дамянов
виж повече
За саможертвата... За тебе Левски се люля... За тебе Левски се люля Като камбана на въжето!За тебе не една скала На Милин камък още свети С безименния Ботев гроб! За теб изгаряха пророци! От теб прогледна всеки роб През сълзите на дядо Йоцо! До днес по твоите бърда Поникват кости на юнаци. И тези кости, Свобода, Са твоите попътни знаци! Дамян Дамянов
виж повече
За героите и другите... Свободата, Санчо!... - Свободата, Санчо!... – Дон Кихот горещо маха две ръце – две мелнични криле. - Свободата, Санчо, е велико нещо! ... Санчо го не чува – тъп като теле. - Санчо, разбери ме!... Санчо не разбира. Санчо дъвче нещо. Санчо е зает. Дон Кихот откача. Дон Кихот умира. Санчо оцелява. И върви напред. Дамян Дамянов
виж повече
За жестокостта над невинните... Тържествена литургия за делфините... Помня - морето миришеше на престъпление. А престъплението толкова приличаше на работа - на дело. Как летяхме с риболовните флотилии в най-синьото - арената - и как танцуваха делфините. Ти, капитане мой, разстрелваше водача - и последния. И стадото в кълбото на смъртта си се изхвърляше с крилете си несъвършени - перките - във въздуха, във въздуха - завинаги ще ги запомня аз - на Азия, в часа - когато ги заграждахме със мрежите. (В убийството прилагахме най-точна технология.) И толкова приличаше на работа убийството. Строители - зидари на смъртта им - ние стреляхме в делфините... Умираха делфините... Завинаги... във въздуха - между морето и небето - някъде на гларусите в скръбното арго. О, капитане мой, не трябваше... Не знаехме ли ний, че стреляме в прители? Ний не разбирахме, не вярвахме в езика им. - те викаха! Но те - как викаха - напразно са изричали окървавените си думи, капитане мой. Христо Фотев
виж повече
За това, че всички сме едно цяло... Морето Посвещавам на Стоян Добрев Тихо - както вали. Тихо - както боли. Тихо. Тихо. Тихо - снежинките засипаха сърцето ми. Сърцето ми, по-пусто от градините на София, напълно изоставени от скитници, мечтатели и влюбени (Умираше засипано сърцето ми.) И моята носталгия единствено ме стопляше със детските си хълбоци и викаше насреща ми: приятелю, не вярвай, че морето е измислица. Морето съществува - и достатъчна е вярата ти в някакво приятелство, за да израсне бавно пред очите ти. Морето се изправи пред очите ми. Водата му със гъвкаво движение се чупеше в кристалите на пясъка. Дълбоко утаени, цветовете му очакваха нетърпеливо слънцето. Изнемощели лягаха делфините в прегръдките на хладните течения и сенките им падаха стремително над рибите... И рибите се плашеха. И рибите живееха... И някъде из дъното - сарматско - на душата ми изплуваха най-смътните ми спомени... ...Хрилете ми изгаряха от въздуха. И перките ми блъскаха дърветата. И люспите ми падаха по пясъка хилядолетия преди сълзите ми... О, рибите живееха... Не бързайте. Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка. По стъпките ни към небето - нашата съдба на ужасени победители... Не знаете вий колко е мъчително и колко е опасно - да се връщате отново към морето си - потресени, че в себе си морето не намирате. Морето ни (О, загубо) във себе си ний първо го убиваме... Не бързайте, лъчисти вий - нежни, да излизате. Не знаете вий - откъде ще знаете жестоката ни нужда да обичаме... И колко ни е трудно да обичаме не знаете вий... Мисля си понякога, че любовта е чувство към морето ни - бездънното, най-синьото, безкрайното, в което ний преди сме съществували. Навярно ни е било много хубаво, когато непрекъснато сме плували. И затова след всички перипетии, които сме преминали - единствено любовното ни чувство е останало - ний винаги се влюбваме в някого. Обичаме ли - носиме телата си с космическата лекота на рибите. И откъде е странното мълчание на влюбените? Откъде е странната и хармонична пластика - над думите? (Над думите с които ний отчаяно, заместихме езика на очите си...) ...Как искаме ний вечно да обичаме, но толкова е трудно да обичаме - до края да се радваме на себе си. Аз няма да говоря за казармите, парадите, казармите, убийствата - ще премълча военното безумие, защото ще умра от отвращение. Аз ще възпея святото мълчание на влюбените... Скока им над Думите. Езика на телата - и в очите им. Дълбокото им сродство със делфините. Морето се отдръпна пред очите ми. На дъното му се усмихва лятото. Случайното докосване на хората отекваше дълбоко във сърцето ми. А хората се качваха в трамваите и влизаха - разменяха си поздрави. Отърваха с усмивки от косите си, лицата си, ръцете си, палтата си, безпомощните люспи на снежинките... И светеха за Някого очите им. И светеха за Някого лицата им. И светеха за Някого ръцете им тихо - както вали. Тихо. Тихо. Тихо. Христо Фотев
виж повече
За любовта... Тази любов Тази любов, толкова нежна, толкова яростна, толкова крехка, и тъжна. Тази любов, красива като деня и грозна като лошото време, тази любов, толкова истинска, толкова хубава, толкова пълна със щастие, с радост и с присмех, трептяща от страх като малко дете посред мрака, и толкова сигурна в себе си като човек, крачещ спокойно в нощта, тази любов, навяваща страх у другите хора, които бледнеят и почват да шепнат пред нея. Тази любов, гонена дълго от нас, и от нас наранявана, мачкана, бита, забравяна, пъдена. Тази любов, толкова жива все пак и цяла обляна от слънце, тя е твойта любов, тя е мойта любов, Онова, което за нас бе винаги ново и което не се промени. Тя е истинска като растение, тръпна е тя като птица и като лято - гореща и жива. Ние двамата бихме могли да си тръгваме и пак да се връщаме, бихме могли да забравяме, да заспиваме, да се будим отново, да стареем, да страдаме, да заспиваме пак, да мечтаем за смърт, и пробудени пак, да се смеем, за миг подмладени. Но тази любов ще остане при нас, упорита и жива като желание, като памет жестока, като жалба нелепа, нежна като далечния спомен, студена като късче от мрамор, красива като деня и крехка като малко дете. Тя ни гледа усмихната, тя ни шепне без думи и аз, цял изтръпнал, я слушам и викам, и викам за теб, и викам за мен, и я моля за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени, които са любили някога, викам към нея за теб, и за мен, и за всички останали, макар непознати: -Остани, недей си отива! Ние, които сме нявга обичали бяхме забравили вече за теб. Но ти недей ни забравя. Нямаме друго на тая земя освен теб. Недей ни оставя да станем студени, и все по-далечни, все по-далечни. Дай ни знак, че си жива, безразлично отгде, безразлично кога, дори късно да бъде. Излез из леса на нашите спомени, подай ни внезапно ръка и спаси ни. Жак Превер
виж повече
И пак за нея... Като слънце Като зрънце, като просено зрънце, от крилатия вятър посято, тя пониква несетно в душата и пораства, класи и узрява. Като птичка, като мъничка птичка, през морета от юг долетяла, във сърцето невинно заспало, тя си свива гнездо и запява. Като слънце, като божие слънце, над живота ни кратък и беден, и дори над деня ни последен тя изгрява - греховна и свята. Като песен, като майчина песен, ненадейно в чужбина дочута, поразява беглеца залутан - любовта - съвестта на земята. Елисавета Багряна
виж повече
По-любящият Гледайки звездите, ми е ясно като ден, че на тях въобще не им пука за мен, но на света най-малките ни врагове са безразличните хора и зверове. Какво ако звездите ни пращат любов, а ний сме равнодушни към техния зов? Няма ли равностойна обич между нас, нека по-любящият тогава бъда аз. Имам, мисля, чувства романтични към звездите, толкоз апатични, и мога сега да кажа без страх: "Пред дните аз звездите избрах." Ако някога звездите изчезнат от света, празното небе ще се науча да чета, ще се слея с пълния му върховен мрак, дори години да са ми нужни чак. Уистън Хю Одън
виж повече
Христос воскресе!
виж повече
, 11204

ledeno_stydeno

Ключови думи към статията:

Изпращане на галерия

Ако се справяте добре зад обектива, покажете какво ви е впечатлило. Изпратете снимки и текст към тях.

Топ галерии

Фотогалерия: Закон за ловните кучета нажежи политическите страсти в Испания

Фотогалерия: Закон за ловните кучета нажежи политическите страсти в Испания

виж повече
Снимка на деня: Италия в цветовете на Джирото

Снимка на деня: Италия в цветовете на Джирото

виж повече