Епикурейци на ужаса

Епикурейци на ужаса

© Amstel



Съдържание от Amstel. Статията не е част от редакционното съдържание на "Дневник"

Избрах чрез музиката да "налея" в правилната чаша, защото а) музиката ми е иманентно присъща от 4-годишен и по наследство, и б) музиката като че е най-далеч от кризите на съвестта – поради привидно забавното си естество. А кризите са сложни (Господинов вече писа за това): свързани със стръвни, леко съмнителни усещания, изтъкани едновременно от пороци и добродетели и скрепени най-вече с мощната отрова на реалното, с оргазма на угризенията. Както казва Чоран, всички сме "епикурейци на ужаса". Но ако дръзна за миг да го допълня, има начини ужасът от съществуването - за кратки отрязъци от време - да бъде потушен.


Как? Чрез инструментите на удоволствието.


Тъкмо затова записахме с Adibas песента, наречена Time Well Spent – за да се подчиним на диктата на малките моменти, в които се забавляваме искрено. Крайният резултат засега няма значение (твърде суровият звук, липсата на достатъчно бас в крайния вариант и други професионални мрънканици); имаше значение единствено хедонистичната атмосфера в студиото и след това в клуба. Нещо ново, нещо леко, нещо незатиснато от морените на сериозността – просто забавление на група музиканти, които се събраха уж просто да посвирят заедно, а в крайна сметка сглобиха песен. Ето това е добро прекарване на времето – когато непознатите се превръщат в приятели, в случая - обединени от каузата на новото парче.


Бързо отклонение, което ще изясни част от мотивацията: преди да се осъзная като каквото и да е друго, бях музикант, още от 4-годишен. Пианото беше моят Свети Дух (по-късно донякъде и китарата); нещо като пети елемент, нещо като посредник между действителността и La Raza Cosmica на Капушчински, нещо като нищо друго на света. Заради изумителната си учителка по музика (Лили Радоева) скоро прекрачих в паралелния, непостижимо смирен и божествено вдъхновен католически свят на гения от Айзенах, а след това и в други светове – например в красиво измъчения на второто дете-чудо Шопен.


С течение на времето за мен музиката се превърна в избирателно удоволствие и предмет единствено на висок вкус. Днес слушам предимно стар джаз и класика; т.е. тук съм чист епикуреец - ако не е красиво, няма смисъл. Ето още едно предписание на Епикур, което ми е близко – той налага на своя ученик Питокъл да избягва "митическите измислици" (т.е. да не спира да мисли, да не се поддава на плебейските примери) и му предписва удоволствие чрез въздържание от политико-обществен живот, тъй като правопропорционално на постигнатата от човека власт нараства и броят на онези, които копнеят да му причинят вреда. Иначе покоят на ума, така необходим за преживяването на истински удоволствия, е нарушен. В крайна сметка Епикур стига до сублимация – удоволствието само по себе си е безсмислено, ако не изисква най-доброто (или добрият вкус, ако го преведем на днешен език). Единствено в този смисъл то е философски морално.


Съответно ненавиждам принципа на Бентам (макар и от XVIII в.) – че морално е онова, което доставя удоволствие на възможно най-голям брой хора. Джеръми Бентам е сякаш "таткото" на лошия вкус, нещо като предтеча на "научното" основание за чалга (ако приемете тази ирония). Обичам статичните, а не динамичните удоволствия: те се състоят в положението на уравновесеност, от което произтича видът състояние на нещата, който би бил желан, ако отсъстваше.


Тоест наистина следвам Епикур. Тук той, самоският мислител, би добавил за край, че целта на мъдрия всъщност е отсъствието на страдание, а не наличието на удоволствие. Но това е толкова умно, че не става да се постне във фейсбук.   


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK