"Ханибал" се излага

Много очаквания са съсредоточени в "Ханибал": от читателите на романа "Мълчанието на агнетата", от зрителите на едноименната екранизация, от читателите на продължението на Томас Харис, от любителите на жанра, от почитателите било на Антъни Хопкинс ("Имението Хауърдс енд", "Остатъкът от деня"), било на Джулиан Мур ("Краят на аферата", "Магнолия"), било на Ридли Скот ("Телма и Луиз", "Гладиатор").

С такъв товар от "големи надежди" е много трудно да не се провалиш. Но пък и филмът прави, каквото може, за да пропадне с гръм и трясък.

Някога "Мълчанието на агнетата" спечели публиката и наградите си с противоречието между достоверността на образа (типично по американски) и недоизказаността на ужаса (типично по европейски). Д-р Лектър беше канибал, но интригуващо целомъдрено ни държаха далеч от "гастрономичните" му празници - научавахме за тях някак задочно. Между него и агент Старлинг съществуваше привличане, но през всички прегради и пречки те се докоснаха само веднъж и само с връхчетата на пръстите.


В "Ханибал" всичко е в повече: Лектър изкормва италиански инспектор насред Флоренция (вярно, не съвсем в началото), глигани глозгат живи хора, а за десерт наблюдават гол човешки мозък, от който Ханибал запича парченце и го дава за храна на собственика му. Ужасът е много и буквален - затова изглежда на места наистина смешно, а на повечето - бутафорно и отблъскващо.

Същото се случва и в отношенията му с красивата Кларис, която той и вози с кола, и лекува, и носи на ръце, и спасява... Тоест е в непрекъсната физическа близост с нея, уж зрителят не знае дали ще я целуне, или ще изяде половината й лице. Само че зрителят знае всичко предварително, защото бе вече предсказуемо, дори когато беше непознато.

Прословутата изисканост на Доктора (спомнете си първото му появяване в "Мълчанието на агнетата" през погледа на Старлинг - спретнат дребен мъж със стоманен поглед и безупречен вкус) в "Ханибал" се превръща в многознайковщина. Лектър се оказва задълбочен познавач на Ренесанса, но галантността му се свежда до парадоксалното съчетание от рецитиране на сонети, целуване на ръка и ходене... бос. Така ужасът, страстта и естетското на героя и филма си остават външни и прекалено видими, а тезата, че продълженията са далеч след първоизточника като качество, уви, не се опровергава.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK