В търсене на Пруст

"Преоткрито време" на Раул Руис е опит да се екранизира прозата на Марсел Пруст, смятана априори за некинематографична. Сред европейските писатели, които са формирали модерния роман на ХХ век, само Кафка се радва на щастлива екранна съдба с великолепната екранизация от Орсън Уелс на "Процесът", австрийския "Замъкът" и дори странно биографичния опит на Содърбърг с "Кафка".

Нереализирана и нереализируема съдба имат Джойс и Булгаков (поне романът "Майсторът и Маргарита" за разлика от "Бялата гвардия", намерила достоен екранен еквивалент в "Бяг" на Алов и Наумов). Предизвикателството е наистина голямо, затова такова начинание е сред най-амбициозните проекти, поне в европейското авторско кино.

Навремето Фолкер Шльондорф се пробва с "Една любов на Суан" и донякъде успя да предаде света на Пруст, но само външните му измерения. Той беше впрегнал бляскави актьори (Джеръми Айрънс, Ален Делон, Орнела Мути, Фани Ардан) и почти точно беше намерил чрез тях визуалния еквивалент на героите им. Освен това филмът беше сниман с безупречен вкус, какъвто е присъщ и на самия Пруст. Но екранизацията беше студена, естетска и без вътрешен живец.


Раул Руис е чилиец, който отдавна живее и работи във Франция, последователно и плодовито снима сложно, сюжетно объркващо, философско кино. За мен най-симпатична и запомняща се е актьорската му изява като Режисьора в "Състоянието на нещата" на Вим Вендерс. Руис е последвал Шльондорф във вече постигнатото - тъй съществения избор на актьори (Джон Малкович, Еманюел Беар, Катрин Деньов) и изключителната изисканост на интериорите, костюмите, детайлите.

Изненадващо той е пробил и по-нататък - да разказва като Пруст. Сюжетът се разпада, едва оформил се, героят на смъртния си одър разлиства снимки и спомени, интимно асоциативни (за съжаление неподготвеният зрител често приема това за хаотично). Руис успява да разчете трудната форма. Както Пруст смесва различно време в безкрайни изречения (в граматическия и философския смисъл) чрез дълги непрекъснати кадри и постоянно "плъзгане" на камерата с фриволността на човешкия поглед по спомен за детайлите, които са самата същност (катастрофата от Първата световна война в една пукната порцеланова чаша); по лицата, които са почти неподвижни (дали застинали във времето, или пребиваващи във всички времена?); по събитията, които следват индивидуален ритъм, различен от исторически предопределения им.

И ако кинематографистът е направил тази следваща стъпка в посока към Пруст, магията и величието на писателя все още остават непостижими - това търсене на изгубено и преоткрито време да се превърне в изкуство.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK