За държавата, държавния и недържавния сектор в областта на културата

Разделянето на културните организации на държавни и недържавни за мнозина вероятно изглежда изкуствено и формално. В крайна сметка основното - особено за публиката - деление е на добри и лоши театри, на популярни и не особено посещавани галерии, на виртуозни и не чак дотам оркестри... Разсъждаването по оста държавни - недържавни обаче естествено се налага всеки път, когато заговорим за културната политика в България. Причината е, че когато взимат решение за тяхното финансиране, политиците ни разглеждат културните организации именно през призмата на вида собственост. Те не се интересуват от това финансирането на коя театрална трупа би накарало най-много хора да отидат на театър, или пък би допринесло за развитието на театралния език, т.е. не се интересуват кои спектакли публиката харесва, или пък кое познавачите на театралния процес смятат за стойностно - единственото, от което се интересуват е дали съответната трупа е държавна или не. Оттам нататък логиката е елементарна: ако е държавна, то е задължение на държавата да я финансира, ако не - да се оправя, както може. Не е трудно да се досетим, че едва ли това е най-ефикасният начин да се стимулира развитието на театъра, пък и на което и да било друго изкуство.В България днес съществуват множество културни организации, които имат юридическия статут на фондация или сдружение, т.е. са недържавни и с идеална цел. Съществуват и такива, които са регистрирани като ЕООД, ООД, ЕТ и т.н. Общото между тези недържавни културни организации е, че те съществуват без или с минимална и инцидентна подкрепа от държавата и че (ако не се занимават с някоя от културните индустрии) не могат да разчитат на комерсиален успех. За да ги има - също както и при държавните културни организации - някой трябва да финансира дейността им. За разлика от държавните културни организации обаче при сегашната структура на финансирането на културата недържавните организации не се радват на инфраструктурна подкрепа и могат да кандидатстват за държавна субсидия само за осъществяване на проекти. Финансирането им на проектен принцип отново е предимно от недържавни източници - фондове, фондации, културните центрове на западноевропейските държави. Така стигаме до първата характеристика на недържавния сектор в културата - той е изключително крехък, организациите, които го съставляват, непрекъснато са заплашени от невъзможност да продължат дейността си, което води до нестабилност в развитието на този сектор. Сигурно мнозина ще опонират, че недържавните културни организации са многократно по-гъвкави и изобретателни, по-ефикасни, по-мотивирани и по-способни да оцеляват. Това действително е така. Но с минималните ресурси, до които имат достъп, и при несигурността за бъдещето си в условията, при които работят, те не могат да разгърнат докрай собствения си потенциал. А държавата не демонстрира интерес да подкрепи съществуването дори на тези от тях, които оценява като добри и нужни за развитието на културата ни.АТА Център за съвременно изкуство, галерия ТЕД във Варна, театър "Ла Страда", театралният фестивал "Варненско лято", всичко в областта на съвременния танц извън "Арабеск", галерия XXL, София филм фест, Българското фотографско сдружение, фестивалът "Театър в куфар", Институтът за съвременно изкуство, Арт хостела, независимите трупи които пълнят програмата на откритите сцени като "Сълза и смях"... - струва си да изброим поне една стотна от недържавните културни организации, за да си дадем сметка за това коя част от днешната ни култура държавата е оставила "да се оправя, както може"...Що се отнася до държавните културни организации (каквито днес са повечето музеи, театри, опери и оркестри), то те имат предимството на по-дългата биография, фактът, че публиката е свикнала с тяхното присъствие в културния ни живот, и стабилността, която държавното финансиране - както за дейност, така и за поддържането на щат, сгради, режийни и т.н., им дава.Темата за държавния и недържавния сектор в културата е от темите, които обикновено разделят обществеността на два ясно обособени лагера, които обаче се обединяват в критиката си към държавната културна политика. Всеки от двата лагера по свои причини смята, че държавата не прави това, което би трябвало, за да създаде условия за развитие на културата. От едната страна на разделителната линия са държавните културни институти, които се оплакват, че са оставени на мизерна издръжка от държавата, която не им позволява да работят нормално; от другата страна са недържавните организации, които нямат право на инфраструктурна субсидия от държавата и затова страдат от липсата на устойчивост в развитието си.И двете страни имат право: държавните културни организации, когато искат по-адекватна на нуждите им държавна субсидия и повече свобода в боравенето с отредените им субсидии, и недържавните, когато искат равнопоставеност в третирането им пред фондове за култура, захранвани от пари на данъкоплатеца. Проблемът е в държавата, която все още разглежда държавните културни организации като свещена крава (пък макар и изнемогваща от глад), а недържавните такива - като неизбежното нововъзникнало зло. По тази ос въпросът от какво изкуство има нужда съвременният българин не намира своето място.Тъжно е, че през дванадесетте години на преход държавната политика в областта на културата се движи под натиска на две противоположни сили: стремежът за запазване на статуквото от отминалия период, от една страна, и натискът на новите условия, който най-често се изразява в натиска на липсата на пари. Едва ли могат да се очакват кой знае какви резултати от една политика, движена от мотиви, една част от които са пасивни, а другата - негативни. Това, което драматично липсва на културната ни политика, е позитивната визия, позитивната мотивация на правените реформи. Вместо в битката за бъдещето на културата ни държавата да заложи на визионерска стратегия, "пълководците" й останаха в плен на хленченето по липсата на пари и предпочетоха да отдават едно по едно наследеното от миналото, без да са наясно какво би могло да го замести.Проблемът с държавната ни културна политика е в това, че въпросите се задават погрешно, което не може да доведе до верни отговори. Вместо да се анализира потенциалът на новосъздалата се икономическа и обществена ситуация, тя се мисли единствено и само като враждебна. Нека вземем пример от театъра ни: в последните години усилията бяха хвърлени главно в опит да се запази съществуващата държавна материална база, а човешкият ресурс, зает в театъра, се обсъждаше главно от гледна точка на щатната заетост. Естествено е, че когато основният патос на реформите е в това как да съхраним това, което сме имали, нововъзникналите недържавни трупи, настояващи за свое място в театралния пейзаж и за субсидии от държавата, приличат на нежелан натрапник. Те искат да създадат новото, а не да запазят старото, а освен всичко претендират и за право на субсидия от тази, която се е полагала на държавните трупи. Създаденият през 1994 г. фонд за подкрепа на театрални проекти, включително и на недържавни трупи, е положителна стъпка в контекста на реформата, но тя не е достатъчна, тъй като не създава възможност за устойчиво развитие на недържавните театри. Тя не е резултат от визията за развитието им. Това е стъпка, която решава проблема от днес, без да мисли за развитието на театралната система като цяло утре.Но проблемите не се ограничават до театралния сектор. Показателно е, че в програмата на сегашното правителство думи като "качество на артистичния продукт", "достъп на маргинализирани социални групи до културния продукт", "творческо новаторство" и т.н. не фигурират. Не се проблематизира и това как видът собственост у нас се отразява на възможността за финансиране на културния продукт. Затова и едва ли бихме могли да очакваме възелът от проблеми, засягащи държавните и недържавните културни организации в скоро време да започне да бъде решаван. Една положителна стъпка бе създаването неотдавна на Национален граждански форум за култура - недържавна организация, обединяваща всички сектори в културата, която се стреми да слага на дневния ред на държавата истинските, важните въпроси на културата. Форумът обаче тепърва трябва да доказва своята ефикасност. Именно в диалога между държавата, държавните и недържавните културни организации вероятно се крие решението за съществуващите днес проблеми

- - -

Десислава Гаврилова е една от двете директорки, основатели на Центъра за култура и дебат "Червената къща". В 1997 г. тя основава и ръководи до 2000 г. програмата за сценични изкуства на института "Отворено общество" - Будапеща. Има магистърска степен по театрознание от НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Правила е изследване на културната политика на Великобритания след Втората световна война в Оксфордския университет.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK