Журналистиката не може да е четвърта власт, когато първите три отсъстват*

Преди десет години Дими Паница сподели с мен идеята си в България да се провежда журналистически конкурс, малко подобие на пулицеровия. Попитах го кой ще го финансира, той отговори: Аз. Успокоих се и започнахме да обсъждаме подробностите. И двамата тогава бяхме по-млади и може би по-глупави, защото не скривахме вярата си, че такъв конкурс ще се отрази благотворно на качеството на българската журналистика. Беше време на смели надежди и пълна липса на прозорливост. Написахме устава, поканихме видни публицисти и писатели за членове на журито, аз лично се удивих, че те се съгласиха да работят без никакво възнаграждение и видях дори нещо възрожденско в цялата тази история. А между тези хора бяха незабравимият Тончо Жечев, Георги Величков, Стефан Груев, Георги Фотев, Агоп Мелконян, Лили Маринкова, Богдан Богданов, очаквате да кажа и други, нали - да, ама не - Петко Бочаров, Румяна Червенкова, Анелия Димитрова, Бойко Василев, Йордан Попов, Иван Матанов, към тях трябва да прибавим и сменящите се всяка година членове на журито - главни редактори на софийските всекидневници и на по-големите извънстолични вестници. Така че поне по отношение на преценката конкурсът "Паница" е на висота.

Няма да изброявам всички лауреати. Отначало ни критикуваха, че журито награждава писатели, а не журналисти. Димитър Коруджиев, Вера Мутафчиева, Димитър Аврамов. Забележките бяха твърде несъстоятелни, защото навред по света, та дори и у нас, има журналисти, които са добри писатели, и писатели - добри журналисти. Хемингуей, Оруел, Камю, Ботев, Алеко, Яворов. Смея да твърдя, че конкурсът "Паница" утвърди имената на млади хора, като Ива Рудникова, Татяна Ваксберг, Любослава Русева, Яна Йорданова, няма как да не изтъкна прекрасно известния вече Бойко Василев да речем, следения, подслушвания, заклетия журналистически детектив Йово Николов.

Стана ли българската журналистика по-добра благодарение на нашия конкурс? Отговорът е не. Нещо, което можеше да се предвиди, но навремето не ни даде сърце да го направим. А като си помисли човек - да вярваш, че журналистиката може да се развие в добра посока вследствие на някакви три награди годишно, е почти толкова безразсъдно, колкото да твърдиш, че хубавата музика може да направи хората по-добри. Хитлер е бил влюбен във валкюриите на Рихард Вагнер, а Ленин - в апасионатата на Бетовен.


Даже по общо мнение тази година представените работи и по брой, и по качество отстъпват на предходните години. Защо? Имам няколко хипотези:

Първата - защото колкото и позитивно да мислим, ние вървим от развала към провала и това едва ли може някого да вдъхнови. Колкото и жизнерадостно да е свирил оркестърът на палубата на "Титаник", корабът е потънал. В нашата държава журналистиката не може да ползва правото си на четвърта власт, след като първите три отсъстват. Непосилно е да се прави анализ на мислите, словата и действията на държавните ни първенци, когато мислите трудно се долавят, словата се препъват едно в друго, а действията се губят в мъглата на далечни средиземноморски брегове. Тези, които четат вестници у нас, стават все по-малко, за себе си бих казал и "слава богу", защото останалата вярна, упорито четяща публика иска от печата не толкова да осветлява и проумява събитията по света, колкото да задоволява естествената човешка потребност от долнопробна информация. Лошият вкус, това е печелившият вкус. Той трябва да бъде задоволен. Как да се борят срещу подобно изискване нашите журналисти?

Отгоре на всичко и цената на долара непрекъснато спада, така че и паричната стойност на наградата също намалява. Изпадайки в униние, Дими Паница ми каза преди няколко дни: "Ще взема да се откажа от този конкурс!" Но аз съм сигурен, че той няма да направи това точно защото цялата работа изглежда безнадеждна. Да се опълчиш срещу безнадеждността е най-голямото човешко достойнство. Освен това конкурсът "Паница" си остава, много ми се ще да кажа, уникален, но напоследък се изпълних с ненавист към тази дума и ще я заменя с несравним. Той е най-престижният у нас и има нещо много важно, което не искам да пропусна - това са усмивката и радостта на успелите. Каквото и да се случва с тяхното перо, те вече са облъчени от истинската публицистика и ще им е трудно да извършат голямо предателство спрямо нея. Като си помисля колко навъсен и мрачен е нашият народ - днес, като ходих по улицата, изброих сто двадесет и трима намръщени хора и само един между тях се смееше, но той изглежда беше малко превъртял - дори две радостни усмивки си струват усилията на цялото жури, на Дими Паница, на Ленко Ленков, та даже и аз съм склонен да се усмихна.

* Изказването на Георги Данаилов, член на изпълнителния съвет на журналистическия конкурс "Паница", при връчването в четвъртък на наградите. Заглавието е на редакцията.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK