Монсерат Кабайе пред списание "1": Гледам зрителите в очите

Ако не беше помощта на меценатското семейство Бертран, светът едва ли щеше днес да познава оперната звезда Монсерат Кабайе. Родителите й нямат достатъчно средства, за да я изпратят да учи музика, затова разходите по нейното образование поемат Бертран. През 1956 г. подписва договор с операта в Базел. Десет години усъвършенства таланта си. През 1965 г. получава покана да изпълни Лукреция Борджия в "Карнеги хол", за да замести бременна колежка. Голяма част от зрителите, разочаровани от заместването с неизвестна изпълнителка, връщат билетите, преди изобщо да са влезли в залата. След първата ария аплодисментите за Кабайе обаче не стихват 20 минути. За една вечер тя става безспорната нова звезда на световната опера. От 1974 г. е посланик на добра воля към ООН. Репертоарът й от близо 100 роли и 90 албума остава недостижим за певица през ХХ век. Току-що навършила 70 години, тя няма намерение да се пенсионира и обикаля средно по три града на седмица.

Вече е факт първият биографичен филм за звездата - "Кабайе отвъд музиката", съдържащ 130 минути с най-доброто от голямата оперна дива.

В: С какви чувства гледахте филма за първи път?


- Аз живея на сцената, не съм свикнала да се виждам на екрана и затова ми беше много странно. Идеята за такъв филм не е нова - и преди ми бяха предлагали, но за първи път видях семпъл подход, нищо помпозно или претенциозно. А и продуцентът е мой голям фен, следва ме навсякъде, приятел е на сина ми. Другите предложения бяха все за актриса. Мога да говоря за живота си, но не и да интерпретирам себе си.

В: Поставихте ли някакви условия?

- Само едно - да не манипулират моята история. Не исках изведнъж да видя "живота на една дива". Условието ми беше да не се рови в тъмни детайли, да не се набляга на многото ми болести, да не се говори за смъртта на майка ми, нито пък за благотворителните ми акции. Преди да подпиша договора, уточних, че няма да повторя за камера нито една сцена. Иначе дадох съгласието си дори преди да има сценарий. Допадна ми идеята за нещо като биографичен мюзикъл. Не исках да бъда кинозвезда, а да мога да говоря така, както го правя сега.

В: Доволна ли сте от резултата?

- Не исках много да се прави филм за мен, но сега пък ми харесва. Дори ми се струва кратък. (Смях.) Но нищо, ще има още в бонус трака, нали така се казва, в DVD-то. Ще го гледат дeцата ми, внуците ми. Правнуците ще разберат коя е била прабаба им и с какво се е занимавала в живота. Много ми хареса възможността да обясня какво означаваха за мен родителите ми, тяхната позитивност и силата, с която посрещаха трудностите... както и семейство Бертран, без които нямаше да мога да уча музика.

В: Единствено името ви дава възможност за лансиране на подобен документален филм в масовите кинозали.

- Един от продуцентите ми довери, че си пуска филма, преди да заспи. Казвам му: е, сега, не е добър пример, де. А той твърди, че в музиката намира светостта, която му е нужна, за да заспи.

В: Имаше ли сцени, които ви изненадаха?

- Много ме развълнува едно забравено видео с децата ми като малки - тогава изведнъж осъзнах изпуснатото време, което не съм могла да прекарам с тях. Това е една от клопките на тази професия, тъга, която никога не изчезва. Трогна ме силно и Клаудио Абадо, който, въпреки че беше тежко болен, се съгласи да разкаже нещо, което сме изживели заедно.

В: Вашият живот също е пълен със сериозни заболявания. На два пъти се преборвате с рака, но едва говорите за това.

- Споменавам болестите еn passant, между другото. Не трябва да се прави пропаганда от болестта, а пропаганда на борбата да продължиш. Смелостта да се изправиш срещу болестта, да станеш неин съучастник. Тогава те завладява щастието - всеки път, когато отвориш очи и видиш, че си още тук. Трудно е да се разбере, но е така. Силата, която идва от слабостта, е голям източник на енергия. Е, човек никога не печели истински борбата с болестите, защото накрая винаги губи, но ако загубиш някъде в бъдещето, значи си е заслужавало. Това е моят позитивен начин да се противопоставям на трудностите. Не приех да се оттегля заради рака. Моите лекари не могат да си обяснят как съм надвила болестта. Но подозират, че в дъното може да е музиката, тя да ми дава кураж и сили. С музиката и при моя начин на живот нямаш време да мислиш за вчера, мобилизираш се и мислиш какво ти предстои утре. Това ти дава адреналин, химия, за да живееш.

В: Приписват ви фразата "Да спреш, означава да умреш".

- Нямам намерение да спирам. Ставам на 70 и вече планирам какво ще правя поне до 80. Имам много проекти, подписани договори. Деня, в който спра, всички ще разберат, защото ще се случи на сцената.

В: Откъде си доставяте този оптимизъм?

- Няма нищо по-зрелищно и по-красиво от това днес да тръгнеш напред. Всичко назад е красиво, защото е историята на моя живот, но е минало. Справянето с трудностите и препятствията ме мотивира, кара мозъкът ми да действа по-добре.

В: Оперните специалисти настояват, че сте последната голяма дива.

- Ами, голяма да, има ли съмнение. Тежа 111 килограма, не ме е срам да го кажа. Не мога да отслабна и един грам, колкото и диети да правя. Имам проблем с хипофизата. От години съм вегетарианка. Функционирам добре, де.

В: Те със сигурност имат предвид мащаба на дарбата и постиженията ви.

- За да съм последна, изведнъж трябва да свърши музиката. Не може да се сравнява изпълнител, който пее от пет години с други, които са на сцената вече 40. Докато си млад, не ти казват, че си последен, но като стигнеш моите години, честно казано, въпросът си е съвсем естествен.

В: В какво вярвате?

- В хората и хуманността. Каквито и проблеми да се появяват, когато обичаш един човек... Аз съм голяма късметлийка. На сцената срещнах съпруга си. Аз съм единствената мадам Бътерфлай, която наистина се омъжва за своя Пинкертон. После дойдоха децата. Тази емоционална стабилност е най-важното за моята кариера, най-голямата ми награда. Трябва да е ужасно трудно да пееш, когато зад сцената те чакат самота, неразбиране, тревога.

В: При посещението си в България преди две години малко момиче ви подари пръстенчето си, защото нямаше букет. А вие свалихте скъп пръстен от ръката си и му го подарихте.

- Това го няма във филма, как разбрахте? Момичето беше много щастливо, майка му в началото не искаше да го приеме. Много красиво изживяване. Пазя пръстенчето от детето. Това е един от най-вълнуващите ми спомени по пътя из различни места по света.

В: А не мислите ли вече да напишете и мемоари?

- Нямам нито време, нито желание. Тези пейзажи от моя живот, които си заслужават, са познати. Тези, които са лични, ще си останат такива.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK