Щастлив пейзаж след битката

Тя е от малкото български актриси, които не искат да се примирят с факта, че в театъра има сиви сезони и редови спектакли. Всяка роля на Бойка Велкова носи знака на амбициозна “направа”. Присъствие, уповаващо се единствено на очарование и познание на занаята, не й е присъщо. По тази причина понякога ролите й стават спектакъл в спектакъла, самостоятелно режисиран от самата актриса и често пъти значително по-интересен от представлението като цяло. Така тя неизменно успява да запази актьорския си суверенитет от приблизителността, от успокоението, от скуката. Случва се да живее като островитянин в спектакъла, но на “нейния остров” бушуват фантазия и ум, самозареждат се, самозапалват се. А когато срещу себе си има режисура, която да ги оцени и осигури пространство за тях, ролите на Бойка Велкова се превръщат в силен енергиен източник за целия спектакъл (”Три сестри” на Чехов, поставена от Стоян Камбарев).

Все ми се струва, че този изграждан стъпка по стъпка от актрисата професионализъм остава недокрай оценен от режисьорите. Като че ли той с нещо ги плаши и в повечето случаи предпочитат да не го предизвикват, а да разчитат на него като на един и без друго притежаван “остров”. Друг път към него избра Ивайло Христов в постановката си “Пред заключената врата” от Рачо Стоянов в Театъра на армията. Старият, скромен, прашясал драматургичен етюд е организиран в изрядна партитура на представлението. Режисьорът и актьорите (партньор на Бойка Велкова тук е Стефан Спасов) категорично отстраняват всяка възможност пролуките в драматургията да бъдат запълнени от “приятни” актьорски фокуси. Текстът е претопен и по този начин оживен в една измислена, но убедителна логика в поведението на героите. Семейната “сценка” на ревност развързва неочаквано много асоциации. Примитивните нрави на българския хайлайф, вечната борба между половете, която у нас и в тежките буржоазни холове носи миризмата на Женския пазар, белезите от нокти под фасадната боя на изисканите обноски - всичко това представлението подсказва ясно, но без натрапчивост, интелигентно, но без досада.

Безмилостната война пред заключената врата Бойка Велкова провежда с бляскави актьорски атаки. Дисциплината в ролята е същата, както винаги, но съчетана със сигурността, че в това представление не живее уединено. В играта й има онова трудно обяснимо с думи, но винаги усещащо се удоволствие, което издава едноезичие с партньорите. Затова след “битката” в това представление остава щастлив пейзаж. Дано и в следващите роли на актрисата това едноезичие все тъй радва, отдалечавайки я от живота на възхитителен, но все пак самотен островитянин.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK