Кристин Димитрова: Не съм от авторите, които твърдят, че "ръката пише сама"

Кристин Димитрова е родена в София, завършва английска филология в СУ "Св. Климент Охридски", където сега работи като старши асистент в катедра "Западни езици".

Автор е на седем книги с поезия: "Тринадесетото дете на Яков" (1992), "Образ под леда" (1997; 2002)), "Затворени фигури" (1998), "Лица с преплетени езици" (1998; 2002), "Поправка на талисмани" (2001; 2002) и "Хората с фенерите" (2003). Наскоро получи наградата за поезия на Сдружението на българските писатели за последната си книга "Хората с фенерите", издание на "Жанет 45".

В: Как се чувствате, след като излезе ваша книга? Някои поети са горди, други си казват "това няма нищо общо с мен", трети - "всичко свърши", а четвърти - "едва сега всичко започва"...


- Май вече съм изпробвала всички цитирани чувства. След първата си книга си казвах "всичко свърши", след втората "едва сега всичко започва", а след третата "това няма нищо общо с мен". Личната оценка за направеното много се влияе от желанията ни и затова постоянно произвежда идиотски чувства. Получава се един истеричен обертон от въпроси - кой съм аз, какво постигнах, какво излезе и т.н. Сякаш някъде има инстанция, която да даде отговор на тези въпроси, нещо от рода на: "И изведнъж планината отговорила на поета с човешки глас..." Това е някаква мъка без прозорци. Чувството ми около "Хората с фенерите" е следното: "Това е, което имах да кажа."

В: Колко време се пише една книга?

- Тук има два верни отговора. Единият е "осем месеца", "две години", "пет години". Другият е "цял живот". Една книга, в колкото и тясна тема да е фокусирана, винаги съдържа целия ни опит: всички случки, всички отношения с хората, всички прочетени книги.

В пети клас учителката ни по физкултура ни попита кой може да кара ски. Вдигнах ръка и се озовах на някакво междуучилищно състезание. Още първия ден забелязах, че моите "съперници" се познават помежду си и това е от участията им в републикански състезания. Боже мили, помислих си, къде попаднах, как се вдигна тази ръка, какво ще правя утре на спускането? Преди да заспя, си представих, че на другия ден става чудо и аз правя един блестящ слалом пред шашнатата комисия. И какво стана на другия ден? Републиканските състезатели си поделиха първите места, а аз минах край част от вратичките на три опорни точки. Искам да кажа, че не можеш вечерта да си пожелаеш да направиш нещо добре, да речем, да напишеш книга, и на другия ден да надминеш тези, чийто живот отдавна е вече там.

В: Има ли разлика, когато човек издава втора или пета книга? Не си ли мисли - пак пропуснах да кажа еди-какво си...

- Да, струва ми се, че има разлика. Първите си книги човек схваща като уникати, а следващите като процес, по-важен от отделната корица. Не съм от хората, които смятат, че ръката пише сама, словото се изговаря само и въобще, само да хванеш листа и всичко почва само да дрънка. Но до голяма степен спрямо книгите си, преводите си и въобще всичко, което правя с огромно внимание, се възприемам като обслужващ персонал.

В: Какви са предимствата на поезията, която не чопли непрекъснато душата, а умее да наблюдава това, което се случва наоколо?

- Това са предимствата на човека, който, вместо да се оглежда от сутрин до вечер в огледалото, излиза и се вижда с хора. Душата няма да ни избяга, нали си я носим навсякъде?

В: Какви са признаците, по които разпознавате, че една поезия става, а друга е фалшива...

- Когато чета нечия книга, постоянно чувам гласа на автора, независимо дали го познавам или не. Понякога го търся отново, защото имам нужда да слушам думите му, понякога монотонните каканиженици са в състояние да ме приспят дори след сутрешното кафе. Мразя претенциозността, изговорена с две Т, мразя преднамереността, мразя слънчогледното опипване на тона, мразя скритите имитации, мразя да виждам с нови и нови изрази това, което вече съм чела. Такива неща не са изкуство, а артистични костюми от изкуствена материя.

В: Има ли теми, гледки, герои, към които сте пристрастена?

- Да. Криминалните сюжети. Хумора. Планинските гори. Водопадите, изворите, моретата, езерата. Рибите. Котките. Ясното нощно небе. Археологическите загадки на древния свят. Притчите за доброто и злото, за силата и падението, за трудното отваряне на очите. Приключения с главен герой трикстър. Ако има рай, след смъртта ми ме търсете в гора с котки, а наоколо - герои с меч в ръката.

В: Ако не се занимавахте с думите, какво друго бихте правили сега?

- Когато бях малка си представях, че ще работя нещо с бяла престилка, а братовчед ми си представяше, че ще стане боклукчия. После той стана лекар, а аз - ровя с писалката. Тук има около 50% ирония, да не вземе да се окаже пълна... Ако не се занимавах с думите, щях да стана готвачка, дизайнер по вътрешно обзавеждане, шофьор на такси, архитект, хижар, хирург, психоаналитик или фризьорка. Мога да работя с пространства, но не мога да работя с цифри.

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK